О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 677
София, 05.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1708/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №795 от 06.04.2017г., постановено по в.т.д.№4754/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о. 5 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на въззивния състав за недоказаност на възражението на [фирма], че процесният запис на заповед е съставен с цел обезпечаване изпълнение на задълженията на дружеството като строител по представения по делото нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот. Акцентира се върху обстоятелството, че посочените задължения на строителя са обезпечени с още два записа на заповед, издадени на същата дата. Същевременно се сочи, че ищецът не е доказал, при условията на главно и пълно доказване, връзката между твърдяното от него каузално правоотношение и процесния запис на заповед, което е достатъчно основание за отхвърляне на исковата претенция. На последно място се поддържа, че въззивното решение е постановено при неправилно прилагане от двата решаващи състава на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, респ. – при необходимост от събиране на допълнителни доказателства, се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните два правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1.”При съществуващ търговски спор, основаващ се на поето със запис на заповед задължение, при направено възражение от страна на длъжника за наличие на каузално правоотношение, обезпечено с менителничната сделка, съдът длъжен ли е да изследва връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му, както и свързания с него процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение” и
2.”При издаване на втори запис на заповед на същото основание и между същите страни, отпада ли менителничния ефект по първото каузално правоотношение?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника по касация А. Н. Д., в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решението е съобразено с трайната практика на съдилищата, която не поражда противоречие, свързано с точното прилагане на закона. Същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд, е потвърдил решение №3665/26.05.2014г. по гр.д.№15941/2013г. на СГС, І-12 с-в., с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК по иска на А. Н. Д. против [фирма]
съществуването на вземане на ищеца по запис на заповед от 09.01.2012г. за сумата 19 500евро и законната лихва върху нея. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено вземане на ищеца към ответника за съдебните разноски, направени в заповедното производство.
Обжалваното решение е постановено по реда на чл.294 ал.1 ГПК след отменително решение №141/05.10.2016г. по т.д.№1516/2015г. на ВКС, ІІ т.о. В съответствие със задължителните указания на касационния състав, при повторното разглеждане на делото, с определение от 16.11.2016г. въззивният съд е разпределил доказателствената тежест, указвайки на страните за необходимостта от доказване на твърдените от тях каузални правоотношения във връзка с издаването на записа на заповед от 09.01.2012г.
В мотивите на въззивното решение съдът е отразил, че при повторното разглеждане на делото нито една от двете страни не е доказала връзката на процесния запис на заповед с релевираните от тях каузални правоотношения. Посочил е, че ищецът не е доказал предаване на сумата по твърдения от него договор за заем, но е акцентирал върху обстоятелството, че това твърдение за каузалност не е въведено от ищеца с исковата молба, а е направено с допълнителната искова молба в отговор на възражението на ответното дружество, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задълженията на дружеството по договор за учредяване на право на строеж и строителство. Съдът е приел за недоказано твърдението на ответника за обезпечителната функция на процесния запис на заповед по отношение на задълженията му по представения договор, обективиран в нот.акт №4 т.1, рег.163, д.№3/2012г. на нотариус Г. Х. с район на действие Кърджалийски районен съд, като е посочил, че сам по себе си нотариалният акт в никаква степен не установява връзката на записа на заповед с релевираното каузално правоотношение по договора. Според въззивния състав недоказани са останали и твърденията на ответника за наличие на други каузални правоотношения, включително и за такива с трети лица за делото, както е останала неизяснена връзката им с предмета на делото.
Позовавайки се на задължителната практика на ВКС (т.17 от Тълк. решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. ОСГТК, ВКС), съдът е посочил, че доколкото в производството са останали недоказани възраженията на ответника (въведените каузални правоотношения) срещу съществуването на основаното на процесния запис на заповед вземане на ищеца, следва са се признае съществуващия менителничен ефект на редовния запис на заповед, а оттам и на основателността на исковата претенция по чл.422 ал.1 ГПК.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не се следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос: При съществуващ търговски спор, основаващ се на поето със запис на заповед задължение, при направено възражение от страна на длъжника за наличие на каузално правоотношение, обезпечено с менителничната сделка, съдът длъжен ли е да изследва връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му, както и свързания с него процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение?”. От една страна следва да се има предвид, че по начина, по който е формулиран въпросът в първата му част, същият не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК доколкото апелативната инстанция е обсъдила направените от длъжника възражения за наличие на каузални правоотношения като причина за издаването на записа на заповед, но е приела, че тези възражения не са доказани. Дали изводите на въззивния състав за недоказаност на възраженията на ответника се споделят от касатора или не, е въпрос на обоснованост (правилност) на решението, която като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. От друга страна не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК относно втората част от въпроса на касатора, с оглед обстоятелството, че в т.17 от Тълк. решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. ОСГТК, ВКС, е изяснен начина за разпределяне на доказателствената тежест по делата, образувани по реда на чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК, основана на запис на заповед. Създадената задължителна практика в т.17 от тълкувателното решение за разпределяне на тежестта на доказване при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретни каузални правоотношения, не е неясна, нито се нуждае от осъвременяване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че решението на съда е съобразено с практиката на ВКС, включително с тази, обективирана в решение №13/28.07.2017г. по т.д.№2642/2015г., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което „когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, това не е основание да се откаже плащане по менителничния ефект и да се отхвърли иска”.
Вторият въпрос: „При издаване на втори запис на заповед на същото основание и между същите страни, отпада ли менителничния ефект по първото каузално правоотношение?” не попада в приложното поле на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящи допускане на касационно обжалване, тъй като във въззивното решение липсват изводи и съждения относно възможното значение на втори запис на заповед за менителничния ефект по предишно каузално правоотношение. Както бе посочено по-горе, въззивният състав е приел за неоснователни за конкретния правен спор възраженията на ответника за наличие на други каузални правоотношения, включително и за такива с трети лица за делото поради недоказаност на тези възражения и поради неизяснена тяхна връзка с предмета на делото.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на А. Н. Д. разноски за касационната инстанция в размер на 1 300лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.06.2017г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №795 от 06.04.2017г., постановено по в.т.д.№4754/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о. 5 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] вх.1 ет.4 да заплати на А. Н. Д. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 1 300лв. / хиляда и триста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: