О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 10.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№606/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. С. К. срещу решение №2337/8.12.2016г., постановено по в.гр.д.№3764/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 7 с-в. в частта му, с която след отмяна на решение №3689/9.05.2016г. по гр.д.№9658/2014г. на СГС, І-19 с-в, в частта, с която е присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 50 000лв. до 80 000лв., е отхвърлен предявения от К. С. К. против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) за посочената разлика от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.12.2012г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди се, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е изложил правни съображения, обуславящи извод за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение от 80 000лв. Сочи се, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв. не е съобразено със заключенията на вещите лица по извършените експертизи, установяващи броя и тежестта на травматичните увреждания на касаторката, влошаването и липсата на възстановяване на нейното емоционално-психическото състояние, продължителността на последиците от причинените на касаторката увреждания на психиката.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен със задължителните разяснения, дадени в т.11 от ППВС №4/1968г. относно приложението на чл.52 ЗЗД. В изложението са формулирани следните два въпроса, за които се твърди че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 ГПК, а именно:
1.”Следва ли съдът да обсъжда конкретните обстоятелства, които обуславят намаляването на приетия дължим размер и следва ли да излага правни съображения кои факти обуславят намаляването на дължимото обезщетение?” и
2”. Наличието на усложнения и приетата им доказаност основание за намаляване на размера на обезщетението ли са и следва ли да се излагат правни съображения по каква причина приетите за доказани усложнения са основание за намаляване на обезщетението?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК [фирма], в който се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че при постановяване на съдебния акт въззивният съд формира собствени мотиви за размера на дължимото обезщетение без да е необходимо да обсъжда пропуски на първата инстанция при определяне на обезщетението за обезвреда. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат доводи за нейната неоснователност по съществото на спора.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че е ангажирана застрахователната отговорност на ответното дружество ЗК [фирма] на основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) и чл.52 ЗЗД за обезщетяване на причинените на ищцата К. С. К. неимуществени вреди, резултат от ПТП, настъпило на 29.12.2012г. между [населено място] и с К., по изключителна вина на застрахования при ответника водач на л.а. „Хюндай” с ДК [рег.номер на МПС] – Евгений И. К..
За да отмени частично първоинстанционното решение, отхвърляйки исковата претенция за разликата между дължимото обезщетение за неумеществени вреди от 50 000лв. и присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 80 000лв., апелативният съд е обсъдил заключенията на вещите лица по назначените и извършени пред СГС съдебно-медицински експертизи и показанията на свидетелката Л. К.. Посочил е, че от заключението на вещото лице Б. Б. (ортопед- травматолог) се установява, че следствие на злополуката ищцата К. К. е получила „счупване на лявата раменна кост в долния й край и контузия на лъчевия нерв на левия горен крайник“, което са обусловили: 1.трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок до 10 месеца; 2. извършване на оперативна интервенция, изразяваща се в „открито наместване на счупената раменна кост и стабилизиране на костните фрагменти с метална плака и винтове“ и включени инфузионна, антибиотична, антикоагулантна, седативна и обезболяваща терапии; 3. 18 дневен болничен престой, както и петдневен болничен престой в неврологично отделение по повод „увреждане на междупрешлените дискове и шийна радикулопатия“; 4 .повторно лечение в неврологично отделение в периода 09.09.2013г.-14.09.2013г. по повод „увреждане на брахиалния плексус“; 5. нужда от нова операция за отстраняване на металната плака и винтовете от зарасналата вече раменна кост и 6. възстановителен период на травматичната увреда, касаеща счупената лява раменна кост в период от 5 месеца.
Съдът е посочил, че от заключението на вещото лице П. П. (неврохирург) се установява, че: 1. ограниченията на подвижността на лявата ръка са продължили до месец септември 2013г.; 2. контузията на лъчевия нерв обичайно след проведено невротропно лечение преминава напълно; 3. при съхранена възможност за флексионни движения с пръстите на ръката ищцата би трябвало да може да упражнява професията си на международен водач на Т..; 4. нарушена е абдукция на палеца на лява ръка при запазена сетивност в автономната зона на нерва; 5. налице е увреда на „н.радиалис”, дължаща се на фрактурата на раменната кост; 6.в медицинската документация липсва поставена диагноза увреждане на междупрешленните дискове с радикулопатия; 7. контузията на лъчевия нерв е в причинно-следствена връзка с ПТП и 8. диагнозата увреда на шийните коренчета и увреждане на брахиалния плексус, поставена 44 дни след инцидента, е без убедителни клинични данни и извършени неврорентгенологични изследвания.
В обжалваното решение е отразено, че от заключението на вещото лице Р. М. (ендокринолог) се установява, че 1. при К. К. е налице генетична предиспозиция, но изобщо не може да се говори за белези на болестно състояние; 2. налице е хормонален дисбаланс, болестно нарушен въглехидратен, мастен и белтъчен обменни процеси, довели до екстремно повишаване на теглото с болестно затлъстяване и повишено артериално кръвно налягане; 3. наличие на промени в настроението и поведението, с трайно нарушена социална адаптация и наличие на порочен кръг – промените в настроението и поведението – налично тревожно-депресивно състояние; 4. налице е нарушен глюкозен толеранс с тенденция за преминаване в захарен диабет тип 2, което още повече ще задълбочи наличните болестни тенденции и 5. отключеният след ПТП и еволюиращ и продължаващ психо-емоционален дистрес е довел и продължава да поддържа неовладени болестни състояния, които включват и нови такива или още метаболитен синдром.
Съдът е приел за установено от заключението на вещото лице В. М. (психиатър), че К. К. е получила остра стресова реакция с последващо посттравматично стресово разстройство, която към момента може да бъде квалифицирана като протрахирана депресивна реакция, усложнение на посттравматичното стресово разстройство. Съдът е кредитирал и показанията на св.Л. К. – майка на ищцата, сочещи че след катастрофата дъщеря й напълняла много и изпаднала в депресия, изразяваща се в прием на лекарства, периоди, в които не може да спи и да се съсредоточи, както и че движенията на увредената ръка не са възстановени в пълен обем.
Позовавайки се на разясненията, дадени с ППВС №4 от 1968г. и съобразявайки се с описаните по-горе увреждания, въззивният състав е обосновал извода, че страданията при въззиваемата са сериозни и продължителни, продължават и към настоящия момент и че ако в травматично отношение, увредите са възстановени, то в конкретния случай се констатира голямо и продължително стресово разстройство. На базата на установените по делото факти и обстоятелства и отчитайки възрастта на ищцата (31 години към датата на ПТП), продължителността на търпените болки и страдания, това, че същата, ако желае може да упражнява професията си, както и конкретната икономическа обстановка в страната като цяло към момента на ПТП – м.декември 2012г., апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за случая възлиза на сумата от 50 000лв.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Направеното в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК оплакване, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с разясненията дадени в т.11 от ППВС №4/1968г., не може да обуслови допускане на касация, тъй като касаторката не е формулирала конкретен въпрос съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Но дори да се приеме, че твърдението за неправилно приложение на чл.52 ГПК инкорпорира въпроса „за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД”, следва да се има предвид, че този въпрос не е решен от въззивния състав в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация и довода в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси: 1.”Следва ли съдът да обсъжда конкретните обстоятелства, които обуславят намаляването на приетия дължим размер и следва ли да излага правни съображения кои факти обуславят намаляването на дължимото обезщетение?” и 2”. Наличието на усложнения и приетата им доказаност основание за намаляване на размера на обезщетението ли са и следва ли да се излагат правни съображения по каква причина приетите за доказани усложнения са основание за намаляване на обезщетението?”. И двата въпроса не са значими за конкретния правен спор, тъй като въззивният състав е обсъдил всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е изложил съображения защо приема, че в случая справедливото обезщетение е в размер на 50 000лв. Допълнително следва да се има предвид, че въззивната инстанция с оглед компетентността си по чл.269 ГПК е изложила свои самостоятелни мотиви по делото от фактическа и от правна страна. Съгласно разясненията в т.19 от Тълк.решение№1/4.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС (актуални и при сега действащия ГПК) „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”, от което следва, че въззивният състав не е длъжен да обсъжда и да преценява правилността на фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд относно размера на обезщетението. В тази връзка формулираните от касатора въпроси не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество за касационната инстанция, тъй като такива не са поискани с писмения отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2337/8.12.2016г., постановено по в.гр.д.№3764/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 7 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: