9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
София, 16.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1855/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец” АД – [населено място], срещу решение №2069 от 01.08.2018г., постановено по в.т.д.№862/20187г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно до степен на „очевидна неправилност” поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.208, ал.3 КЗ (отм.) съдът е присъдил обезщетение, което многократно надхвърля размера на вредата към датата на настъпване на застрахователното събитие. Излагат се доводи, че необосновано въззивният състав е приел, че по отношение на производствената сграда, вредата е в размер на 3 153 422лв. с ДДС, докато от доказателствата по делото се установява, че действителният размер на вредата е общо 2 332 004лв. Оспорва се извода на съда, че е налице „тотална щета”, при която съгласно Общите условия към договора за застраховка (ОУ) и Вътрешните правила за уреждане на претенциите, от действителната стойност следва да се приспадне размера на запазените части и приходите от продажба на отпадъците от сградата. Сочи се, че ОУ не съдържат термина „тотална щета” и че въззивният състав е допълнил застрахователния договор с несъществуващи договорки. Според касатора правните изводи по отношение на определяне размера на обезщетението са в противоречие с практиката на ВКС като въззивният съд не е разграничил конструктивния от икономическия тотал. Отделно се поддържа, че съдът неправилно не е приложил редукцията по чл.189, ал.4 КЗ (отм.) с оглед неточно обявеното обстоятелство от застрахования за конструкцията на сградата. Твърдението за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила е обосновано с непроизнасянето от въззивния състав по оплакването във въззивната жалба на застрахователя, че по процесната застрахователна полица страните са приели, че застрахователното обезщетение е до действителния размер на вредата, както и в недопускането от съда на доказателственото искане за назначаване на повторна петорна съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявените искове, респ. връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е инкорпорирано в касационната жалба, в която се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК по съображенията, изложени в касационната жалба. Без да е формулиран конкретен правен въпрос допускането на касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с твърдението, че правните изводи на съда по отношение на определяне размера на обезщетението са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №59/06.07.2017г. по т.д.№2367/2015г. на ВКС, І т.о., решение №37/23.04.2009г. по т.д.№667/2008г. на ВКС, І т.о, решение №79/02.04.2009г. по т.д.№156/2009г. на ВКС, І т.о, решение №22/26.02.2015г. по т.д.№463/2014г. на ВКС, ІІ т.о, решение №209/30.01.2012г. по т.д. №1069/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №235/27.12.2013г. по т.д.№1586/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №141/18.10.2015г. по т.д.№2140/2014г. на ВКС, І т.о. и решение №1678/11.05.2016г. по т.д.№1869/2014г. на ВКС, ІІ т.о. Твърди се, че недопускането на допълнителна петорна СТЕ е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №267/04.03.2014г. по т.д.№30/2013г. на ВКС, І г.о и решение №20/09.03.2011г. по т.д.№311/2010г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Булгарконсерв Рупите” ООД – [населено място], [община], в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, тъй като липсват формулирани правни въпроси, които да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Твърди се, че съдът е определил действителния размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС, посочена в отговора на касационната жалба. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се направените от дружеството разноски пред трите инстанции, както и тези за обезпечаване на доказателствата.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на „Булгарконсерв Рупите” ООД, че депозираната на 28.09.2018г. касационната жалба е просрочена, с оглед действащата към датата на получаване на съобщението на 23.08.2018г. разпоредба на чл.61, ал.2 ГПК (отм.), въз основа на която срокът за обжалване не е текъл между 23.08.2018г. и 01.09.2018г.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №2062/25.11.2016г., постановено по т.д.№8018/2013г., на СГС, ТО, VI-2 с-в, в частта му, с която е отхвърлен иска за разликата над присъдените суми от 325 189.79лв. до пълния предявен размер от 1 644 964.60лв. като е осъдил на основание чл.208, ал.1, изр.1 КЗ (отм.) ЗАД „Армеец” АД да заплати на „Булгарконсерв Рупите” ООД още сумата в 1 319 774.81лв., представляваща разликата над присъдената сума от 325 189.79лв. – застрахователно обезщетение, дължимо вследствие на настъпило застрахователно събитие „Пожар“ по застрахователна полица №12-100-08020008127/29.06.2012г. за обект „Цех за производство на плодови и зеленчукови консерви“, ведно със законната лихва от 06.12.2013г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение е отменено решението на първата инстанция и в часттта му за разликата над присъдената сума от 28 162.78лв. до пълния предявен размер на иска за лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД от 142 002.94лв. като е осъден ответника да заплати на ищеца още сумата 113 840.16лв., представляваща разликата над присъдената сума от 28 162.78лв. до пълния предявен размер от 142 002.94лв. – мораторна лихва за периода от 29.01.2013г. до 05.12.2013г. С обжалваното решение е потвърдено решение №2062/25.11.2016г. на СГС, ТО, в останалата му обжалвана част, с която ЗАД „Армеец” АД е осъден да заплати на „Булгарконсерв Рупите” ООД сумата 325 189.79лв. – застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва, считано от 06.12.2103г., както и сумата от 28 162.78лв. – законна лихва за периода от 29.01.2013г. до 05.12.2013г.
Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че: 1.) между ищецът „Булгарконсерв Рупите” ООД и ответникът ЗАД „Армеец” АД е възникнало застрахователно правоотношение на основание сключен със застрахователна полица №12-100-08020008127/29.06.2012г. договор за застраховка на имущество на собствения на ищеца недвижим имот, представляващ „Цех за производство на плодови и зеленчукови консерви“, находящ се в УПИ-014001, м.“Тафтино.“, землище [населено място], като покритите рискове са тези по Клауза А от договора за застраховка „ пожар и последици от гасенето му, мълния, експлозия и имплозия, удар от летателни апарати или падащи от тях части и предмети“ (т.71 от Общите условия) при застрахователна сума за производствените сгради от 3 362 618лв. и за машините, съоръженията и оборудването от 975 443лрв. 2.) договорът е бил сключен в полза на трето лице – „Българска банка за развитие“ АД, както и че банката е цедирала своите вземания към застрахователя по силата на договор за прехвърляне на вземане от 29.05.2013г., за което застрахователят е бил надлежно уведомен съгласно чл. 99, ал.3 ЗЗД, поради което е безспорно, че ищецът е активно легитимиран да претендира застрахователното обезщетение. 3.) в срока на действие на договора – на 27.08.2012г., е възникнало застрахователно събитие – „пожар“, вследствие на което изцяло е погинало основното производствено хале и басейновото стопанство като част от машините, съоръженията и оборудването са погинали изцяло, други са частично увредени, а трети са останали незасегнати от пожара.
За да формира крайния извод, че по делото, включително и пред въззивната инстанция, не е доказано наличието на твърдените от ЗАД „Армеец” АД общи изключения от застрахователното покритие, въззивният състав се е позовал на заключението по извършената съдебна пожарнотехническа експертиза (СПТЕ), въз основа на което е направил извод, че производството, осъществявано в обекта, е от категория за производство по пожарна опасност „Д“, съгласно приложимите за него строително-технически правила и норми за осигуряване на пожарна безопасност, регламентирани в Наредба №2 за ПСТН и за него не е необходимо изграждането на брандмауер. Съдът е акцентирал върху становището на експертите, че съгласно нормативната уредба за производствени сгради от тази категория е допустима употребата на пожаронезащитени метални/стоманени конструкции, без ограничение на квадратурата. Предвид изложеното въззивният състав е приел за неоснователно възражението на застрахователя, че при проектирането и изграждането на процесната сграда е било допуснато нарушение на т.18.8 от ОУ на застрахователния договор, състоящо се в неизграждане на защитна преграда от брандмауери.
Въззивният състав е приел за недоказано твърдението на застрахователя за допуснати нарушения на строителните и техническите изисквания при изграждането на процесния обект, доколкото от приетото и неоспорено от страните заключение по СПТЕ се установява, че за процесната сграда е от пожаронезащитена стоманена конструкция няма изисквания за граница на пожароустойчивост на конструктивните елементи на сградата и няма ограничения за горимостта на стените и покривите на сградата. Според съда е останало недоказано възражението на застрахователя за наличието на общи изключения по т.10.10 и т.10.11 от ОУ – за неспазване на технологични и други правила, неправилна експлоатация, липса на съответна квалификация на персонала и наличие на груба небрежност или бездействие на персонала, тъй като от заключението по СПТЕ става ясно, че са налице всички необходими документи за осигуряване на пожарната безопасност като служителите на ищеца са били запознати своевременно с тях. Съдът се е позовал на установеното от експертите обстоятелство, че в конкретния случай е спазена и установената поредност за своевременно и незабавно отреагиране при възникването на пожара – подаване на съобщение по тел. 112, гасене на огнището на запалване с наличните пожарогасители и съоръжения, изключване на електреческото захранване, евакуация на персонала, прекъсване на газозахранването, посрещнати са органите на ПБЗН и са били запознати с обстановката. Апелативният състав е приел също за недоказано твърдението на ответника, че причина за възникването на пожара е струпването на голямо количество горими материали – органични отпадъци от производствения процес и неизчистена суха трева, като е посочил, че по делото не са събрани доказателства в тази насока, а напротив – това категорично се опровергава от заключението по СПТЕ, което категорично заключава къде се е намирало огнището на пожара – извън територията на обекта като прехвърлянето на огъня е станало посредством горящи храсти, повяти от вятър.
Съдът е приел за неоснователно възражението на застрахователя за редуциране на дължимото застрахователно обезщетение на основание чл.189, ал.4 от КЗ (отм.) поради съзнателно неточно обявяване на обстоятелство, което да е оказало въздействие за увеличаване на риска. Въззивният състав е акцентирал върху представения по делото предложение – въпросник, съставено на бланка на застрахователя, от което е видно, че застрахованото лице е действало добросъвестно, давайки отговор на посочените в предложението въпроси и е декларирало точно и ясно какво представлява застрахованото имущество и конструкцията на сградите (че са изградени от тухли, ламарини, стомана, ламаринени сандвич – панели). Съдът не е кредитирал показанията на св. Петров, (който е заявил, че ако е знаел от какво е построена процесната сграда, застрахователят би направил оглед за да прецени какви мерки са взети за противопожарна защита), доколкото застрахованото лице добросъствестно е декларирало обстоятелствата, точно както те са поискани от него на бланката на застрахователя. Според въззивния състав това, че застрахователят не е положил дължимата грижа при сключване на застрахователния договор, а именно – да формулира правилно въпросите си по предложението – въпросник, както и евентуално да извърши оглед за проверка на декларираните обстоятелства, не може да бъде преценявано във вреда на застрахования, още по-малко да се счита, че последният е действал недобросъстно с оглед разпоредбата на чл.189, ал.4 КЗ (отм.).
Във връзка със спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение и в частност дали в случая е налице тотална щета, въззивният състав е обсъдил в детайли заключението по приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза (СТЕ) – приета в производство по чл.207 ГПК пред Районен съд-Петрич), относно вида и степента на засегнатите от пожара части на основната производствена сграда и дейностите, които са необходими за привеждане на сградата в първоначалния й вид от преди пожара. Съдът е стигнал до категоричния извод, че всички конструктивни елементи, основни части, съоръжения и инсталации на сградата са тотално унищожени, поради което се е налагала тяхната пълна замяна. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на комуникацията на застрахователя с ищеца по повод настъпилото застрахователно събитие, при която с писмо изх.№ 100-462/20.01.2013г. ответникът е признал, че трябва да се извърши пълна замяна на покрива, външните стени и ел. инсталацията, т.е. на всички конструктивни елементи, основни части, съоръжения и инсталации по см. на чл.44 от ДР на ЗУТ. В тази връзка в обжалваното решение е направено разграничение на понятията „основен ремонт“ и „реконструкция на строеж“ , регламентирани съответно в §5, т.42 от ДР на ЗУТ и на т.44 от ДР на ЗУТ, като съдът е посочил, че съгласно т.44 от ДР на ЗУТ „реконструкция на строеж“ се определя като възстановяване, замяна на конструктивни елементи, основни части, съоръжения или инсталации и изпълнението на нови такива, с които се увеличават носимоспособността, устойчивостта и трайността на строежите. Предвид изложеното съдът е приел за установено, че сградата е унижощена вследствие на застрахователното събитие до степен, която не позволява възстановяването й чрез ремонт, т.е налице е тотална щета и застрахователното обезщетение следва да се определи съгласно предвидения в Общите условия към договора за застраховка и Вътрешните правила за уреждане на претенции начин – като тотална щета, при която от действителната стойност следва да се приспадне размера на запазените части и приходите от продажба на отпадъците от сградата.
При определяне на действителната (пазарна) стойност на сградата въззивният състав е кредитирал заключението по допуснатата и извършена в хода на въззивното обжалване повторна тройна съдебно-техническа експертиза, съгласно което сравнителната пазарна стойност на процесната производствена сграда възлиза на 3 409 388лв., а стойността на запазените метални части от сградата е в размер на 304 222.54лв. От сумата 304 222.54лв. съдът е приспадал сумата 42 163лв. – стойността на необходимите репарационни работи, за да бъдат приведени запазените части в състояние годно за употреба и е приел, че запазените метални елементи от сградата ще имат корегираща стойност в размер на сумата от 253 627лв. като стойността на тотално увредените метални елементи възлиза на 37 873лв. Съобразявайки се със заключението на тройната експертиза, въззивният състав е посочил, че общата стойност на вредата възлиза на 3 153 422лв. с ДДС, образувана като разликата между действителната пазарна стойност на унищожената производствена сграда и стойността на запазените части като се прибави към сумата и стойността на изработка на технологичен проект за организация и изпълнение на демонтажните работи.
Въззивният състав е изложил съображения защо кредитира заключението по извършената пред него допълнителна тройна техническа експертиза, а не заключението по тройната експертиза, прието пред първата инстанция. Посочил е, че и двете тройни експертизи са определяли застрахователната (действителна) стойност на процесния имот по един и същи метод – по метода на сравнимите неконтролирани цени между независими търговци като се отчете състоянието, местоположението, инфраструктурата и статута на имота като при този метод за оценка, стойността се определя чрез пряко сравнение на оценявания имот с други подобни недвижими имоти, разположени в близост до него или в сходен ценови район, както и имоти на територията на страната, изградени в близост до промишлени зони с изградена инфраструктура. Съдът е посочил, че в настоящия случай първоначалната тройна експертиза е използвала като аналози на застрахования имот, представляващ високотехнологичен консервен завод и земята към него, фурна и магазин в [населено място] и бензиностанции, както и сделки на имоти, представляващи земеделска земя и УПИ отредени за жилищно строителство в села в региона, като при повечето от сравняваните имоти не са спазени изискванията за съпоставимост на обектите – всички сравнявани имоти не са имали подобни характеристики, начин на трайно ползване и предназначение. Според въззивния състав по този начин вещите лица по първоначалната тройна СТЕ са нарушили изискванията за обосноваване на оценката по Европейски стандарт за оценяване №4, включен в Международните стандарти за оценяване от 2009г., като не потърсили и разгледали аналогични имоти и не са ги анализирали на обща основа по отношение на данни за цени и/или доходност, което води до извод за необоснованост на заключението на вещите лица от първоначалната тройна експертиза. От друга страна съдът е приел, че при изготвяне на заключението по допълнителната тройна СТЕ, вещите лица са извършили задълбочено проучване на пазарната конюнктура в района на процесния имот и в съседните села на [населено място], като са сравнили 4 броя пазарни аналози, които в най-пълен обем се доближават до техническите характеристики, местоположението и състоянието на процесния имот.
Приемайки, че разликата между заплатеното от застрахователя обезщетение и действително дължимото застрахователно обезщетение е в по-голям размер (1 871 417.35лв.) от исковата претенция за главницата (1 644 964.60лв), въззивният състав е уважил предявените искове по чл.208, ал.1, изр.1 КЗ (отм.) и чл.86 ЗЗД в пълен размер, присъждайки разликата от присъдените от първата инстанция суми съответно от 325 189.79лв. и 28 162.78лв. до претендираните суми съответно от 1 644 964.60лв. и 142 002.94лв. Съдът изрично е посочил, че в дължимото обезщетение включва и сумата 97 921.77лв., представляваща неизплатена част от застрахователното обезщетение за увредени машини, съоръжения и оборудване, за която по съображения изцяло аналогични на тези за производственото хале, се установява, че не са налице основания за извършване на редукция.
Настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение .
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая липсата на формулирани от касатора конкретни правни въпроси прави невъзможно допускането на касационно обжалване на въззивното решение на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният състав не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Твърдението в касационната жалба за наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е обосновано с оплаквания на касатора за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Становището на касатора, че въззивният състав е нарушил процесуалния закон като не е допуснал извършването на повторна петорна СТЕ, също е изцяло относимо към правилността на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК, независимо от твърдението на касатора, че допуснатото нарушение е в противоречие с цитираната в касационната жалба практика на ВКС. Същото се отнася и за оплакването, че съдът е определил размера на застрахователното обезщетение по начин в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС.
Съгласно постановките в мотивите към в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС, за да не се допусне засилване в значителна степен на служебното начало, касационният състав може единствено да конкретизира, да уточни или да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. В случая обаче тази възможност е изключена доколкото в изложението липсват поставени въпроси, които да отграничават определен принципно значим въпрос за конкретното дело от оплакванията за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон или необоснованост, респ. от оплакването за липса на съобразяване на решението с практиката на ВКС като източник на правото.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В случая не е налице явно нарушение на закона при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, доколкото същото не надвишава договорената между страните застрахователна сума за производствените сгради от 3 362 618лв. Не може да се приемат за явно необосновани с оглед правилата на формалната логика изводите на съда за това, че производственото хале се нуждае от „реконструкция на строеж” по смисъла на т.44 от ДР на ЗУТ и че действителната стойност на вредите по сградата е в размер на 3 153 422лв. с ДДС, тъй като въззивният състав е обосновал тези изводи със заключенията на вещите лица по извършените СПТЕ и повторната тройна СТЕ. Следва да се има предвид, че макар да е използвал термина „тотална щета”, съдът е приел, че от действителната стойност на вредите следва да се приспадне размера на запазените части и приходите от продажба на отпадъците от сградата. Недопускането на повторна петорна СТЕ е мотивирано с преценката на въззивния съд, направена в рамките на неговата компетентност, за липсата на предпоставките по чл.201 предл.2 ГПК, поради което не може да се обоснове извод за явно нарушение на процесуалния закон.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати направените от ответното дружество разноски за касационната инстанция в размер на 12 000лв. – заплатено на 01.11.2018г. частично адвокатско възнаграждение с ДДС за изготвяне на отговор на касационната жалба. Не следва да се присъжда разликата до уговореното между страните адвокатско възнаграждение общо в размер на 24 000лв. с ДДС, тъй като разликата не е заплатена съгласно изискването на т.1 от ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК, като видно от договора за правна помощ същата е дължима само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. В производството по чл.288 ГПК не се присъждат разноски за предходните съдебни инстанции, както и за обезпечителни производства (разноските могат да бъдат предмет на обжалване в случаите на чл.248, ал.3 ГПК в отделни частни производства). Касационният съд присъжда разноски за тези производства единствено, когато с решение по чл.290 ГПК пререшава изцяло или частично спора по реда на чл.293, ал.1 ГПК – арг. и от т.5 на т. тълк.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК, какъвто не е настоящия случай.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2069 от 01.08.2018г., постановено по в.т.д.№862/20187г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец” АД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на „Булгарконсерв Рупите” ООД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], общ. Петрич, сумата 12 000лв. (дванадесет хиляди лева) – направени разноски за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: