О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 04.10. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1217/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Георгиева Й. от [населено място], срещу решение №487 от 1.03.2017г., постановено по в.гр.д. №4824/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 8 с-в. в частта му, с която е отменено решение №6595/9.08.2016г. по гр.д.№20742/2014г. на СГС, І-17 за осъждането на ответника ЗД [фирма] да заплати на Я. Й. на основание чл.226 КЗ (отм.) разликата над 35 000лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и вместо него е постановено отхвърляне на иска за посочената разлика.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила. Излагат се съображения за незаконосъобразно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД свързано с критериите за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и за нарушение на процесуалните правила с оглед неизпълнение на задължението на съда да обсъди всички допустими и относими за спора доказателства, възраженията и доводите на страните. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и осъждането на ответното дружество да заплати на ищцата допълнително разликата между 35 000лв. и 50 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихви и съдебно-деловодни разноски.
Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е инкорпорирано в самата касационна жалба като се поддържа, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Без да бъде формулиран конкретен правен въпрос в касационната жалба се поддържа, че размерът на обезщетението е определен в противоречие с критериите, посочени в т.11 от ППВС №4/1968г. и в противоречие с представените с касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение №40/18.03.2016г. по т.д.№188/2015г. на ВКС, І т.о, решение №189/4.07.2012г. по т.д.№634/2015г. на ВКС, решение №59/30.03.2011г. по т.д.№635/2010г. на ВКС. Твърди се също, че в противоречие с решение №3/15.03.2016г. по гр..д.№2526/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №13/2.02.2016г. по гр.д.№4287/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение №5/5.02.2016г. по т.д.№3583/2015г. на ВКС, ІІ т.о., съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е изложил мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗД [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като апелативният съд е изпълнил задълженията си по ГПК да обсъди доказателствата и релевантните за спора факти и тъй като съдът не е нарушил критериите за справедливост съобразно указанията в т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВКС. Същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторката по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение №487/1.03.2017г. по в.гр.д. №4824/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, е отменено решение №6595/9.08.2016г. по гр.д.№20742/2014г. на СГС в частта му, с което ответникът ЗД [фирма] е осъден да заплати на Я. Й. на основание чл.226 КЗ (отм.) разликата над 35 000лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди като вместо него е постановено отхвърляне на иска за посочената разлика. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана от застрахователя част – за разликата от присъдените 10 000лв. до 35 000лв.
Въззивният съд е посочил, че от събрания по делото доказателствен материал категорично се установяват елементите от фактическия състав на чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, а именно: наличие на увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество автомобил, противоправното поведение и вината, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищцата увреждане, изразяващо се в претърпени вреди. В тази връзка и с оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба съдът е приел, че е ангажирана отговорността на ответното дружество ЗД [фирма] по застраховката „гражданска отговорност” на виновния за злополуката водач на л.а. „Опел А.” С. Д. за обезщетяване на неимуществените вреди на ищцата Я. Й., причинени й при пътнотранспортното произшествие, станало в [населено място] на 14.11.2013г.
Като единствения спорен въпрос съдът е посочил въпроса за размера на дължимото обезщетение. Посочил е, че от приетото и неоспорено от страните медицинско заключение по извършената комплексна медицинска експертиза он вещо лице невролог и вещо лице – ортопед-травматолог, се установява, че в резултат на удара ищцата е получила: 1. разкъсване на външната колатерална връзка на дясната коленна става с последваща контрактура след контузия, с препоръчана рехабилитация и физиолечение, причинили й трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за 2-3 месеца като е проведено консервативно лечение; 2. луксация /изкълчване/ на дясната ключично-лопатъчна става, причинили й трайно затруднение на движенията на десен горен крайник за 2-3 месеца; 3. мозъчно сътресение, контузия и разкъсно-контузна рана по главата. Симптомите от мозъчното комоцио,които са преминали за 20-30 дни, а раната е зарастнала за 7-14 дни. В решението е отразено, че по делото няма данни за усложнение на съществуващо отпреди епилептично заболяване, както и за получени пристъпи в кратък период след инцидента, което да обуслови причинно-следствена връзка. Установеното увеличение на тремора с голяма вероятност може да се приеме, че е във връзка с психоемоционален стрес, причинен от процесното ПТП като няма данни за проведена рехабилитация.
Апелативният съд е обсъдил показанията на съпруга на ищцата – свидетелят Й., въз основа на които е приел за установено, че съпрузите са отказали операция на колянната връзка, тъй като имали опит с подобен инцидент и лечение на сина им, Свидетелят е установил, че инцидентът е променил ищцата, която е започнала да изпитва паника под всякакви форми, треморът й продължил, а в травматичните места – рамо и коляно, е имала болки при промяна на времето. Ходила е на рехабилитация. Според свидетеля ищцата е имала минимален тремор преди произшествието в напрегнати ситуации.
Във въззивното решение е обсъдено заключението на психиатричната експертиза, от които се установява, че ищцата е преживяла реакция на тежък стрес с разстройство на адаптацията с протрахирана депресивна реакция. Посочено е, че симптоматика като тревожност, потиснато настроение, липса на апетит, нарушение на съня, са реакции на този стрес и се включват в характеристиката на поставената диагноза и носи характер на негативни психични изживявания. Съдът е отразил, че при обсъждане на състоянието вещото лице е установило, че ситуацията около катастрофата е психотравмираща и застрашаваща живота й и с оглед преживяна катастрофа на сина й на същото място преди година. В решението е посочено, че няма данни за провеждано лечение или терапевтични сесии, че този тип реакции обикновено продължават около две години и че основните симптоми вече не се констатират при ищцата.
Съобразявайки се с вида и естеството на получените травми, вида на лечението – консервативно; интензитета, обема и продължителността на болките, дискомфорта и ограниченията, които ищцата е търпяла през периода на лечение и възстановяване, както и предизвиканите нарушения в психиката и притеснения, въззивният състав е стигнал до извода, че сумата от общо 35 000 лв. е справедливото в случая обезщетение за доказаните болки и страдания, търпени от полученото от процесното ПТП увреждане. Аргументи за да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 50 000 лв. на 35 000 лв., съдът е намерил в краткия период на възстановяване на увредите по опорно-двигателния апарат, вида на проведеното лечение, което не е налагало сериозни медицински интервенции, както и установеното по делото обстоятелство, че засилването на тремора се дължи и на предходни идентични изживявания, а по-дългият период на психологически дискомфорт – на непроведено от ищцата лечение.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК факти и обстоятелства.
Във връзка с изложеното по-горе непосочването на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Независимо от това, настоящият състав намира, че с оглед начина, по който са изложени съображенията за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, може да се приеме, че в касационната жалба са поставени два правни въпроса: 1. процесуалноправен – относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди всички релевантни за спора пред въззивната инстанция обстоятелства и 2. материалноправен – относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД.
Нито един от двата въпроса не е решен в противоречие с посочената в касационната жалба практика на ВКС. В съответствие с решение №3/15.03.2016г. по гр..д.№2526/2015г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №13/2.02.2016г. по гр.д.№4287/2015г. на ВКС, ІV г.о. въззивният състав е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК като е обсъдил събраните по делото доказателства – медицинската документация, заключенията по извършените медицински експертизи и показанията на разпитания свидетел. При определяне размера на обезщетението съдът се е съобразил с установените по делото релевантни за спора обстоятелства- вида и характера на получените увреждания, търпените болки и страдания, вида и продължителността на лечението и прогнозата за бъдещото здравословното състояние.
Не кореспондира с мотивите към въззивното решението твърдението в касационната жалба, че материалноправният въпрос е решен в отклонение на разясненията, дадени в т.11 ППВС №4/1968г. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Както бе посочено по-горе съдът е обсъдил вида и характера на получените от Я. Й. увреждания, обема на търпените болки и страдания, времето на болнично и на амбулаторно лечение, прогнозата, свързана с възстановителния процес, както и въздействието на получените увреждания върху психиката на пострадалата. В тази връзка определеното обезщетение за вредите, резултат от злополуката, станала през 2013г., е съобразено със задължителната практика на ВКС относно критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД.
На основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество възнаграждение за процесуалната защита от юрисконсулт в касационната инстанция в размер на 100лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №487 от 1.03.2017г., постановено по в.гр.д. №4824/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 8 с-в.
ОСЪЖДА Я. Георгиева Й. – ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк] да заплати на ЗД [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], сумата 100лв. /сто лева/- юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: