О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 711
София, 12.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1460/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Миша 76” ЕООД – [населено място], [община], срещу решение №186 от 19.01.2018г., постановено по т.д. №4459/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №986/22.05.2017г. по т.д. №8295/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-4 състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният състав не е обсъдил и преценил правилно всички събрани по делото писмени доказателства и установените по тях факти като се твърди, че съдът не е взел предвид действията и разплащания, извършени от касатора през 2013г. в изпълнение на разясненията, дадени от ДФ „Земеделие”. Оспорва се извода на въззивният състав за неприложимост на разпоредбата на чл.73 ЗЗД като се излагат съображения, че за одобряването на безвъзмездната финансова помощ от разплащателната агенция няма нормативна забрана нито за плащане на задължението на бенефициента към неговия кредитор от трето лице по см. на чл.73 ЗЗД, нито за цедиране на вземането на третото лице и плащане от бенефициента на цесионера. Поддържа се също, че съдът неправилно е приел, че забраната за „плащане в брой” е основание за отказ за одобряване на финансовата помощ доколкото е налице плащане по банков път на финансовите разходи за извършената към датата на заявката инвестиция. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД в пълен размер.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил следните два правни въпроси, които според него обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1. „ От гледна точка на правоотношението по договора за изработка (договор за строителство) при непротивопоставяне на кредитора (както е в настоящия случай) в сила е правилото на чл.73, от ЗЗД и задължението на възложителя може да бъде изпълнено от трето лице. При условие, че това трето лице изпълнява задължението на основание чл.99, ал.1 ЗЗД в качеството си на цесионер, разплащателната агенция Държавен фонд „Земеделие” следва ли да признае като разходи, извършени във връзка с изпълнението на процесната инвестиция плащанията, които са направени към изпълнителя по договора за строителство в качеството му на цедент, от това трето лице – цесионер, за изпълнение на задължението на бенефициера като възложител по този договор?”
2. „Допустимо ли е по договори за цесия дружество в качеството си на длъжник да погаси в брой задължение към своя едноличен собственик в качеството му на цесионер, за изплатените на изпълнителя по договора за строителство суми, разплащателната агенция да е в правото си да откаже плащане на дружеството, поради забраната в разпоредбата на чл.23, ал.13, т.8 от Наредба №28/2008г., която определя като недопустими за финансово подпомагане разходите за плащания в брой?”
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно доколкото изводите на въззивния състав по приложението на чл.73 и чл.99, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.23, ал.13, т.8 от Наредба №29/2008г. са приложени незаконосъобразно, тъй като не са тълкувани и анализирани в тяхната взаимовръзка и не са съобразени с установените по делото данни.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника Държавен фонд „Земеделие”.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №986/22.05.2017г., постановено по т.д.№8295/2015г. по описа на СГС е отхвърлен предявения от „Миша 76” ЕООД против Държавен фонд „Земеделие” иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.33, ал.2 и чл.12, ал.2 от Наредба №29/11.08.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия” за сумата 119 330.93лв. – междинно плащане по договор №11/312/02185 от 11.06.2012г. С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав е потвърдил изцяло решението на СГС.
Във въззивното решение е прието за безспорно установено, че:
1.) с договор № 11/312/02185 от 11.06.2012 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване на микропредприятия“ от програмата за развитие на селскостопанските райони за 2007г. – 2013г.” ответникът Държавен фонд „Земеделие“ е предоставил на ползвателя „Миша 76” ЕООД безвъзмездна финансова помощ, представляваща 59% от одобрените и реално извършени от ползвателя разходи, свързани с осъществяването на проект № 11/312/02185 от 07.12.2011г., който договор е бил изменян с последващи четири анекса.
2.) с договор от 05.12.2011г. ищецът „Миша 76” ЕООД е възложил на „Биас –С” ООД изграждането на обект „Къща за настаняване на гости“ в УПИ VIII-245, кв.53 по плана на с Петревене при обща цена на строителните работи 655 148.93лв. без ДДС и при срок за изпълнение – 8 месеца.
3.) с договор за прехвърляне на вземане от 16.08.2012г. „Биас –С” ООД е прехвърлило на М. И. ( едноличен собственик на капитала на „Миша 76” ЕООД) вземане в размер на 100 000лв. срещу длъжника „Миша 76” ЕООД, възникнало по договора от 05.12.2011г. като длъжникът е бил уведомен за цесията с уведомително писмо от 16.08.2012г. а с договор за прехвърляне на вземане от 29.08.2012г. „Биас –С” ООД е прехвърлило на М. И. вземане в размер на 40 000лв. срещу „Миша 76” ЕООД, възникнало по договора от 05.12.2011г. като длъжникът е бил уведомен за цесията с уведомително писмо от 29.08.2012г.
4.) с преводно нареждане от 17.08.2012г. М. И. е превела по сметката на „Биас – С” ООД сумата 100 000лв., а с преводно нареждане от 30.08.2012г. И. е превела по сметката на „Биас – С” ООД сумата 40 000лв. като и двете платежни нареждания са с основание за превода – договора за строителство от 05.12.2011г.
5.) „Биас –С” ООД е издало към получателя „Миша 76” ЕООД фактура №639/20.08.2012г. за сумата 100 000лв лева, с ДДС и фактура № 190/ 3.09.2012г. за сумата 40 000лв. с ДДС с основание по двете фактури – авансово плащане по договора от 05.12.2011г.
6.) с десет разходни касови ордери, издадени в периода 03.12.2012г. до 20.12.2012г. „Миша 76” ЕООД е броило на М. И. общо сумата от 140 000лв., дължима по договорите за цесия от 16.08.2012г. и от 29.08.2012г.
7.) в заявка за междинно плащане, приета на 21.12.2012г., ищецът е заявил за плащане финансова помощ в размер на 223 424.11лв.
В уведомително писмо №491/312 с изх.№01-2600/ 25.01.2013г. Фондът е изискал в срок от 10 работни дни от получаването на писмото ищецът да представи документи, изброени подробно в 10 пункта, като обявил, че при непредставянето им в посочения срок обработката на проекта ще бъде извършена на базата на наличната към момента документация.
С писмо вх.№01-2600/832 от 7.02.2013г. ищецът представил част от изискуемите документи и обяснения на управителя М. И. във връзка с констатираните несъответствия, но не всички изброените в приложение №8 към Наредба №29/11.08.2008г. документи . С уведомително писмо за одобрение № 613/312 с изх.№01-2600/3626 от 23.04.2013г. Фондът е уведомил ищеца за извършеното плащане на 01.04.2013г. на сумата 86 494.61лв. и за наложена редукция на субсидията в размер на 136 929.50лв. като е било пояснено, че намалението на одобрените разходи в размер на 119 330.93лв., е поради непредставяне на платежни нареждания и пълни банкови извлечения, доказващи плащане от „Миша 76” ЕООД по двете фактури, издадени от „Биас–С” ООД.
8.) инвестицията – предмет на договора, е била изпълнена и функционира по предназначение и фондът не е имал забележки към срока и качеството на изпълнението,
На базата на така установената фактическа обстановка и с оглед оплакванията на жалбоподателя „Миша 76” ЕООД във въззивната жалба апелативният състав е посочил, че правоотношението между страните е възникнало по силата на ненаименован договор, който с оглед неговия предмет – безвъзмездна финансова помощ, предоставена от оторизираната разплащателна агенция по мярка „Подкрепа за създаване на микропредприятия“ от програмата за развитие на селскостопанските райони за 2007г. – 2013г., се подчинява освен на разпоредбите на общия нормативен акт – Закона за задълженията и договорите и на нормите на специален подзаконов акт – Наредба № 29 от 11.08.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013г. (обн., ДВ, бр. 76 от 29.08.2008 г.) , в редакцията й, действаща след изменението в „ДВ“ бр. 55 от 20.07.2012г., в сила от 20.07.2012г.
В обжалваното решение е акцентирано върху неизпълнението на задължението на ищеца „Миша 76” ЕООД в указания от ответника ДФ „Земеделие“ да представи в срок изброените в приложение №8 Наредба №29/11.08.2008г документи, а именно: по т. 14 – първични счетоводни документи (фактури), доказващи извършените разходи; по т.15 – платежно нареждане, прикрепено към всяка фактура, което да доказва плащане от страна на ползвателя и по т.16 – пълно банково извлечение от деня на извършване на плащането, доказващо плащане от страна на ползвателя. Съдът е посочил, че съгласно чл.39, ал.1, т.3 от Наредбата, неотстраняването на непълнотите и пропуските в срока по чл.37, ал. 2 е самостоятелно основание разплащателната агенция да откаже изплащането на част или цялата помощ. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №204/06.01.2016г. по т.д.№ 2674/2014г., І т.о., съдът е изложил аргументи за значението на деклариране на пълно изпълнение по договора от страна на ползвателя, в който случай Фондът би следвало да плати/възстанови направените разходи след извършване на проверка за съответствие на точността на изпълнението.
Съдът е приел, че към 21.12.2012г. – деня на подаването на заявката, няма доказателства за плащане, извършено от ползвателя, но има данни, че задължението към строителя е било изпълнено с превеждането на двете суми от личната сметка на едноличния собственик на капитала на дружеството – бенефициер. Посочил е, че от гледна точка на правоотношението по договора за изработка в сила е правилото на чл. 73 от ЗЗД и задължението на възложителя може да бъде изпълнено от трето лице. Според съда обаче разпоредбата на чл.73 ЗЗД е неприложима в случая с оглед правната характеристика на договора за предоставяне на безвъзмезсна финансова помощ. Съдът е отразил, че фактическият състав на договора е смесен, тъй като съдържа както гражданскоправни елементи (волеизявленията на страните), така и административноправен елемент (властническото волеизявление на органа по предоставяне на финансовата помощ), но правните последици на сключения гражданскоправен договор с административен елемент са изцяло гражданскоправни. По силата на договора ползвателят на помощта е длъжен да дава на органа по предоставянето й съответна информация и органът може да откаже изплащането на помощта или иска връщането на изплатените суми, при наличието на съответните предпоставки – различните форми на неизпълнение на задълженията, произтичащи от сключения договор. Апелативният състав е акцентирал и върху целта на договора, която е: бенефициерът да бъде финансово подпомогнат за да осъществи предприетата от него инвестиция при липса на материален интерес от договора за ДФ „Земеделие“, което обуславя съсредоточаване правомощията на фонда като страна по договора именно в това „да упражнява постоянен контрол за целевото използване на инвестицията (чл. 4.1. от договора). Направил е извода, че задължението за плащане по чл.4.7 от договора ще възникне за Фонда едва след като се установи, че ползвателят е изпълнил всички свои задължения, едно от които е да е заплатил със свои лични средства стойността на инвестицията – извод, който произтича от целта на приложимия нормативен акт на националното право и изискванията на Регламент (ЕО) №1998/2006 на Комисията от 15.12.2006г.
Според въззивния състав дори да се приеме, че по издадените от името на дружеството десет разходни касови ордери действително са били извършени плащания, с които то е погасило задължение към своя едноличен собственик за платените на възложителя суми, разплащателната агенция е била в правото си да откаже плащане поради забраната в разпоредбата на чл.23, ал.13, т.8 от Наредбата, която определя като недопустими за финансово подпомагане разходите за плащания в брой.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касация на въззивното решение.
Нито един от поставените от касатора два правни въпроса, за които твърди, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По начина, по който е формулиран поставеният от касатора въпрос №1: „От гледна точка на правоотношението по договора за изработка (договор за строителство) при непротивопоставяне на кредитора (както е в настоящия случай) в сила е правилото на чл.73, от ЗЗД и задължението на възложителя може да бъде изпълнено от трето лице. При условие, че това трето лице изпълнява задължението на основание чл.99, ал.1 ЗЗД в качеството си на цесионер, разплащателната агенция Държавен фонд „Земеделие” следва ли да признае като разходи, извършени във връзка с изпълнението на процесната инвестиция плащанията, които са направени към изпълнителя по договора за строителство в качеството му на цедент, от това трето лице – цесионер, за изпълнение на задължението на бенефициера като възложител по този договор?” е видно, че въпросът касае изцяло правилността на обжалваното решение, чиято проверка е извън обхвата на съдебния контрол в производството по чл.288 ГПК. При приетите за безспорни между страните релевантни за спора факти, въпросът дали при така установената фактическа обстановка ( в случая за плащане от дружеството – ползвател на изпълнителя опосредено от договори за цесия с едноличния собственик), ответникът дължи на ищеца исковите суми и дали е приложима разпоредбата на чл.73 ЗЗД, е въпрос относно това дали съдът при постановяване на конкретното решение е допуснал нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че така формулираният въпрос не е от значение за решаващата воля на съда, обусловена от извода на въззивния съд, че фактическият състав на договора за отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване на микропредприятия“ от програмата за развитие на селскостопанските райони за 2007г. – 2013г.” е смесен, тъй като освен гражданскоправни елементи включва и административноправен елемент – властническото волеизявление на органа по предоставяне на финансовата помощ, което изключва възможността за одобряване на разходи, направени от трето лице по смисъла на чл.73 ЗЗД.
По аналогични на горните съображения не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и поставеният от касатора въпрос №2: „Допустимо ли е по договори за цесия дружество в качеството си на длъжник да погаси в брой задължение към своя едноличен собственик в качеството му на цесионер, за изплатените на изпълнителя по договора за строителство суми, разплащателната агенция да е в правото си да откаже плащане на дружеството, поради забраната в разпоредбата на чл.23, ал.13, т.8 от Наредба №28/2008г., която определя като недопустими за финансово подпомагане разходите за плащания в брой?”. Въпросът дали разплащателната агенция е била в правото си да откаже плащане на ищцовото дружество, т.е. дали предявеният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен, е относим изцяло към правилността на обжалваното решение. Но дори да се приеме, че въпросът е за допустимостта за одобряване от разплащателната агенция на разходи, за които заявителя не представя платежни нареждания, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като императивната разпоредба на чл.23, ал.13, т.8 от Наредба №28/2008г., не предполага необходимост от нейното тълкуване с цел точното й прилагане
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Не може да се приеме за обосновано твърдението в изложението за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може да обоснове извод за очевидна неправилност на решението обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил представените от касатора доказателства, свързани с извършени (последващи срока за одобряване на разходите) разплащания между „Миша 76” ЕООД и М. И. – платежно нареждане от 16.04.2013г. и операционни бележки от 11.06.2013г., 13.06.2013г.,17.06.2013г. и 18.06.2013г. Във въззивната жалба липсва оплакване за неправилност на обжалваното решение относно извода на първоинстанционния съд, че тези последващи разплащания са неотносими за правния спор. При това положение въззивното решение е постановено в съответствие с правилото по чл.269 ГПК. за ограничен въззив
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №186 от 19.01.2018г., постановено по т.д.№4459/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: