О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
София, 29.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1210/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. В. срещу решение №6841 от 02.11.2018г., постановено по в.гр.д.№12768/2017г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-б с-в, с което е потвърдено решение №46829/24.02.2017г. по гр.д.№22133/2016г. на Софийски районен съд, ГО, 41 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като произнесено при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, при очевидна неправилност и необоснованост. Същевременно се твърди, че решението е нищожно, тъй като въззивният съд е постановил съдебния акт без да е извършил проверка за собствената си компетентност да разреши спора. Нищожност, респ. недопустимост на обжалваното решение, са обосновани и с твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с императивните специални правила в Регламент (ЕО) 44/2001г. и Регламент (ЕО) 1215/2012г.. Излагат се доводи, че касаторът има постоянно местоживеене в Кралство Испания, от което следва липса на компетентност на българския съд да разреши потребителския спор във връзка с изпълнението на договора за ипотечен кредит от 04.08.2008г. Иска се да бъдат отменени като нищожни, а при условията на евентуалност – като недопустими или неправилни, както въззивното решение, така и потвърденото с него първоинстанционно решение. Претендират се разноски за ищеца за трите съдебни инстанции и адвокатски хонорар на адвокат М. на основание чл.38, ал.2 ЗА.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси:
1. „Какъв е обхватът на понятието „местоживеене“ по смисъла на чл.59 от Регламент /ЕО/ 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. във връзка с компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела съгласно разпоредбите на българското право? Има ли разлика в смисъла на понятията „местоживеене“ съгласно общностното право и националното законодателство? Налице ли е международен елемент, когато към момента на възникване на правоотношението настоящият адрес на ответника се намира на територията на друга държава-членка на Европейския съюз?”. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивната инстация в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №886/09.11.2011г. по ч.т.д. №130/2011г. на ВКС, II т.о.; определение №543/16.06.2016г. по гр.д.№ 1754/2016г. на ВКС, IV г.о.; определение №185/23.04.2013г. по ч.гр.д.№ 2198/2013г. на ВКС, II г.о.; решение № 270/19.02.2014г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, IV г. о., което е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
2. „С оглед на обстоятелството, че съдът следи служебно за наличието на международна компетентност по смисъла на чл.28 от КМЧП, при констатиране на международен елемент, следва ли съдът да даде указания на ответника, че има право да се позове на липса на международна компетентност на българския съд? Ако отговорът е положителен, съставлява ли съществено процесуално нарушение липсата на указание от страна на съда за възможността на ответника да се позове на липса на международна компетентност? За да се приложат правилата на мълчаливата пророгация на компетентност, следва ли изрично да е дадено указание от страна на съда за последиците от неупражняване на възражението за липса на международна компетентност?”. Касаторът твърди, че по отношение на тези въпроси са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.,1, т.3 ГПК, тъй като поради противоречивата съдебна практика въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Отделно касаторът счита че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като страда от квалифициран порок, който е аргументиран с липсата на компетентност, доколкото съдът не е спазил разпоредбата на чл.28 КМЧП.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касационната жалба „Обединена български банка“ АД, в който се поддържа че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от СГС, е потвърдил решение №46829/24.02.2017г., постановено по гр.д. №22133/2016г. на Софийски районен съд, ГО, 41 с-в, с което е отхвърлен предявения от П. Л. В. против „Обединена български банка“ АД установителен иск по чл.124,ал.1 във вр. с чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване на нищожност на съдебно решение №147/23.07.2012г. по т.д.№7/2012г. на Плевенски окръжен съд.
Въззивният състав е приел за установено, че на 04.08.2008г. между П. В. – от една страна и „О.“ АД – от друга, е бил сключен договор за ипотечен кредит за сумата от 82 000 евро за закупуване и ремонт на недвижим имот, в който договор е посочен адрес на кредитополучателя: [населено място], [улица], ап.28, като впоследствие банката е била уведомена за това, че пълномощникът на кредитополучателя е с адрес: [населено място], [улица], ап.6. Във връзка с неизпълнение от страна на кредитополучателя на договора за кредит от „О.“ АД е било подадено заявление по чл.417 ГПК и на 18.10.2010г. срещу П. В. са били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист в полза на „О.“ АД, а впоследствие е образувано и изпълнително дело, в хода на което е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника, чрез пълномощника му М. В. на адрес: [населено място], [улица], ап.6. Съдът е посочил, че в законоустановения срок срещу заповедта е било подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК от името на длъжника В., чрез адв. Е. Г., в което е бил посочен като актуален адрес на длъжника: [населено място], [улица], ап.6. По повод подадена искова молба от „О.“ АД срещу П. В. е било образувано т.д.№7/2012г. на Окръжен съд – Плевен, като ответникът не е бил открит на двата известни адреса, посочени по-горе и по делото му е бил назначен особен представител.
Назначеният особен представител на П. В. е обжалвал решение №147/23.07.2012г по т.д.№7/2012г. на Окръжен съд – Плевен, с което предявените установителни искове по чл.422 ГПК са били уважени. Това решение е потвърдено с решение №331/13.12.2012г. по в.т.д.№262/2012 . на Апелативен съд – Велико Т.. С определение № 242/01.04.2014г. по т.д. №2687/2013г. на ВКС, І т.о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба, подадена от адв. Е.Г., надлежно упълномощена от П. В., в резултат на което решение №147/23.07.2012г по т.д.№7/2012г. на Окръжен съд – Плевен е влязло в законна сила. Срещу влязлото в сила решение е била подадена молба за отмяна по чл.303 ГПК от името на П. В. чрез пълномощника му М. В. като с решение №245/15.01.2015г. по т.д.№2610/2014г. на ВКС, І т. о., молбата за отмяна е оставена без уважение.
Въззивният съд е приел за установено, че в хода на производството П. В. е бил с регистриран настоящ и постоянен адрес в Република България, като от налична по делото справка е видно, че постоянният адрес е: [населено място], [улица], ап.28, а настоящият адрес: [населено място],[жк], ет.5 , ап.28, която адресна регистрация е от 15.07.2003г. Съдът е отразил, че са налице са данни за това, че ищецът е имал регистрация и в Кралство Испания, тъй като в периода от 10.04.2006г. до 15.12.2009г. е работил на територията на тази държава. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че както в развилото се по реда на редовния инстанционен контрол производство, така и в производството за отмяна на влязлото в сила решение, от името на П. В. не е заявявано възражение за това, че българският съд не е компетентен да разгледа делото и да се произнесе по въпросите по същество като подобно твърдение се изтъква за първи път с исковата молба по настоящото дело, с която се иска прогласяване на нищожност на влязлото в сила решение №147/23.07.2012г. по т.д.№ 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК въззивният състав е изложил следните правни съображения:
На първо място въззивният състав е посочил, че както в правната доктрина, така и в съдебната практика, е възприето разбирането, че нищожността на решението е най-тежкият порок на съдебния акт, който е налице когато актът е постановен извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или при неразбираемост волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването. Според съда атакуваното решение №147/23.07.2012г. по т.д.№7/2012г. на Окръжен съд- Плевен е валидно и не се установява порок, който да води до неговата нищожност, тъй като решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, от законен състав, подписано е от съдията, разгледал и обявил за решаване делото, и има съдържанието по чл.236 ГПК. Въззивният съд е посочил, че мотивите на решението са последователни и съответстват на постановения диспозитив, че същото е подписано и не страда от пороци, свързани с липса или неяснота на мотивите, както и че няма данни решението да не е било обявено по съответния за това ред.
На второ място съдът е посочил, че твърденията на ищеца, с които мотивира претенцията си за нищожност на съдебното решение (че спорът не е подведомствен на български съд с оглед местоживеенето на длъжника), поначало не са от естество да обосноват подобен извод, дори същите да бъдат установени като съответни на действителността. Позовавайки се на теорията (Ж.С.) и на съдебната практика на ВКС (решение № 668/15.11.201 г. по гр.д. №790/2009г., ВКС, І г.о.), съдът е отразил, че твърденията на ищеца биха могли да се отнесат по съдържание единствено към хипотеза, при която дадено решение е постановено срещу лице, което не е подчинено на властта на българския съд, т.е. когато става въпрос за лице със съдебен имунитет, какъвто конкретният случай категорично не е. Въззивният състав е обосновал извода, че дори при липса на компетентност на българския съд или допуснати процесуални нарушения да бъдат установени, то това не би обусловило нищожност на съдебното решение, а евентуално неговата недопустимост или неправилност, както е посочено в решение №15/26.01.2015г. по гр.д. №3298/2014г., на ВКС, І г.о.,
На трето място и за пълнота на изложението въззивният състав е посочил, че макар в хода на развилото се производство П. В. да е имал местоживеене на територията на Кралство Испания, това не изключва компетентността на българския съд. Обсъждайки разпоредбите на Регламент (ЕС) 44/2001г. и на Регламент 1215/2012г. на Европейския парламент и на съвета от 12.12.2012г., съдът е посочил, че в тези актове не е предвидена нищожност на съдебно решение като последица от несъблюдаване правилата на международната компетентност, поради което е направил извод, че дори установените в регламента правила относно международната компетентност по граждански дела да не са били спазени, то това не е основание за отричане валидността на съдебния акт, с който съдът на дадена държава се е произнесъл. Единствената последица би била евентуалната възможност признаването на дадено решение да бъде отказано при молба за това, но не и да се отрече съществуването в правния мир на съдебния акт и неговите последици. Още повече, че в случая, съдебният акт се изпълнява на територията на държавата на постановилия го съд, при която хипотеза не би възникнал проблем и във връзка с отказ за изпълнението му.
На четвърто място съдът е изложил доводи, че с оглед понятията „обичайно местопребиваване“ по чл.48, ал.7 КМЧП, „постоянен адрес“ по чл.93 ЗГР и „настоящ адрес“ по чл.94 ЗГР и доколкото в нормата на чл.5, параграф 2 от Регламент 1215/2012г. наред с понятието „местоживеене“ е употребено като алтернатива понятието „обичайно пребиваване“, се налага извод, че вложеният в понятието „местоживеене” в Регламент 1215/2012г смисъл не е идентичен с дефинираното в законодателството ни понятие „обичайно местопребиваване“. Според съда в конкретния случай, настоящият адрес на ищеца е на територията на Република България, а именно: [населено място],[жк], ет.5 , ап.28„ която адресна регистрация е от 15.07.2003г. и с оглед на което българският съд е бил компетентен да разгледа делото.
На последно място съдът е посочил, че дори разгледан през призмата на предвидената в регламента специална компетентност, настоящият случай отново попада в обхвата на компетентността, с която Окръжен съд – Плевен разполага, тъй като става въпрос за развило се производство по гражданско дело по повод спор за неизпълнение на договорни задължения по договор за ипотечен кредит, изпълнението на който е на територията на Република България. Въззивният състав се е позовал както на общото правило на чл.4, ал.1 КМЧП за компетентността на българските съдилища когато ищецът е българско юридическо лице, така и на чл.15 КМЧП, съгласно който българските съдилища са компетентни по искове от договорни отношения когато мястото на изпълнение на задължението е в Република България, какъвто е случая с процесния договор за ипотечен кредит.
Настоящият състав намира, че липсват релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение не е вероятно нищожно като основание за допускане на касационното му обжалване по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК, тъй като е постановено от компетентен въззивен състав и е подписано от тримата съдии, участвали при разглеждане на делото. Недоумение буди твърдението на касатора за нищожност на решението поради липса на международна компетентност на СГС доколкото именно касаторът е инициирал исковото производство пред българския съд по чл.270, ал.2 ГПК. Въззивното решение не е и евентуално недопустимо като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, доколкото съдът се е произнесъл по предявения от ищеца иск с правно основание чл.270, ал.2 във вр. с чл.124, ал.1 ГПК.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение първата група въпроси, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Какъв е обхватът на понятието „местоживеене“ по смисъла на чл.59 от Регламент /ЕО/ 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. във връзка с компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела съгласно разпоредбите на българското право? Има ли разлика в смисъла на понятията „местоживеене“ съгласно общностното право и националното законодателство? Налице ли е международен елемент, когато към момента на възникване на правоотношението настоящият адрес на ответника се намира на територията на друга държава-членка на Европейския съюз?”. Всички тези въпроси са относими само към едно от съображенията на въззивния състав за неоснователност на исковата претенция, а именно, че компетентността на българския съд в производството по чл.422 ГПК е била обусловена и от факта, че П. В. е имал по време на производството местожителство в България. Както бе посочено по-горе в настоящото определение, въззивният състав е изложил други четири самостоятелни основания за отхвърляне на иска по чл.270, ал.2 ГПК: 1.) че евентуалното неспазване на международната подведомственост не обуславя порок „нищожност” на решението съгласно доктрината и съдебната практика на ВКС 2.) че в цитираните Регламенти не е предвидена „нищожност” на съдебния акт като последствие от неспазване на международната компетентност 3.) че ищецът по иска по чл.422 ГПК е българско юридическо лице, обстоятелство относимо за компетентността на българския съд съгласно нормите на КМЧП и 4.) че предмет на спора по чл.422 ГПК е бил договор за ипотечен кредит, който е следвало да бъде изпълняван в България. Ето защо и доколкото поставените като първа група въпроси не са относими към останалите посочени по-горе самостоятелни решаващи изводи на съда, тези въпроси сами по себе си не могат да обосноват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
По аналогични съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение въз основа на втората група въпроси, поставени от касатора, касаещи евентуални процесуални нарушения, допуснати от Плевенски окръжен съд в производството по чл.422 ГПК във връзка с изготвянето на доклада и обсъждането на международната компетентност на съда да разгледа спора, а именно: „С оглед на обстоятелството, че съдът следи служебно за наличието на международна компетентност по смисъла на чл.28 от КМЧП, при констатиране на международен елемент, следва ли съдът да даде указания на ответника, че има право да се позове на липса на международна компетентност на българския съд? Ако отговорът е положителен, съставлява ли съществено процесуално нарушение липсата на указание от страна на съда за възможността на ответника да се позове на липса на международна компетентност? За да се приложат правилата на мълчаливата пророгация на компетентност, следва ли изрично да е дадено указание от страна на съда за последиците от неупражняване на възражението за липса на международна компетентност?”. Следва да се има предвид, че въззивният състав е отразил само като констатация от фактическа страна обстоятелството, че както в развилото се по реда на редовния инстанционен контрол производство, така и в производството за отмяна на влязлото в сила решение, от името на П. В. не е било заявявано възражение за това, че българският съд не е компетентен да разгледа делото по същество. Решаващите изводи на съда за неоснователност на исковата претенция по чл.270, ал.2 ГПК не се основават на горната констатация, поради което поставените като втора група въпроси не са значими за спора и не са обусловили решаващата воля на въззивния съд.
На основание чл.78, ал.8 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната банка сумата 200лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6841 от 02.11.2018г., постановено по в.гр.д.№12768/2017г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-б с-в.
ОСЪЖДА П. Л. В. – ЕГН [ЕГН], с посочен адрес за призоваване: [населено място], [улица], ет.3 ап.6 да заплати на „Обединена български банка“ АД – ЕИК[ЕИК], съд.адрес: [населено място], [улица], сумата 200лв. (двеста лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: