О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
София, 10.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
след като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 483/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №1825 от 16.09.2016г., постановено по т.д.№3309/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в. Касаторът обжалва въззивното решение както в частта му, в която след частична отмяна на решение №1851/08.12.2014г. по т.д.№ 9409/2012г. на СГС, ТО, VІ-10 с-в, е отхвърлен предявения от ищеца [фирма] срещу първия ответник по делото [фирма] частичен иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за сумата от 50 000лв., претендирана като част от вземане в размер на 922 461.97лв., така и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против втория ответник ЗК [фирма] частичен иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за сумата от 50 000 лв. като част от вземане в размер на 922 461,97лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявените частични искове както по отношение на ответника [фирма] , така и по отношение на ответника ЗК [фирма], с присъждане на разноски по делото. Евентуално се претендира връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания за правилното прилагане на процесуалния закон.
В касационната жалба се твърди, че въззивният съд неправилно е приложил нормата на чл.20 ЗЗД, която според касатора намира субсидиарно приложение в отношенията между от [фирма] и [фирма] по застрахователния договор №04000050010000001/21.05.2005г. Изтъква се, че въззивният съд не е потърсил и не е установил действителната обща воля на страните по посочения договор относно дефинирането на ползващите се по договора лица и условията за възникване на правата им да получат плащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие. Същевременно се поддържа, че съдът неправилно е приложил нормата на чл.14 от Наредба №24/8.03.2006г. за задължителното застраховане по чл.249 т.1 и т.2 КЗ, която според касатора е неприложима за пътнотранспортно произшествие с участието на съчленено превозно средство, включващо влекач и полуремарке.
С оглед твърдяното в касационната жалба нарушение на съдопроизводствените правила касаторът сочи, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК във вр. с чл.6, чл.8 и чл.9 ГПК, тъй като в решението не са обсъдени конкретните оплаквания и доводи във въззивните жалби. Същевременно в касационната жалба се твърди, че съдът е допуснал нарушение на правилата относно тежестта на доказване, приемайки че в тежест за ищеца е да установи, че вземането за застрахователно обезщетение във връзка с процесното застрахователно събитие не е възникнало в патримониума на застрахованото дружество [фирма].
По отношение на твърдението, че обжалваното решение е необосновано, в жалбата се сочи, че е налице несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и действителната фактическа обстановка, която следва да бъде установена от събрания по делото доказателствен материал. Твърди се, че ответното дружество [фирма] не е доказало, че трети лица са имали права върху [фирма] към датата на настъпване на застрахователното събитие.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните два процесуалноправни въпроса, за които твърди, че предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК:
1.„В случай на две допустими въззивни жалби, с които първоинстанционното решение е обжалвано в различни негови части, може ли да се приеме, че въззивният съд е изпълнил правомощията си да се произнесе по жалбите, разглеждайки единствено едната жалба?“. В изложението се застъпва становището, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 281 /10.12.2014г. по гр.д.№ 3219/2014г. на ВКС, III г.о.; решение №134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., на ВКС, II т.о.; решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д.№1656/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на ВКС, І г.о.; решение № 72/13.04.2016 г. по гр.д. №3582/2015г. на ВКС, ІІІ г.о; решение № 63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 69/20.03.2014г. по гр.д.№ 6690/2013г на ВКС,ІІІ г.о.
2.„При сезирането на въззивния съд с две самостоятелни допустими въззивни жалби може ли да се приеме, че с произнасянето от страна на въззивния съд по спорния предмет, без конкретизиране на доводите и оплакванията на всеки от въззивниците, той е разгледал и се е произнесъл и по двете въззивни жалби?“ Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС в следните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №65/30.07.2014г. по т.д.№ 1656/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №123/28.05.2014г. по гр.д.№7750/2013г. на ВКС, І г.о.; решение №72/13.04.2016г. по гр.д.№3582/2015г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№ 674/2014г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 69 от 20.03.2014г. по гр.д.№6690/2013г. на ВКС, І г.о. и решение №281/10.12.2014г. по гр.д.№ 3219/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.
В изложението са поставени и два материалноправни въпроса, които според касатора са обусловили решаващите изводи на съда и са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
3. „В случай на договор може ли съдът чрез тълкуване на точна и ясна в контекста на целия договор клауза, оспорена от трета за договора страна, да подмени договорната воля на страните по договора и така да бъдат създавани права, неуговорени от договарящите страни?“. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №81/07.07.2009г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, І т.о; решение №170/15.10.2013г. по т.д.№ 595/2012г. на ВКС, ІІ т.о и решение № 67/30.07.2014г. по т.д.№ 1843/2013г на ВКС, ІІ т.о..
4. „В случай на прилагане на конкретна клауза от договор може ли да се установи действителната воля на страните по договора единствено и само въз основа на самостоятелното тълкуване на прилаганата договорна клауза, без да се отчита нейната обвързаност с други клаузи на договора и с целия му смисъл?“. Визираните от касатора решения по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК са: решение № 81/07.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г. на ВКС, І т.о.; решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д.№ 595/2012г.на ВКС, ІІ т.о.; решение № 157/30.10.2012г. по т.д.№696/2011г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 89/17.07.2009г. по т.д.№ 523/2008г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №502/26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 67/30.07.2014г. по т.д.№ 1843/2013г. на ВКС, ІІ т.о.
Касаторът излага съображения в подкрепа на тезата в изложението, че представеният за разглеждане случай предоставя потенциална възможност за постановяване на решение, което да има съществено значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона, поради което поддържа и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение и на четирите формулирани от него въпроси.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество по касация [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касация, тъй като не са налице основанията за това по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Сочи се, че нито един от поставените от касатора въпроси не е обусловил решаващите изводи на съда, както и че посочената от касатора практика на ВКС е неотносима за конкретния правен спор. Същевременно в отговора се излагат доводи за неоснователност на жалбата във връзка с твърдението на касатора за допуснато от съда нарушение на процесуалния закон, съдържащо се в първите два въпроса, и за липса на нарушение на материалния закон, свързано с твърдението, съдържащо се във вторите два въпроса, за неправилно тълкуване клаузите на договора за застраховка.
Ответното по касация дружество ЗК [фирма] – [населено място], не е представило писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287 ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалвания съдебен акт съставът на Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която по предявен като частичен иск с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ (отм.) първият ответник [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата от 50 000 лв., представляваща част от застрахователно обезщетение в размер на 922 461,97 лв. за вредите, причинени на застрахованото дружество [фирма] в резултат на застрахователно събитие, настъпило на 19.05.2011г., ведно със законната лихва върху нея от 19.12.2012г., като вместо това е отхвърлил изцяло предявения против [фирма] иск. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от ищеца [фирма] против втория ответник ЗК [фирма] частичен иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) за сумата от 50 000 лв., претендирана като част от застрахователно обезщетение в размер на 922 461,97 лв. за вредите от същото застрахователно събитие.
Софийският апелативен съд е приел за безспорно по делото, че на 21.01.2005г. между [фирма] като застраховател и [фирма] е бил сключен застрахователен договор № 04000050010000001 за застраховане на 25бр. дизелови мотрисни влакове „Д. Класик“, собственост на застрахованото дружество или „за които той носи отговорност”. Съдът е посочил, че съгласно клаузата на т.2.1 от договора, до размера на техните права към застрахования, съзастраховани лица по него са „К. фюр В.“, Ф.Р. Германия и [фирма], Ф.Р. Германия. Съдът е отразил, че според клаузата на т.6.3, застрахователят няма право да иска плащане на застрахователна премия по договора от съзастрахованите лица, но е длъжен да приеме плащане от тяхна страна, ако такова бъде извършено. В решението е посочено, че съгласно т.8.7 б.„а“ от договора, ако дължимото застрахователно обезщетение е в размер до 200 000 евро и не се касае за пълна загуба или неподлежащи на възстановяване щети, обезщетението се изплаща на застрахования – [фирма], а ако обезщетението е в размер над 200 000 евро и/или ако се касае за пълна загуба на дизелов мотрисен влак или до нанасяне на неподлежащи на възстановяване щети, обезщетението се изплаща в полза или съгласно инструкциите на съзастрахованото лице по чл. 2.1.б. „а“ от договора, т. е. на „К. фюр В.“.
Въззивният състав е посочил, че с уведомление по застрахователна полица № 04000050010000001/21.05.2005г. [фирма] е съобщил на застрахователя [фирма], че на 19.05.2011г. в 18.28 часа при обслужване нa влак № 24216 е настъпило застрахователно събитие – удар на Д. „Д.“ 10041/10042 с тежкотоварен камион в охраняем участък с работеща звукова и светлинна автоматична прелезна сигнализация – километър 57+777 в района на междугарието „Д.- Л.“, направление Т.- Л.. С оглед заключението по извършената автотехническа експертиза съдът е приел за установено, че пътнотранспортното произшествие е било предизвикано по вина на Б. М. Й., водач на товарен автомобил „М.“ с peг. [рег.номер на МПС] , с прикачено полуремарке с peг. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма], който е преминал при включен звуков и светлинен сигнал на автоматичното прелезно устройство. В решението е посочено, че съгласно заключението по експертизата сумата, необходима за ремонта на Д. „С.“ 10 041/10042, респ. за поправяне на повредите към датата на настъпване на събитието – 19.05.2011г., възлиза на 1 433 015.74лв.
Въззивният съд е приел за безспорно, че застрахователният договор от 21.05.2005г. е бил прекратен на 12.08.2011г. от застрахователя [фирма], поради неизпълнение задължението на [фирма] за заплащане на дължимите по договора застрахователни премии. Съдът се е позовал на заключението по приетата тройна съдебно-счетоводна експертиза, според което [фирма] има останали непогасени задължения за застрахователни премии към застрахователя в размер на 1 960 084.21 лв. с падеж 05.10.2010г.
В обжалваното решение е посочено, че с писмо, връчено на [фирма] на 12.10.2011г., ЗАД [фирма] е направило изявление за прихващане на вземанията си за заплащане на застрахователни премии по процесния застрахователен договор, както и по още два договора в общ размер от 11 155 742.21лв., с вземанията на [фирма] за заплащане на застрахователни обезщетения по трите застрахователни договора в общ размер от 3 291 120.69 лв., като е поканил застрахования да му заплати непогасената от прихващането разлика между двете суми. Според заключението по извършената тройна счетоводна експертиза, цитирано в решението, чрез извършеното от [фирма] прихващане на дължими суми за щети, предмет на исковата претенция в размер на 1 960 084.21лв. дружеството е погасило изцяло задължението на [фирма] за заплащане на застрахователни премии по договора за 2010 г.
Софийски апелативен съд е приел за установено, че гражданската отговорност на водача на товарния автомобил „М.“ с peг. [рег.номер на МПС] е била застрахована при [фирма] с договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен с неговия собственик [фирма] при застрахователна сума от 1 000 000лв., който договор обхваща датата на настъпване на процесното застрахователно събитие. В решението е прието за установено, че [фирма] е имал валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със ЗАД [фирма] за притежаваното от него полуремарке при застрахователна сума от 1 000 000лв.
Според въззивния съд основен елемент от фактическия състав на застрахователната суброгация при иск по чл. 213 ал.1 КЗ (отм.) е наличието на действително извършено от застрахователя плащане на застрахователното обезщетение на застрахованото лице или на бенефициера по застраховката, извършено по валидно възникнало и съществуващо към датата на настъпване на застрахователното събитие застрахователно правоотношение. Въззивният съд е акцентирал върху твърдението на касатора, че е заплатил застрахователното обезщетение, дължимо за репариране на вредите от настъпване на процесното застрахователни събитие чрез прихващане с насрещното си вземане към застрахованото лице [фирма] за заплащане на застрахователните премии, дължими по сключения с него застрахователен договор като е стигнал до извода, че извършеното прихващане няма погасително действие, поради което не е равнозначно на плащане, а оттам, че в полза на застрахователя [фирма] не е възникнало регресно суброгаторно притезание към застрахователите на гражданската отговорност на делинквента. Въззивният състав е уточнил, че волеизявлението за прихващане в случая няма погасително действие, тъй като е отправено до лице, което макар да е длъжник по активното по компенсацията вземане, не е кредитор по пасивното такова. Според съда съобразно клаузите на застрахователния договор от 21.05.2005г. [фирма] не е действителен носител на вземането, чието погасяване се цели с компенсаторното изявление. Въззивният състав се е позовал на клаузата на т.2.1 от договора, според която съзастраховани лица са още „К. фюр В.“, Ф.Р. Германия (б. „а“) и [фирма], Ф.Р. Германия (б. „б“). В решението е посочено, че макар тези лица да не са направили волеизявление за неговото сключване, „К. фюр В.“ има качеството на трето ползващо се от договора лице, тъй като съгласно т 8.7, б. „б“ , ако дължимото застрахователно обезщетение е в размер над 200 000 евро и/или ако се касае (обезщетението е дължимо) за пълна загуба на застрахованото имущество, или за неподлежащи на възстановяване щети, обезщетението се изплаща в полза или съгласно инструкциите на това лице, а не на [фирма], комуто то е дължимо само в хипотезата на б.„а“ от същата клауза- ако дължимото застрахователно обезщетение е в размер до 200 000 евро и не се касае за пълна загуба или неподлежащи на възстановяване щети. Въззивният съд е обосновал извода, че уговорката за заплащане на застрахователното обезщетение на „К. фюр В.“, когато обезщетението е в размер над 200 000 евро, е такава в полза на трето лице, по смисъла на чл.22 от ЗЗД, по която [фирма] има положението на уговарящ (стипулант), застрахователят ЗАД [фирма] – на обещател (промитент), а третото ползващо се от нея лице – на бенефициер. По тази уговорка бенефициерът придобива веднага право върху уговореното в негова полза, без да е необходимо да прави нарочно волеизявление за това- изявлението му, че иска да се ползва от уговорката я консолидира и препятства възможността за нейната отмяна от уговарящия, освен ако той не си е запазил правото да отмени тази уговорка или да замени третото лице. В конкретния случай съдът е направил преценка, че няма данни нито за отмяна на уговорката в полза на третото лице, нито за неговата замяна от уговарящия.
Софийският апелативен съд е застъпил становището, че според клаузата т.2.1, б. „а“ от застрахователния договор третото ползващо се лице не отговаря за заплащането на застрахователните премии по него, но единствено това трето лице има право да получи дължимото застрахователно обезщетение, когато то надхвърля сумата от 200 000 евро. Съдът е приел, че в този смисъл е и клаузата на т.6.3 от договора, според която застрахователят няма право да иска плащане на застрахователна премия от съзастрахованите лица. Съдът е стигнал до извода, че тъй като бенефициерът не е длъжник по вземането на застрахователя за заплащане на дължимите по договора застрахователни премии, застрахователят не може да прихваща това вземане с насрещното вземане на третото лице за заплащане на застрахователното обезщетение, в хипотезата на т.8.7. б. „б“ от договора, когато неговият размер надвишава сумата от 200 000 евро. В подкрепа на изводите си въззивният състав се е позовал и на клаузата на т.6.4 от договора, в която изрично е предвидено, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят има право да прихваща неплатените текущи премийни вноски от дължимото обезщетение само при хипотезата на чл. 8.7, б. „а“, т.е. само когато то е в размер до 200 000 евро се дължи на [фирма], но не и когато то е дължимо на бенефициера „К. фюр В.“, съгласно т.8.7, б. „б“. Обобщено, съдът е заключил, че обещателят може да извърши прихващане на задължението си към третото лице, само ако има насрещно вземане към бенефициера, но не може да прихваща свои вземания към уговарящия (стипуланта) с вземането на бенефициера към него, произтичащо от уговореното в полза на последния. Съдът е изтъкнал, че в настоящия случай безспорно застрахователното обезщетение, дължимо за поправяне на вредите от застрахователното събитие значително надхвърля сумата от 200 000 евро, поради което и съобразно т.8.7, б. „б“, правото да го получи принадлежи на третото ползващо се лице – „К. фюр В.“, а не на стипуланта [фирма], като при това бенефициерът не отговаря пред застрахователя за заплащане на застрахователните премии по договора.
С оглед на изложените по-горе правни изводи въззивният състав е приел, че предявеният от [фирма] частичен иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) против [фирма] следва да бъде отхвърлен като неоснователен, както и че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта му, с която предявеният против ЗК [фирма] иск по чл.213, ал.1 от КЗ (отм.) е отхвърлен.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице твърдените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Формулираният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „В случай на две допустими въззивни жалби, с които първоинстанционното решение е обжалвано в различни негови части, може ли да се приеме, че въззивният съд е изпълнил правомощията си да се произнесе по жалбите, разглеждайки единствено едната жалба?”, в случая не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, тъй като в мотивите към обжалваното решение /л.4-6 от решението/ въззивният състав е изложил оплакванията на въззивника [фирма], направени във въззивната му жалба против първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск против ЗК [фирма]. Съдът е потвърдил решението в посочената му част като се е позовал изцяло на мотивите, касаещи въззивната жалба на [фирма], обосноваващи извода на съда за липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца [фирма] по предявените искове с правно основание чл.213 ал.1 КЗ (отм.). Ето защо не отговаря на действителното правно положение твърдението на касатора в поставения въпрос за липса на произнасяне от апелативния съд по въззивната жалба на [фирма].
Вторият процесуалноправен въпрос:.„При сезирането на въззивния съд с две самостоятелни допустими въззивни жалби може ли да се приеме, че с произнасянето от страна на въззивния съд по спорния предмет, без конкретизиране на доводите и оплакванията на всеки от въззивниците, той е разгледал и се е произнесъл и по двете въззивни жалби?“ е значим за конкретния правен спор въпрос единствено доколкото въззивният съд не е обсъдил в решението си оплакванията и доводите на [фирма], свързани с твърдението на въззивника, че ответното дружество ЗК [фирма] отговаря по задължителната застраховка „гражданска отговорност” за обезщетяване на вредите, причинени от водача на тежкотоварния автомобил с прикаченото към прицепа полуремарке, застраховано при ответника. В случая обаче не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, респ. по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Липсата на активна материалноправна легитимация за застрахователя-ищец по иска по чл.213 ал.1 КЗ (отм.) е предпоставка за отхвърляне на предявения суброгаторен иск против застрахователя-ответник без да е необходимо установяване наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника ЗК [фирма] по застраховката „Гражданска отговорност”. Ето защо при установената от въззивния състав липса на активна материалноправна легитимация на ищеца, необсъждането на съображенията на въззивника относно пасивната легитимация на ответното дружество ЗК [фирма] обуславя извода, че поставеният в изложението процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди оплакванията и доводите на страните, не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС.
Не могат да обосноват твърдените от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване формулираните в изложението два материалноправни въпроси: „В случай на договор може ли съдът чрез тълкуване на точна и ясна в контекста на целия договор клауза, оспорена от трета за договора страна, да подмени договорната воля на страните по договора и така да бъдат създавани права, неуговорени от договарящите страни?“ и „В случай на прилагане на конкретна клауза от договор може ли да се установи действителната воля на страните по договора единствено и само въз основа на самостоятелното тълкуване на прилаганата договорна клауза, без да се отчита нейната обвързаност с други клаузи на договора и с целия му смисъл?“. Въпросите не са обусловили решаващата воля на съда, тъй като въззивният състав не е тълкувал клаузите на договора, на които съдът се е позовал за да изгради своите правни изводи. Съдът е обосновал липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца по предявените искове с правно основание чл.213 ал.1 КЗ (отм.), съобразявайки се на клаузите на т.2.1, т. 6.3, т. 6.4 и т.8.7 от застрахователния договор без да е подменял договорната воля на страните въз основа на самостоятелното им тълкуване извън другите клаузи и извън смисъла на договора. Клаузите в договора от 21.05.2005г. , предвиждащи, че ако дължимото застрахователно обезщетение е в размер над 200 000евро обезщетението се изплаща в полза или съгласно инструкциите на съзастрахованото лице, както и че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят има право да прихваща неплатените текущи премийни вноски от дължимото обезщетение само ако обезщетението е в размер до 200 000 евро, тълкувани една във връзка с друга не поставят съмнение, че в случай на дължимо застрахователно обезщетение при вреди на 200 000 евро, застрахователния договор е сключен в полза на трето лице.
Следва да се има предвид, че в касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението с твърдението, че ответниците по иска по чл.213 ал.1 КЗ(отм). не би следвало да се позовават за съдържанието на застрахователния договор от 21.05.2005г., по който не са били страни. В касационната жалба се оспорва извода за недопустимост на направеното прихващане между стипуланта и промитента. Отделно касаторът (имайки предвид различието в мотивите между въззивното и първоинстанционното решение) излага съображения, че в тежест на ответниците е установяването на обстоятелството, че третото лице – бенефициер „К. фюр В.“ от ФР Германия, е предприело действия спрямо ищеца за реализиране на правото си да получи дължимото застрахователно обезщетение. В изложението обаче няма поставени правни въпроси, касаещи посочените оплаквания за решаващите изводи на съда, които от своя страна не са свързани с тълкуването на договора по чл.20 ЗЗД в нарушение на задължителната практика на ВКС.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество [фирма] за настоящото производство по чл.288 ГПК, тъй като в отговора на касационната жалба липсва искане за присъждане на разноски за касационното производство. Разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК предвижда правото на ответника да иска заплащане на направените разноски, което изключва присъждането им от съда „ex officio” без направено искане. Обстоятелството, че с отговора на касационната жалба е представен списък за разноските на [фирма] по чл.80 ГПК и доказателство, че адвокатското възнаграждение в размер на 4 800лв. с ДДС е заплатено от ответника, не представлява обективирано искане за тяхното присъждане, още повече като се има предвид, че в чл.80 ГПК е предвидено „страната да е поискала присъждане на разноски”.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1825 от 16.09.2016 г., постановено по т.д.№ 3309/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :