О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
София, 30.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№971/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №2675 от 16.11.2018г., постановено по в.т.д.№3586/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №1449/21.03.2018г. по т.д. №52/2017г. на Благоевградски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че неправилно въззивният състав е приел, че е налице възникване на задължение за общината за плащане по договор за изработка на основание чл.266 ЗЗД, тъй като в случая не е бил съставен отчет за действително извършените работи, подписан от възложителя, изпълнителя и строителния надзор. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила съдът не се е произнесъл по възражението на ответника, че липсват кумулативно предвидените в чл.4 от договор №ДГ-83/29.12.2008г. предпоставки за заплащане на процесното възнаграждение, което от своя страна е обусловило противоречие на решението с практиката на ВКС относно началния момент на погасителната давност. Отделно не твърди, че в нарушение на разпоредбата на чл.172 ГПК въззивният състав не е изложил мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показания на свидетели при възражение за заинтересованост. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба?” . Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г., решение №34/26.02.2015г. по гр.д. №6256/2014г. на ВКС, ІІ г.о., решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на ВКС, І г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
2. „Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност по договор за изработка?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №221/15.01.2015г. по т.д.№3568/2013г. на ВКС, І т.о, решение №103/08.10.2009г. по т.д.№68/2009г. на ВКС, І т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. „Следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показанията на свидетели при направено възражение за заинтересованост?” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ІV г.о, решение №103/08.10.2009г. по т.д.№68/2009г. на ВКС, І т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца по делото „Про А.” Е. – [населено място], в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1449/21.03.2018г., постановено по т.д.№52/2017г. на Благоевградски окръжен съд, с което [община] е осъдена да заплати на „Про А.” Е. сумата 326 576.52лв. –неизплатена част от цената по договор №ДГ-83/29.12.2008г., за която сума е издадена фактура №95/06.04.2012г., ведно със законната лихва, считано от 24.04.2017г., както и да заплати на ищеца сумата 99 649.71лв. – законна лихва върху главницата за периода от 24.04.2014г. до 24.04.2017г.
Въззивният състав е приел за установено, че след провеждане на процедура за възлагане на обществена поръчка, на 29.12.2008г. между ответника [община] като възложител и ищеца „Про А.” Е. като изпълнител, е бил сключен договор №ДГ-83/29.12.2008г. за възлагане и изпълнение на строително-монтажни работи с предмет „Допълнително водоснабдяване на [населено място], [община]“ на стойност 1 196 653.49лв. без ДДС като за извършването на отделните етапи от строителните работи са били съставени три двустранно подписани протокола, образец 19 – съответно на 02.04.2012г., на 21.04.2009г. и на 26.06.2009г. Прието е за безспорно между страните, че ответникът е платил изцяло сумите за извършените СМР, отразени в протоколите от 26.06.2009г. и от 21.04.2009г.
Като релевантно за спора обстоятелство, съдът е посочил, че с протокол от 21.02.2012г. на Държавна приемателна комисия за установяване годността за ползване на строежа, обектът е бил приет без забележки или възражения, и че въз основа на този протокол е било издадено Разрешение за ползване №СТ-05-206/28.02.2012г. на ДНСК. За останалата неплатена част от стойността на работите, приети с протокола от 02.04.2012г., ищецът е издал фактура №95/6.04.2012г. за сумата 326 576.52лв. с ДДС. Съдът е посочил, че от заключението на счетоводната експертиза се устаноява, че тази фактура е била подписана за получателя [община] от служителката в общината К. С., осчетоводена е при ищеца и е била отразена в дневника му за продажби по ДДС за месец април 2012г., както и в справката – декларация по чл.125 от ЗДДС за съответния данъчен период. Фактурата не е била осчетоводена в счетоводството на ответника.
Въззивният състав се е позовал на показанията на свидетелката К. С., от които се установява, че свидетелката е подписала въпросната фактура в кабинета на новия кмет на общината с неговото съгласие, на 09.04.2012г. – понеделник, който е бил първият работен ден на седмицата след издаването на фактурата. Съдът е кредитирал и показанията на свидетеля С. П., сочещ, че процесната фактура е била издадена на 06.04.2012г., петък, но в общината не са я приели, защото нямало кой да я подпише, поради което фактурата е била занесена в общината на 09.04.2012г.(понеделник) лично от управителя на „Про А.” Е. М. Г..
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е обоснован изводът за надлежно възникнало задължение за плащане на възложителя по договора за изработка на основание чл.266 ЗЗД на сумата по фактура №95/6.04.2012г, въззивният състав е приел за неоснователно възражението на възложителя за неизпълнен договор от страна на „Про А.” Е.. Съдът е посочил, че от представените по делото и неоспорени от ответника двустранно подписани протоколи се установява, че всички строителни работи са били извършени от изпълнителя и са били приети без възражения от възложителя. Според апелативния съд обстоятелството, че издадената от ответника фактура не е била осчетоводена при него не обуславя извод за липса на задължение за плащане.
Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответната община за липса на представителна власт на служителката в общината К. С. да подпише процесната фактура. В тази връзка съдът е посочил, че няма причина да не се дава вяра на свидетелството на С., че тя е подписала фактурата в присъствието на кмета и с неговото съгласие. Съдът е акцентирал и върху обстоятелството, че по делото няма данни за незабавно противопоставяне от страна на възложителя срещу извършеното от К. С. действие – явно или с конклудентни действия, което обуславя приложимостта на презумпцията в чл.301 ТЗ и предпоставя извода, че това действие е било потвърдено от общината.
По отношение на направеното от ответната община възражение за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца по чл.266 ЗЗД във въззивното решение е отразено, че в чл.4 от договора страните уговорили плащанията да се извършват по банков път в срок до 10 работни дни след представяне на: 1) подписан от възложителя, изпълнителя и извършващия строителен надзор „Отчет за действително извършените разходи“, остойностени по единични цени, съгласно количествено – стойностна сметка, одобрена от възложителя и 2) оригинална фактура, на стойност, равна на стойността на отчета. Позовавайки се отново на съвпадащите се показания на свидетелите С. и П., които според въззивния състав следва да бъдат преценени като непредубедени предвид липсата на възможна тяхна заинтересованост, съдът е приел, че фактурата е била представена за плащане по смисъла на чл. 4 от договора на 09.04.2012г. като установеният в договора срок за плащане от 10 работни дни е изтекъл на 24.04.2012г. – в периода след получаването на фактурата (освен съботите и неделите е имало два неработни дни, свързани с празнуването на В.). Изчислявайки работните дни апелативният състав е стигнал до извода, че срокът за изпълнение на задължението на възложителя за плащане на сумата по въпросната фактура е бил на 24.04.2012г., която е началната дата, от която е започнала да тече погасителната давност. В заключение въззивният състав е посочил, че вземането на ищеца не е било погасено по давност, тъй като петгодишният срок по чл.110 ЗЗД изтича на 24.04.2017г., на която дата, видно от товарителницата на „С.” О., е била взета от куриера пратката с исковата молба.
Настоящият състав намира, че липсват релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №1, поставен в изложението към касационната жалба: „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба?”. Макар, че частично въззивното решение е оформено като акт на контролно-отменителна съдебна инстанция, внимателният анализ на мотивите на решението сочи, че въззивният състав е дал отговор на оплакванията на [община] във въззивната жалба за липсата на първата от двете кумулативни предпоставки по чл.4 от договора. Съдът е приел, че от доказателствата по делото (включително от представените пред първата инстанция неоспорен и подписан от представител на ответника протокол образец 19 от 02.04.2012г., протокол от 21.02.2012г. на ДНСК за установяване годността за ползване на строежа и издаденото въз основа на този протокол Разрешение за ползване) се установява, че твърдените от ищеца СМР действително са извършени без недостатъци и че тяхната стойност е тази, отразена във фактурата №95/06.04.2012г. По този начин съдът се е произнесъл по изискуемостта и ликвидността на вземането, независимо от липсата на „отчет за действително извършените работи” по чл.4 от договора. Въпросът доколко задължението по чл.266 ЗЗД в размер на стойността, посочена фактурата, може да се установи с приемно-предавателни протоколи, подписани от страните и с представени количествено-стойностни сметки към тях при липса на изготвен отчет, е въпрос на обоснованост на въззивното решение, който е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №2: „Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност по договор за изработка?”. Въпросът е зададен като общотеоретичен, а отговорът му е обусловен както от общите разпоредби в ЗЗД относно падежа на задълженията, така и от уговорките във всеки конкретен договор. Ето защо не може да се приеме, че въпросът (по начина, по който е формулиран) е обусловил решаващата воля на съда.
Не следва да се допуска въззивното решение до касация и с оглед въпрос №3: „Следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показанията на свидетели при направено възражение за заинтересованост?”. Въззивният състав е изложил мотиви защо кредитира показанията на свидетелите К. С. и С. П. като е посочил, че според него показанията им са съвпадащи при липса на заинтересованост на страните. Действително съдът не е обсъдил показанията на разпитаната пред първата инстанция свидетелка В. С., но нейните показания не са относими към твърдението в изложението към касационната жалба, че фактурата е представена в общината на 06.04.2012г., а не на 09.04.2012г.. Показанията на свидетелката касаят факта, който не е спорен между страните, че фактурата не й е предадена лично и че последната не я е осчетоводила. В тази връзка и като се имат предвид аргументите на съда за приложимост в случая на разпоредбата на чл.301 ТЗ, може да се обоснове извода, че поставеният въпрос не е значим за спора по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ВКС, ОСГТК, относно представителната власт на служителката К. С. да подписва фактурата от името на общината.
Непосочването на правен въпрос, отговарящ на общата характеристика по чл.280, ал.1 ГПК, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответната по касация страна, тъй като не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба – в отговора на касационната жалба е отразено, че се прилагат списък за разноските и договор за правна помощ, каквито реално не са приложени по делото.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2675 от 16.11.2018г., постановено по в.т.д.№3586/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: