О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 30.03. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2708/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационните жалби на Е.-М. Н. П. и на Българско национално радио /БНР/ срещу решение №1488 от 27.06.2017г., постановено по в.т.д.№2110/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 с-в, с което е потвърдено решение №219/31.01.2017г. по т.д.№3605/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-5 с-в в обжалваните му части.
С касационната жалба на ищцата Е.-М. П. се обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска по чл.95 ал.1 т.1 във вр. с чл.75 ал.1 т.2 З. с оплакване за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че релевантен при преценката за наличие на нарушение на изключителното неимуществено право по смисъла на чл.75 ал.1 т.2 З. върху оригиналния запис е само и единствено моментът на възникване на това право, поради което установената по делото разлика между оригиналния запис и използвания нарушаващ запис, е достатъчно основание за уважаване на предявения по чл.95 ал.1 т.1 във вр. с чл.75 ал.1 т.2 З. иск. Касаторката обжалва решението и в частта му, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията по чл.94 З. за разликата от 5000лв. до 10 000лв. с аргумент, че въззивният съд не е обсъдил съществена част от оплакванията във въззивната жалба относно релевантни за обема и размера на настъпилите за ищцата неимуществени вреди. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му от Е.-М. П. части и уважаване на установителния иск по чл.95 ал.1 т.1 във вр. с чл.75 ал.1 т.2 З. и на осъдителния иск по чл.94 З. в пълен размер с присъждане на направените разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните четири материално правни въпроси въпроса, които според касаторката са обусловили решаващите изводи на съда, а именно:
1.„Какъв е обхватът на правната закрила, предоставен на титулярите на права по З. чрез неимущественото право за запазване целостта и неизменяемостта на техните произведения (записаните им изпълнения)?”
2. „Изключват ли се от обхвата на закрила, предоставяна чрез неимущественото право да се изисква запазване целостта и неизменяемостта на произведение (записано изпълнение), установена в чл.75 ал.1 т.2 от З. и чл.15 ал.1 т.5 З., варианти на произведението (записани изпълнения), които са създадени преди окончателния вариант на съответното произведение, т.е. работните варианти, предварителните версии и други вариации на произведенията (записани изпълнения)?”.
3. „Включва ли се в обхвата на правната закрила, заложена в разпоредбата на чл.75 ал.1 т.2 З. относно неимущественото право да се изисква запазване целостта и неизменяемостта на записаното изпълнение и закрила срещу неправомерното използване на предварителни и работни варианти на съответното записано изпълнение?” и
4. „Осигурява ли чл.75 ал.1 т.2 З. закрила и при използване на различаващи се в съществена степен от окончателния вариант на записаното изпълнение и в случаите, когато преработката/промените предхождат същия, т.е работните варианти, предварителните версии и други вариации на произведенията (записани изпълнения)?”.
В изложението се твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, тъй като поставените въпроси са решени в противоречие с постановките в решение №872/29.04.2014г. по т.д.№667/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1232/09.07.2013г. по т.д.№1974/2013г. на СГС, и същевременно се излагат съображения, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението е формулиран и следния процесуалноправен въпрос, предпоставен от твърдението на касаторката, че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора по чл.94 З. обстоятелства като се поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №№7/1965г., ППВС №2/1967г., ППВС №4/1968г., решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС и решение №796/02.02.2010г. по гр.д.№1660/2009г. на ВКС, а именно:
„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени по делото и по въпроса за неимуществените вреди и определяне на справедлив размер на обезщетение?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба на ищцата от ответника БНР.
С касационната жалба на Българското национално радио се обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което на основание чл.95 ал.1 т.1 З. е признато за установено, че БНР е нарушило чл.76 ал.1 т.1 З.. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че БНР е използвало изпълнение на Е.-М. П. без нейно съгласие като се акцентира върху обстоятелството, че договорът между страните №240/2011г. не предвижда други права на изпълнителя, освен да получи възнаграждение за извършеното артистично изпълнение, както и върху факта, че ищцата повторно е дала съгласие за използване на конкретния звукозапис. Цитира се разпоредбата на чл.85 ал.1 т.5 от З., предвиждаща правото на продуцента да преработва създадения запис и да съхранява и използва преработените варианти. БНР обжалва въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска по чл.94 З. за сумата 5 000лв. като касаторът твърди, че от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да е претърпяла каквито и да е неимуществени вреди. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му от БНР части.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба на БНР са поставени следните шест правни въпроси въпроса, които според касатора съдържат предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение , а именно:
1.„Предвижда ли чл.76 от З. имуществено право на артиста-изпълнител да разрешава или да забранява преработването на звукозаписи на негово изпълнение?”
2. „Предвижда ли чл.76 от З. имуществено право на артиста-изпълнител да одобрява окончателен вариант на записа на негово изпълнение?”
3. „Може ли артистът-изпълнител да претендира обезщетение на сродни права, след като е дал съгласие за използване на своето изпълнение?”
4.„Въззивният съд като съд по същество на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?”
5. „Трябва ли съдът да мотивира решението си да кредитира показанията на свидетел, който е заинтересован от изхода на спора?” и
6. „Има ли основание да се присъди обезщетение по чл.94 ал.1 З., когато ищецът не е доказал настъпването на вреди в резултат от осъщественото нарушение на авторско или сродно право?”
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на БНР се поддържа, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане за закона, както и за развитието на правото, че въпрос №3 е решен в противоречие с решение №139/28.01.2016г. по т.д.№1711/2014г. на ВКС, ІІ т.о., че въпрос №4 е решен в противоречие с решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, І г.о., че въпрос №5 е решен в противоречие с решение №990/24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г. на ВКС, І г.о., решение №268/21.11.2011г. по гр.д.№191/2011г. на ВКС, ІІ г.о., решение №198/08.01.2014г. по гр.д.№1619/2013г. на ВКС, ІІ г.о, решение №191/25.07.2013г. по т.д.№63/2013г. на ВКС, ІІІ г.о, решение №338/20.11.2013г. по гр.д.№1269/2012г. на ВКС, ІV г.о, решение №159 от 22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на ВКС, ІІ т.о и решение №179/20.07.2012г. по гр.д.№1294/2011г. на ВКС, ІІІ г.о, както и че въпрос №6 е решен в противоречие с решение №139/28.01.2016г. по т.д.№1711/2014г. на ВКС, ІІ т.о., и решение №214/13.05.2016г. по т.д.№241/2014г. на ВКС, І т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на БНР от ищцата Е.-М. П., в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед формулираните от касатора правни въпроси, които не са обусловили решаващите изводи на съда. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Третото лице-помагач на БНР – [фирма], не е представило писмени отговори на касационните жалби.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 219/31.01.2017г. по т.д.3605/2015г. по описа на СГС в обжалваните му части, с които са уважени предявените от Е.-М. П. против Българско национално радио: 1.) иск по чл. 95 ал.1 т.1 З., като е установено, че ответникът е нарушил сродно на авторското право на ищеца като артист – изпълнител по чл.76 ал.1 т.1 З. върху нейно изпълнение на Концерт 1, опус 6, с автор П. Х., като без нейно съгласие е съхранил на звукозапис и възпроизвел на технически носител (мастер) този работен вариант на изпълнение, различно от изпълнението по звукозапис с №91/2481 от фонотеката на БНР, изготвен по договор от 01.11.2011г., и го е предоставил за разпространение на издателя [фирма]; 2.) иск по чл. 95 ал.1, т.3 З., като е постановено изземване и унищожаване на носителите на звукозапис на Концерт № 1 за цигулка и оркестър, Опус 6 от П. Х. в изпълнение на Е.-М. П., различен от архивирания и сигниран в архива на БНР звукозапис с партиден №91/2481 на БНР; 3.) иск по чл.95 ал.1 т.6 З., по който е постановено да бъде разгласен диспозитива на решението за сметка на ответника в два всекидневника и 4.) иск по чл. 94 З., по който е осъден ответника да заплати на ищеца обезщетение за нарушението в размер на сумата 5 000лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 29.05.2015г. до окончателното и изплащане, както и в частта му, с която искът по чл. 94 З. е отхвърлен за горницата над сумата 5 000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000лв., и в частта му, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 95 ал.1 т.1 З. във вр. с чл. 75 ал.1 т.2 З. за установяване нарушението на сродното право като артист – изпълнител по звукозапис № 91/2481 от Фонотеката на Българското национално радио, да изисква запазване целостта и неизменяемостта на записаното изпълнение при възпроизвеждането му или използването му по какъвто и да е начин.
Въззивният състав е приел за установено, че по силата на договор №240/01.11.2011г., сключен между Българското национално радио като продуцент на звукозапис и Е.-М. П. като изпълнител, последната се е ангажирала да участва като солист – цигулар в подготовката и реализирането в окончателен завършен вид на студиен звукозапис на музикално произведение Концерт за цигулка и оркестър № 1 с автор П. Х.. В клаузата на чл. 4.1. от договора е предвидено, че изпълнителят отстъпва на продуцента на звукозаписа изключителното право да използва създадения звукозапис по всички допустими от закона начини за максималния срок, посочен в закона, за територията на целия свят, при условията на договора, както и че продуцентът поема задължение да организира подготовката, създаването и монтажа на студийния звукозапис, да осигури финансирането му, както и да заплати възнаграждение на изпълнителя. Във въззивното решение е посочено, че договорът е изпълнен от артиста, за което е съставен констативен протокол с дата 07.11.2011г.
Съдът е приел за установено, че окончателният завършен вид на студийния запис се съхранява в архива на БНР под партиден/сигнатурен номер 91/2481, както и че в БНР има установени практики във връзка с изготвянето на студийни звукозаписи, като окончателният вариант на звукозаписа е резултат от продължителен процес, в който участват, както изпълнителят, така и тонрежисьорът, диригентът и продуцентът. След спазване на процедура по одобряване на готовия звукозапис от художествена комисия, записът се предава във Фонотека/архива на ответника/ за сигниране – поставяне на сигнатурен номер.
В решението е посочено, че от представения по делото
рамков договор Р.№54/20.03.2012г. и анекс към същия от 07.06.2013г., се установява, че ответникът БНР да отстъпил на [фирма] за срок от две години правото да използва притежаваните от него като продуцент права върху звукозапис на Концерт за цигулка и оркестър № 1 с автор П. Х. в изпълнение на Симфоничен оркестър на БНР и солист Е.-М. П. – цигулка, включващо възпроизвеждане на произведението в албум в тираж от 500бр. и разпространяване на територията на целия свят. Съдът е отразил, че страните не спорят, че П. е уведомена за сключването на договора, както и че е изразила съгласие за изпълнението му, за което по делото е била представена декларация от 01.07.2013г. Въззивният състав е посочил, че в изпълнение на договора от 20.03.2012г. ответникът БНР е предоставил на [фирма] на технически носител звукозапис на произведението, който съобразно изричното признание на ответника е предварителен монтаж, създаден чрез записване на изпълнението на Е.-М. П. в Студио № 1 на БНР, и е предоставен погрешка от служителя В. Х. – на длъжност музикален продуцент при ответника.
Въз основа на приетото по делото заключение по извършената техническа експертиза, съдът е приел за установено, че предоставеният за разпространение на [фирма] и възпроизведен на компактдискове звукозапис на произведението Концерт за цигулка и оркестър № 1 с автор П. Х., в изпълнение на Симфоничен оркестър на БНР и солист Е.-М. П. – цигулка, е различен от съхранявания във Фонотеката на ответника запис на същото произведение със сигнатурен номер 91/2481 като разликите се състоят както във времетраенето, така и в самото изсвирване. Посочено е, че двата записа са два варианта на монтаж на музикалното произведение като в единия някои от пасажите са от едно изсвирване, а в другия от друго.
За да приеме, че е нарушено сродното право на ищцата по чл.76 ал.1 т.1 З., въззивният състав е пристъпил към тълкуване по чл.20 ЗЗД на сключения на основание чл.76 ал.2 З. писмен договор между страните №240/2011г. С оглед спорния обем на разрешеното от изпълнителя с договора право на използване на извършените в изпълнение на договора звукозаписи, съдът е стигнал до извода, че действителната изразена от изпълнителя воля по чл.1.4. и чл.5.1. от договора е да разрешава на продуцента при условията на чл.76 ал.1 т.1 З. използването чрез съхранение, възпроизвеждане и разпространение на окончателния завършен вид на студийния звукозапис. Съдът се е позовал на поетото в договора задължение от ищцата да участва в цялостния процес по подготовка, реализация на звукозаписа и впоследствие при неговия монтаж, както и на използвания в последните клаузи на договора определителен член досежно предоставяните права върху „записания звукозапис”. В резултат на направеното тълкуване на договора въззивният състав е приел за неоснователно твърдението на ответника, се с договора ищцата е предоставила на ответника изключителното право да възпроизвежда и разпространява всички извършени звукозаписи в хода на реализацията на окончателния завършен вид на звукозаписа. Според съда записването на вариантите с разрешението на ищцата е единствено за целите на подготовката и реализацията, вкл. чрез монтаж на окончателния завършен вид на звукозаписа, като всяко друго използване на извършени в хода на работата записи на изсвирвания на ищцата, извън уговореното в договора предназначение на същите – да бъдат използвани за реализиране на окончателния звукозапис, вкл. както е в процесния случай чрез съхраняването им и предоставянето им на трето лице за възпроизвеждане и разпространение, е използване от ответникът на звукозаписите в нарушение на сродното на авторско право на ищеца по чл. 76 ал. 1 т. 1 З. .
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за установяване на нарушение на сродни права по чл.75 ал.1 т.2 З., въззивният състав е приел, че по делото не са събрани доказателства за твърдяното от ищеца нарушение на неимущественото й право по чл. 75 ал. 1 т.2 З. – правото на артиста да изисква запазване целостта и неизменяемост на записаното му изпълнение при възпроизвеждането му по какъвто и да е начин. Съдът е посочил, че ищцата не твърди съхраняваният при ответника във Фонотеката на същия окончателен завършен вид на звукозаписа на произведението Концерт за цигулка и оркестър № 1 с партиден номер 91/2481, да е изменян или целостта му да не е запазена. В решението е отразено, че по делото не се установява, че възпроизведеният и разпространяван запис от [фирма] е резултат на такава преработка на звукозаписа, права за използването на който ищецът е предоставил на ответника БНР с процесния договор 240/2011г., а напротив –признанието на ответникът е за предоставяне погрешка на друг предварителен запис, който не е бил предмет на дадено разрешение по чл.76 ал.1 т.1 З..
Произнасяйки се по основателността на претенцията по чл.94 З., въззивният състав е посочил, че в случая са налице предпоставките по чл.94 във вр. с чл.95б З. за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на причинените на ищцата неимуществени вреди с оглед установеното по иска по чл.95 ал.1 т.1 З. във вр. с чл.76 ал.1 т.1 З. нарушение на сродните на авторските права на ищеца от служители при ответника чрез използване без разрешението на ищеца, съхраняването, възпроизвеждането и предоставянето за възпроизвеждане и разпространение на на трето лице на звукозапис на работен вариант на изпълнение на ищеца, различен от окончателния вариант на изпълнението, който е съхраняван при ответника под партиден номер 91/2481.
При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид обстоятелствата, свързани с нарушението като е отчел приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението. Посочил е, че от показанията на свидетеля П. – съпруг на ищеца, обсъдени от съда по чл. 172 ГПК във връзка с останалите събрани по делото доказателства, се установява, че за качеството и допуснатите различия в разпространения от [фирма], е било обърнато внимание от предаването „Класик форум” на радио в К., Германия, което е се е отразило негативно върху ищцата и върху композитора. Съдът е отчел, че Е.-М. П. има кариера от 30 години като професор в Българската консерватория, била е професор в С. П. 4 години, 10 години – гост професор, поради което пуснатото на пазара изпълнение намерило сериозно отражение на психиката й – от две години не била на себе си и е била много разстроена. Същевременно въззивният състав е обсъдил и показанията на св. Д., която е оценила компактдиска, разпространяван от [фирма], като великолепен. Въззивният състав е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.94 З. в размер на 5 000лв., посочвайки че негативните изживявания на ищцата са по-скоро нейно субективно усещане, тъй като нарушението не е от естество да рефлектира на кариерата й, вкл. на общественото признание на професионалните й качества. Според апелативния съд (аналогично както е приела първата инстанция) сумата от 5 000 лв. се явява справедливо обезщетение с оглед установената с нормата на чл. 94 ал.4 З. функция на обезщетението – да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и останалите членове на обществото, която цел не би била постигната по отношение на институция като Българското национално радио при определено обезщетение в по-нисък размер.
По касационната жалба на Е.-М. П..
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените от касаторката четири материалноправни въпроса не са обусловили решаващите изводи на съда и като такива не обосновават наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В. №1: „Какъв е обхватът на правната закрила, предоставен на титулярите на права по З. чрез неимущественото право за запазване целостта и неизменяемостта на техните произведения (записаните им изпълнения)?” е формулиран като общотеоретичен въпрос, който не е относим към конкретните мотиви на въззивното решение за недоказаност на нарушение от ответника на сродното право по чл.75 ал.1 т.2 З.. Аналогично въпрос №2: Изключват ли се от обхвата на закрила, предоставяна чрез неимущественото право да се изисква запазване целостта и неизменяемостта на произведение (записано изпълнение), установена в чл.75 ал.1 т.2 от З. и чл.15 ал.1 т.5 З., варианти на произведението (записани изпълнения), които са създадени преди окончателния вариант на съответното произведение, т.е. работните варианти, предварителните версии и други вариации на произведенията (записани изпълнения)?” не е обусловил решаващите изводи на съда, изградени върху обстоятелството, че съхраняваният при ответника във Фонотеката на БНР окончателен завършен вид на звукозаписа на произведението Концерт за цигулка и оркестър № 1 с партиден номер 91/2481, не е изменян и че целостта му е запазена. Въпрос №3: „Включва ли се в обхвата на правната закрила, заложена в разпоредбата на чл.75 ал.1 т.2 З. относно неимущественото право да се изисква запазване целостта и неизменяемостта на записаното изпълнение и закрила срещу неправомерното използване на предварителни и работни варианти на съответното записано изпълнение?” не е значим за спора по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото апелативният съд не е обсъждал обхвата на правната защита по чл.75 ал.1 т.2 З., приемайки, че в случая не е налице накърняване на целостта и неизменяемостта на оригиналния запис, който продължава да се съхранява в фонотеката на ответника, като според съда използването без съгласие на артиста на работни варианти, извън обхвата на договора по чл.76 ал.2 З., представлява нарушение по чл.76 ал.1 т.1 З.. В тази връзка както въпрос №3, така и въпрос №4: „Осигурява ли чл.75 ал.1 т.2 З. закрила и при използване на различаващи се в съществена степен от окончателния вариант на записаното изпълнение и в случаите, когато преработката/промените предхождат същия, т.е работните варианти, предварителните версии и други вариации на произведенията (записани изпълнения)?” са поставени извън контекста на конкретните мотиви на въззивния съд за недоказаност на твърдението за нарушени неимуществени права по чл.75 ал.1 т.2 ГПК доколкото съдът е приел за установено, че предоставеният на [фирма] запис е резултат на допусната грешка от служителя при ответника В. Х., а не на целена промяна на целостта и неизменяемостта на оригиналния запис.
Не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация процесуалноправният въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени по делото и по въпроса за неимуществените вреди и определяне на справедлив размер на обезщетение?”. При определяне размера на неимуществените вреди апелативният съд е изложил правни доводи и изводи, основани на обсъдените от него доказателства и установените по делото обстоятелства, които съдът е намерил за релевантни. От една страна твърдението в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за необсъдени от съда доказателства, е обосновано с липсата според касаторката на достатъчно събрани по делото доказателства (тежестта за доказване на размера на вредите е за ищцата), а от друга – за неправилност на решението с оглед обсъждането от съда на художествената стойност на предадения запис (правилността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК).
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че касаторката не е представила данни, че приложеното към касационната жалба решение №872/29.04.2014г. по т.д.№667/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1232/09.07.2013г. по т.д.№1974/2013г. на СГС, е влязло в сила, което е необходимо при твърдяна допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Що се отнася до цитираната практика на ВКС относно размера на неимуществените вреди, настоящият състав не констатира въззивното решение да е постановено в противоречие с нея.
По касационната жалба на Българското национално радио.
Нито един от формулираните от ответника-касатор БНР в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК шест правни въпроса, няма характеристиката на въпрос, попадащ в приложното поле за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
Въпросите №1: „Предвижда ли чл.76 от З. имуществено право на артиста-изпълнител да разрешава или да забранява преработването на звукозаписи на негово изпълнение?” и №2 „Предвижда ли чл.76 от З. имуществено право на артиста-изпълнител да одобрява окончателен вариант на записа на негово изпълнение?”, нито са обусловили решаващите изводи на съда, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въззивният съд е посочил, че обхватът на преотстъпените права от артиста-изпълнител на продуцента се определят с договора по чл.76 ал.2 З. и че в случая (с оглед направеното във въззивното решение тълкуване на клаузите на договора по чл.20 ЗЗД), с договора ищцата не е предоставила на ответника изключителното право да възпроизвежда и разпространява всички извършени звукозаписи в хода на реализацията на окончателния завършен вид на звукозаписа. Този извод на въззивния съд обуславя неотносимостта на въпрос №3: „Може ли артистът-изпълнител да претендира обезщетение на сродни права, след като е дал съгласие за използване на своето изпълнение?”, тъй като въпросът съдържа твърдение за дадено съгласие за използване и на други варианти на изпълнението, извън окончателния звукозапис на произведението с партиден номер 91/2481, което не е прието за установено от въззивния състав.
Въпрос №.4: „Въззивният съд като съд по същество на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?” не е значим за конкретния правен спор доколкото въззивният състав е изложил свои фактически и правни изводи и е обсъдил релевантните за спора доказателства в тяхната съвкупност. Само по себе си обстоятелството, че касаторът не възприема част от фактическите констатации и част от правните изводи във въззивното решение, не може да обоснове наличие на основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В случая не е налице и противоречие с практиката на ВКС, свързана с приложението на чл.272 ГПК, тъй като независимо от факта, че е направено препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният състав е изложил собствени мотиви във връзка с всички оплаквания въз въззивните жалби.
Въпрос №5: „Трябва ли съдът да мотивира решението си да кредитира показанията на свидетел, който е заинтересован от изхода на спора?” не е решен от съда в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №338/20.11.2013г. по гр.д.№1269/2012г. на ВКС, ІV г.о, решение №159 от 22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на ВКС, ІІ т.о и решение №179/20.07.2012г. по гр.д.№1294/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. В решението показанията на свидетеля П. – съпруг на ищцата, са преценени от съда с оглед всички други данни по делото (вкл. и с оглед показанията на св.Д.) като е взета предвид тяхната възможната заинтересованост .
Въпрос №6:. „Има ли основание да се присъди обезщетение по чл.94 ал.1 З., когато ищецът не е доказал настъпването на вреди в резултат от осъщественото нарушение на авторско или сродно право?”, отразява виждането на жалбоподателя, че ищецът не е доказал настъпването на вреди за ищцата в резултат на осъщественото нарушение на сродното право, което не съответства на изводите на въззивния състав, че иск по чл.94 З. е доказан по своето основание. Отделно следва да се отбележи, че въпросът е зададен в контекста на оплакването на касатора за липсата на доказана причинна връзка между нарушението и моралните вреди, което е въпрос по правилността на решението, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касация на въззивното решение по касационните жалби на Е.-М. П. и на Българското национално радио като разноски за касационната инстанция не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, ВКС, ТК, ІІ-ро отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1488 от 27.06.2017г., постановено по в.т.д.№2110/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: