О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
София, 26.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2472/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. М., подадена чрез нейната майка и законна представителка Х. М. П., срещу решение №1323 от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д.№528/2018г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено решение №7642/15.11.2017г. по гр.д.№16236/2015г. на СГС, ГО, І-11 състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и че е необосновано. Твърди се, че мотивите на първоинстанционното и на въззивното решение в „съдържателната има част” са абсолютно идентични, както и че въззивният състав не е дал отговор на конкретните оплаквания във въззивната жалба, което представлява съществено нарушение на процесуалните правила с оглед разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК. Оспорва се извода на въззивния състав, че в случая е налице случайно събитие по смисъла на чл.15 НК като се излагат доводи за виновно поведение на водача на застрахования лек автомобил, обосновано с допуснато от него нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, евентуално – постановяване на решение, с което да бъде уважен изцяло предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване като е формулирал следните два процесуалноправни въпроса, за които твърди че са обуславящи за конкретния правен спор, а именно:
1. „За задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и въведените от страните доводи и възражения.”. Сочи се, че в нарушение на разясненията в т.19 от ТР №1/2001г. на ВКС, ОСГК, съдът не е направил самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражение.
2. „За задължението на съда по чл.235 ГПК да разреши спора по делото като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и да обсъди доводите и възражения на страните”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №186/14.01.2016г. по гр.д.№5980/2014г., ВКС, І г.о., решение №329/21.10.2016т. по гр.д.№2683/2015г., ВКС, І г.о., решение № 257/09.07.2012т. по гр.д.№890/2011г., ВКС, І г.о. и решение №287/01.02.2017т. по гр.д.№1798/2016г., ІV г.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника „Застрахователна компания О. – клон България” К..
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №7642/15.11.2017г. по гр.д.№16236/2015г. на СГС, с което е отхвърлен иска на М. Х. М., представлявана от нейната майка и законна представителка Х. М. П., срещу „ЗК О.-клон България” К. за сумата 50 000лв., ведно със законната лихва за забава от 31.12.2013г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 31.12.2013г. в гр. Котел с л.а. Фолксваген Голф” с ДК [рег.номер на МПС] , управляван от Г. Д. А..
Въззивният състав е приел за установено, че на 31.12.2013г. в [населено място] малолетната ищца М. М. и нейната майка Х. П., са се движели по ул„В. Л.” по левия тротоар в посока срещуположна на движението на автомобилите. Майката решила да заобиколи с дъщеря си спрял на тротоара автомобил и тъй като заради снега не са могли да го заобиколят отляво, са слезли на пътното платно и са тръгнали покрай спрелия автомобил. Съдът е отразил, че по това време в посока насрещна на двете пешеходки, се е движел л.а.„Фолксваген ” с ДК [рег.номер на МПС] , застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност, управляван от Г. Д. А.. Детето е било по-близо до автомобила „Фолксваген”, който минавайки покрай спрелия на тротоара автомобил е ударил детето странично. Апелативният съд е приел за установено, че в резултат на произшествието ищцата е получила наранявания на бедрената кост, обусловили извършването на мануална репозиция и поставяне на гипсова имобилизация за 40 дни като възстановителният период е продължил 2-2,5 месеца, като през това време ищцата е търпяла болки и страдания, интензивни през първите 45 дни.
В обжалваното решение е посочено, че не е била ангажирана нито наказателната, нито административнонаказателната отговорност на водача, поради което съдът следва да се опре единствено на показанията на майката на пострадалата, дадени в последното съдебно заседание в СГС, както и на заключението по изслушаната автотехническа експертиза, изготвена от в.л. А. А.. Съдът е отразил, че заключението на вещото лице е изготвено при много условности с оглед липсата на конкретни данни за мястото на произшествието, скоростта на автомобила и др. Според експерта при всички положения скоростта на водача не е била висока, тъй като нараняванията на детето не са сериозни като при скорост от 50 км./ч. опасната зона за спиране на автомобила е била 34м. Въззивният състав е отразил, че в случая видимостта на водача е била ограничена, тъй като майката на ищцата – с нисък ръст, около и под 150см. и ищцата е дете на 4години с още по-нисък ръст, са стоели зад и до паркиралия на тротоара автомобил и не са могли да бъдат възприети от водача. Акцентирано е върху заключението на вещото лице, че ако детето се е движело в посока от дясно на ляво спрямо автомобила, то е изминало само 1,4м. и ударът за водача на автомобила е бил непредотвратим.
Посочвайки, че в тежест на ищеца по аргумент от чл.154, ал.1 ГПК е установяването елементите от фактическия състав на деликта (с изключение на вината) и с оглед събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел, че по делото не е установено автомобилът да се е движел с превишена или несъобразена скорост, която в случая е била в рамките на 50 км/ч. или по-ниска. Като релевантни за спора са посочени: 1.) факта, че в близост не е имало пешеходна пътека или спирка за транспорт, които да предполагат специално внимание за водача и 2.) обстоятелството, че поради ниската височина на пострадалата и нейната майка те са били невидими за водача в момента, в който той е приближил спрелия на тротоара автомобил. Съдът е обосновал извода, че в случая е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК, посочвайки че когато един водач е изпълнил изискванията на закона и правилника за приложението му и въпреки това са настъпили обществено опасни последици, той не следва да носи отговорност. Същевременно е изложил съображения за допуснатите от майката на ищцата нарушения на правилата на ЗДвП, касаещи пешеходците (чл.108 ал.1 и ал.2, и чл.114 ЗДвП). В заключение според съда за конкретеното ПТП липсва противоправно поведение у водача на автомобила, поради което пряката отговорност на неговия застраховател по реда на чл.226 ал.1 КЗ /отм./ не може да бъде ангажирана.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от поставените от касатора два процесуалноправни въпроса, (които в по-голямата си част се припокриват), а именно: въпрос №1 „За задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и въведените от страните доводи и възражения.” и въпрос № 2. „За задължението на съда по чл.235 ГПК да разреши спора по делото като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и да обсъди доводите и възражения на страните”, не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Апелативният съд е изложил собствени мотиви, свързани с тежестта на доказване на обстоятелствата, при които е причинен вредоносния резултат и с решаващия му извод, че по конкретното дело не е доказан по правилата на чл.154, ал.1 ГПК фактическия състав на деликта. Обстоятелството, че част от мотивите на първата и на въззивната инстанция са дословно идентични, може да бъде определено като непрофесионално изготвяне на мотивите от въззивния състав, но в случая не е налице липса на произнасяне по доводите и възраженията на страните, респ. необсъждане на събраните по делото доказателства. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и всички доказателства, които е счел за относими за спора. Несъгласието на касатора с решаващите изводи на съда и в частност с извода, че в случая е налице случайно събитие, освобождаващо застрахователното дружество от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), не обуславя неизпълнение на задължението на съда по чл.235, ал.2 ГПК в контекста на цитираната от касатора практика на ВКС, тъй като въпросът за наличието или не на допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на водача на застрахования автомобил е въпрос по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1323 от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д.№528/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: