6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 21.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1820/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Г. срещу решение №874 от 12.04.2018г., постановено по в.гр.д.№6187/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение от 28.08.2017г. по гр.д.№6800/2015г. на СГС, ГО, І-9, за отхвърляне на предявения като частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 60 000лв. до претендираните 80 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и необосновано като при постановяването му е нарушен материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че определеното от въззивния състав обезщетение за неимуществени вреди, резултат от застрахователното събитие общо в размер на 60 000лв., не съответства на действителния размер и интензитет на вредите и на принципа за справедливост, прокламиран в чл.52 ЗЗД. Твърди се, че в нарушение на т.11 от ППВС №4/1968г. съдът не е посочил какво е значението и тежестта на всяко едно обстоятелство за определения от него размер на обезщетението. Отделно се поддържа, че в нарушение на трайната практика на ВКС въззивният състав не е отчел икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на вредите. Според касатора в нарушение на разпоредбата на чл.159, ал.2 ГПК, съдът не е допуснал до разпит поисканите с въззивната жалба двама свидетели. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на частичния иск за сумата 80 000лв, ведно със законната лихва, считано от 26.08.2012г., и присъждане на разноски на ищеца за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е поставил следните три материалноправни въпроса: 1.) „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в нормата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?” 2.) „Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчита нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?” и 3.) „Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпени имуществени вреди да съобрази и съдебната практика за присъждане на обезщетения при сходни случаи и период?”. Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС/№4/1968г. и цитираните в изложението решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Отделно са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 4.) „Следва ли въззивният съд да подложи на анализ целия относим към спорното право събран по делото доказателствен материал и да отговори в мотивите си към съдебния акт на всички доводи и оплаквания, релевирани във въззивната жалба?” и 5.) „Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл.159, ал.2 ГПК във връзка с чл.266, ал.3 ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства?” като се твърди, че първият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с постановките в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и с цитираните в изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК и че вторият въпрос е решен в противоречие с решение №165/18.05.2013г. по т.д.№1008/2013г. на ВКС, ІV г..о. При условията на евентуалност се поддържа наличието на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касация на въззивното решение поради неговата очевидна неправилност.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК „Лев Инс” АД.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение от 28.08.2017г. по гр.д. №6800/2015г. на СГС в частта му, с която е отхвърлен иска за разликата от 50 000лв. до 60 000лв. и вместо него е постановил осъждането на ответника ЗК „Лев Инс” АД да заплати на ищеца Г. Г. на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) допълнително сумата 10 000лв. (или общо 60 000лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие – 26.08.2012г. до окончателното изплащане на главницата. С въззивното решение (чиято част се обжалва с касационната жалба) е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 60 000лв. до претендираните 80 000лв. като част от обща претенция в размер на 300 000лв.
Въззивният състав е приел, че е ангажирана отговорността на ответника ЗК „Лев Инс” АД за обезщетяване на причинените на ищеца Г. Г. неимуществени вреди, претърпени от ПТП на 26.08.2012г., настъпило по вина на водач, ползващ се от застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с ответника. Съдът е посочил, че с влязло в сила решение по нах.д.№00686/2014г. на РС-Перник, постановено по реда на чл.78а от НК, застрахованият водач на мотоциклет С. К. е признат за виновен по чл.343,ал.1, б.”б”, пр.2 вр. чл.342,ал.1 НК за това, че по непредпазливост е причинил на Г. Г. средна телесна повреда, изразяваща се в травматичен шок със загуба на съзнание, диафизарно счупване на костите на дясна предмишница, постравматично комбинирано намаление на слуха на дясното ухо. Въззивният състав се е позовал на обвързващото гражданския съд значение на влязлото в сила решение по чл.78а НК, включително и по отношение на описаните увреждания, с оглед разпоредбите на чл.300 ГПК и на чл.413,а НПК.
Въз основа на заключението по извършената СМЕ въззивният състав е приел за установено, че в резултат на злополуката ищецът е получил травматичен шок, контузия на глава, шия и гръденкош, счупване на дясна предмишница и постравматична глухота на дясното ухо, като е имал период на изпадане в безсъзнание. Проведено е оперативно лечение- открито наместване и фиксация с импланти като остатъчно проявление на увреждането са оперативните белези и загубата на слуха на дясното ухо. Възстановителният период е бил от около 6 месеца като имобилизацията на ръката е обичайно с продължителност до 60 дни. Съдът е посочил, че според вещото лице на ищеца му предстои операция за изваждане на металните импланти, което би му причинило нови болки за около 1 месец. Въз основа на заключението по изслушаната СПЕ въззивният състав е приел, че след процесното ПТП ищецът е преживял остра стресова реакция, последвана от разстройство в адаптацията с тревожни симптоми. като към момента на изготвяне на експертизата, страда от засилена готовност към тревожност за здравето си, напрежение при общуване поради страхове от несправяне и излагане поради намаления слух.
Апелативният съд е кредитирал показанията на свидетеля М. от които се установява, че: вследствие на произшествието ищецът се е затворил в себе си, преживял е тежък психически дискомфорт, изпаднал е в депресия, изгубил е приятелката си ; ведната след инцидента е бил неадекватен; ищецът е бил с гипсова имобилизация около 4 месеца и след това е започнал рехабилитация, която продължава и понастоящем; ръката му и понастоящем е по-слаба; след ПТП е имал нужда от помощ в ежедневието си и се срамувал от майка си и баба си; за дълъг период от време е пропуснал студентското си обучение, тъй като не можел да пише и лошо чувал; понастоящем ищецът не чува с дясното ухо и това го притеснява. Съдът е отразил, че кредитира показанията на свидетеля, които са свързаани с лично възприети факти, логични и подкрепени от събраната СМЕ и СПЕ и от които се установяват субективните изживявания на ищеца във връзка с претърпяната травма, неудобствата и болката при нейното лечение и понастоящем.
Въззивният състав е посочил, че при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, отчита претърпените травми – счупване на дясна предмишница, травматичен шок, загуба на съзнание, контузии на глава, шия и гръден кош и най- вече загубата на слуха, като съобразява възрастта на ищеца и обстоятелството, че вследствие на ПТП един млад мъж ще прекара живота си в едностранна глухота, което несъмнено ще намали качеството на живота му Съдът се е съобразил с обстоятелствата, че ищецът е претърпял една операция, предстои му втора, придружавана с болки при раздвижването на ръката, с възстановителния период от около 6 месеца, периода на обездвижване на ръката и необходимостта от чужда помощ в ежедневието, която нужда е смущавала ищеца , претърпения стрес, изразяващ се в остра стресова реакция, депресия и засилена загриженост за здравето, с неудобството от общуване, както и с невъзможността на ищеца да възстанови своя начин на живот от преди инцидента. Апелативният съд е приел, че по справедливост паричното обезщетение на ищеца за претърпени неимуществени вреди възлиза на сума от 60 000лв. като е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се е съобразил с конкретните индивидуални и субективни изживявания на ищеца, както и със стандарта на живот в страната съобразно момента на настъпването на увреждането през месец август 2012г.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставения от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос №1: „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в нормата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?” не е решен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението материалноправни въпроси №2: „Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчита нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?” и №3: „Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпени имуществени вреди да съобрази и съдебната практика за присъждане на обезщетения при сходни случаи и период?”, тъй като тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Отделно следва да се отбележи, че определеният размер на обезщетението от 60 000лв. за претърпените от ищеца болки и страдания увреждания от застрахователното събитие, настъпило през месец август 2012г., не е в несъответствие с практиката на ВКС.
Процесуалноправният въпрос №4: Следва ли въззивният съд да подложи на анализ целия относим към спорното право събран по делото доказателствен материал и да отговори в мотивите си към съдебния акт на всички доводи и оплаквания, релевирани във въззивната жалба?”, не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като тъй като въззивният състав е преценил доказателствата по делото, които е счел за относими за спора и е обсъдил оплакванията на въззивника в контекста на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, посочени в ППВС №4/1968г. Не е значим за конкретния правен спор и не обуславя допускане на касация въпроса №5: „Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл.159, ал.2 ГПК във връзка с чл.266, ал.3 ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства?”. Анализът на мотивите на въззивното решение, сочи, че въззивният състав е приел за доказани твърденията в исковата молба относно субективните изживявания на ищеца във връзка с претърпените травми, неудобствата и болката при тяхното лечение като е кредитирал в пълна степен показанията на разпитания свидетел. Претенцията не е отхвърлена за сумата над 60 000лв. поради недоказаност на фактите, на които ищецът основава иска си, а единствено с оглед приложението на принципа на справедливост. В тази връзка недопускането на основание чл.159, ал.2 ГПК от въззивния съд на поисканите от въззивника допълнителни свидетели за установяването на установени по делото факти, не съставлява процесуално действие на съда в противоречие с практиката на ВКС и в частност на т.2 от ТР№1/2013г. ОСГТК на ВКС по поставения от касатора въпрос.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №874 от 12.04.2018г., постановено по в.гр.д.№6187/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: