О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 19.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2385/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №107 от 10.05.2017г., постановено по в.т.д. №2/2017г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о, в частта му, с която е потвърдено решение №707/07.10.2016г. по т.д.№2016/2015г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и необосновано като постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие със събраните по делото писмени доказателства. Оспорва се извода на съда, че е налице промяна на наемната цена – намаление с 50% за периода от м.декември 2014г. до м.май 2015г., въпреки че между страните няма подписано писмено споразумение за изменение на сключения между тях договор. Касаторът се позовава на разпоредбата на чл.293 ал.6 ТЗ и на клаузите на чл.43 и чл.35 от договора за наем, предвиждащи възможност да се правят изменения на договора само в писмена форма. Същевременно в касационната жалба се сочи, че въззивният състав неправилно е разтълкувал договора като e променил волята на страните, интерпретирайки я в противоречие с императивните правни норми, релевантни за конкретния случай и в частност с разпоредбата на чл.20а ал.2 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване изцяло на предявения по реда на чл.422 ГПК иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните два материалноправни въпроса, които според касатора са обусловили решаващите изводи на съда и са решени в противоречие с практиката на ВКС – предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
1. „Когато страните са уговорили защитни клаузи, трябва ли съдът да се съобрази с тях, след като волята на страните при сключване на договора има силата на закон за тях по силата на чл.20 ЗЗД?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.4 на ТР№2/01.12.1997г. на ОСГК на ВКС,
2. „След като в Търговския закон не е уреден въпроса за тълкуване волята на страните по един писмен договор с нотариална заверка на подписите, следва ли съгласно чл.288 ТЗ да бъде приложена нормата на чл.20а ЗЗД?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №137/25.06.2010г. по т.д.№888/2009г. на ВКС, ІІ т.о, решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, І т.о и решение №88/22.02.2010г. по т.д.№911/2009г. на ВКС, І т.о.
В изложението е поставен и следния материалноправен въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
3. „При изрично договорена писмена форма с изпращане по куриер или препоръчана поща, касаещо изменение на договора за наем с нотариална заверка на подписа, сключен между търговци – кое има превес – правилата като между търговци (че доверителят ми като бил търговец, трябвало изрично да възрази срещу изпратения му по пощата анекс) или изрично договореното в договора, кое измежду двете следва да има по-голяма тежест и да бъде решаващо при възникнал спор?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се доводи, че нито един от формулираните въпроси не е бил поставян за разглеждане от въззивния съд и не е обусловил неговите правни изводи, както и че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. От своя страна ответникът по жалбата акцентира върху практика на ВКС относно правното значение на разменената между страните електронна кореспонденция по интернет. Поддържа се, че въззивното решение в обжалваната му част е правилно и се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Варненски АС е потвърдил решение №707/07.10.2016г. по т.д.№2016/2015г. на Варненски ОС, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК във вр. с чл.232 ал.2 от ЗЗД за установяване, че ответникът [фирма] дължи на [фирма] сумата от 33 444.72лв., представляваща неизплатена сума за наем за месеците май, юни, юли 2015г. и за периода от 26.09.2015г. до 30.09.2015г. по договор за наем от 29.07.2014г., както и в частта му, с която е отхвърлен иска за сумата 6 318.08лв., представляваща неизплатена сума за наем за периода от 01.09.2015г. до 25.09.2015г. като погасена чрез прихващане с насрещно вземане на [фирма] за подлежащ на връщане депозит в размер на 8 801.24лв. С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение в частта му, с която установителният иск е отхвърлен до размер на сумата 2 483.18лв.(представляваща разликата над 6 318.08лв. до 8 801.24лв.) като вместо това е прието за установено в отношенията между страните, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 2 483.18лв., представляваща част от незаплатена наемна цена за м.септември 2015г. по договора за наем от 29.07.2014г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 15.09.2015г. до окончателното й изплащане. В частта му, с която искът е уважен за сумата 2 483.18лв, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото касационно производство.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск по чл.422 ал.1 ГПК във вр. с чл.232 ал.2 ЗЗД, въззивният състав е приел за безспорно установено, че на 29.07.2014г. между страните по делото е бил сключен писмен договор за наем, по силата на който въззивникът [фирма] е предоставил на въззиваемото дружество [фирма] за временно и възмездно ползване собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] (представляващ магазин, първи етаж от сграда и склад), при месечна наемна цена от 4 500 евро без ДДС, за срок от 5 години, считано от влизане в сила на договора. Съдът е отразил, че страните не спорят относно извършените по банков път плащания по наемния договор – нито за това кога са извършени, нито за техния размер, както и за това, че на 25.09.2015г. имотът, предмет на наемния договор, е бил върнат от наемателя на наемодателя с приемно-предавателен протокол. Според апелативния съд спорният въпрос по делото е дали уговорената наемна цена е била намалена по съгласие на страните с 50 % за периода от м.декември 2014г. до м.май 2015г. включително, на който въпрос въззивният състав, аналогично на първоинстанционния съд, е дал положителен отговор.
Апелативният съд е посочил, че според клаузите на договора, всички поправки и допълнения е следвало да се правят с писмено споразумение, каквото няма подписано между страните за периода от м.декември 2014г. до м.май 2015г. Въпреки това съдът е приел, че страните са постигнали писмено съгласие за двойното намаление на наемната цена за посочения период като е акцентирал върху обстоятелството, че между страните е била разменена електронна кореспонденция от 29.12.2014г. и от 03.04.2015г. – електронни писма, изпратени от дружеството въззивник до въззиваемото дружество. Съдът е посочил, че от първото от тях може да се направи извод за постигната уговорка за намаление на наемната цена – с това писмо наемодателят е изпратил анекс с намалената цена (с оглед ремонтните дейности в близост на наетите обекти), която цена е потвърдена от наемателя. Според въззивния състав електронното писмо от 29.12.2014г. съдържа посочване на автора и титуляра му (по смисъла на чл.4 от З.) – В. К., нейната длъжност, нейния електронен адрес и номерата на нейните телефон и факс като въпросът за авторството на електронното изявление изобщо не е повдиган от ищеца в срока по чл.193 ал.1 от ГПК в допълнителната искова молба след представянето на съдържанието на електронния документ на хартиен носител. Въззивният съд е приел, че по делото е налице електронно изявление на наемодателя, адресирано до наемателя и получено от него, признаващо постигнато съгласие за намаляване на наемната цена за посочения период.
Отделно в обжалваното решение е отразено, че въззивникът [фирма] е издал три броя (всяка обхващаща по два месеца) фактури за наем за същия период №3417 от 03.12.2014г., №3493 от 04.02.2015г. и №3591 от 01.04.2015г. за наемна цена в размер на 4 400.62лв. месечно или за 50 % от договорената наемна цена. Посочено е, че фактурите са издадени от наемодателя [фирма], подписани са от него, осчетоводени са в неговото счетоводство в този размер и са включени в дневниците за продажби. Позовавайки се на константната практика на ВКС за доказателствената стойност на издадената фактура, установяваща договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката и когато фактурата е вписана в дневниците за продажби и покупки на продавача, отразена е стойността й в справките декларации по ЗДДС и е ползван данъчен кредит във връзка с нея, въззивният съд е приел, че с издаването от въззивника на посочените по-горе три броя фактури и с отразяването на стойността им в справките декларации по ЗДДС, се установява промяната на наемната цена за периода м.декември 2014г. – м.май 2015г.
Въззивният състав е приел за основателно възражението за прихващане на задължението на ответника за наем за месец септември 2015г. и за част от режийните разноски със заплатения предварително от наемателя депозит за гаранция за добро изпълнение в размер на 4 500 евро с левова равностойност 8 801.24лв. Крайният резултат за дължимия остатък от задълженията на наемателя във връзка с договора от 29.07.2014г. в размер на 2 483.18лв, въззивният състав е определил въз основа на заключението по приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, при отчитане на намалената наемна цена за периода м.декември 2014г. – м.май 2015г. и при извършеното приспадане на задължението с прихванатата сума от гаранцията за добро изпълнение.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на него следва да е налице някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Въпрос №1: „Когато страните са уговорили защитни клаузи, трябва ли съдът да се съобрази с тях, след като волята на страните при сключване на договора има силата на закон за тях по силата на чл.20 ЗЗД?” и въпрос №2: „След като в Търговския закон не е уреден въпроса за тълкуване волята на страните по един писмен договор с нотариална заверка на подписите, следва ли съгласно чл.288 ТЗ да бъде приложена нормата на чл.20а ЗЗД?, нямат характеристиката на въпроси, попадащи в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Решаващите доводи на въззивния съд за наличие на валидно изменение за договора за наем от 29.07.2014г., представляващо в случая временно двойно намаление на наемната цена за периода от м.декември 2014г.-м.май 2015г., са обусловени от една страна от правното значение според съда на електронното писмо от 29.12.2014г. съобразно чл.3 ал.2 във вр. с чл.4 от З. (писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ съдържащ електронно изявление), както и от извода на съда за правното значение за уговорената цена за спорния шестмесечен период, на издадените от наемодателя три броя фактури, осчетоводени от него, включени в дневниците за продажба, за които суми е ползван данъчен кредит. Решаващите мотиви на съда не са отчетени във формулираните от касатора въпроси и в тази връзка същите не се явяват значими за изхода на делото. Въззивният състав не е приел, че защитните клаузи на договора нямат значение, нито че договорът не може да бъде тълкуван по смисъла на чл.20а ЗЗД, а напротив – съдът е посочил, че чрез електронното писмо, съдържащо изготвен от наемодателя анекс с предложение за намаляване на цената, което е прието от наемателя, както и че чрез издадените от наемодателя осчетоводени фактури, са спазени клаузите на договора относно начина за неговото изменение.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че посочената от касатора съдебна практика – ТР№2/01.12.1997г. на ОСГК на ВКС, решение №137/25.06.2010г. по т.д.№888/2009г. на ВКС, ІІ т.о, решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, І т.о и решение №88/22.02.2010г. по т.д.№911/2009г. на ВКС, І т.о. не е относима за нито един от посочените по-горе решаващи изводи на въззивния съд, поради което не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.
По аналогични съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпрос №3: При изрично договорена писмена форма с изпращане по куриер или препоръчана поща, касаещо изменение на договора за наем с нотариална заверка на подписа, сключен между търговци – кое има превес – правилата като между търговци (че доверителят ми като бил търговец, трябвало изрично да възрази срещу изпратения му по пощата анекс) или изрично договореното в договора, кое измежду двете следва да има по-голяма тежест и да бъде решаващо при възникнал спор?”. Въззивният състав не е обсъждал въпроса за съотношението между клаузата на чл.43 от договора, предвиждаща необходимост от писмено споразумение за поправки и допълнения към договора и клаузата на чл.35 от договора, регламентиращ начина на предаване на съобщенията, поканите или комуникациите, поради което поставеният въпрос не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено по-горе съдът обосновава изводите си с разпоредбите на З. и със значението на фактурите, съобразно практиката на ВКС, а не с търговската практика, респ. с търговския обичай за изменение на договорите. Следва да се има предвид, че поставеният въпрос за съотношението между уговорения начин на кореспонденция и търговската практика за приемане на оферта, включително за изменение на договора, би могъл да бъде от значение за евентуална неправилност на решението, която като касационно основание не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 3 764 лв. – платен адвокатски хонорар за правна защита в касационното производство.
Мотивиран от горното, ВКС, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №107 от 10.05.2017г., постановено по в.т.д.№2/2017г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] –ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] ет.1 ап.1 сумата 3 764 лв. /три хиляди седемстотин шестдесет и четири лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: