О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 382
София, 18.06. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№702/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на сидник на [фирма] (в несъстоятелност) срещу решение №1955 от 14.08.2017г., постановено по т.д.№1102/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в.
В касационната жалба на [фирма] /н./ се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на съда за надлежно представяне на искането за активиране на банковите гаранции като се излагат съображения, че за да получи валидно плащане по гаранцията, бенефициерът следва да направи писмено изявление до гаранта за плащане, да потвърди писмено неизпълнение на задължението на наредителя, както и да представи документите, изискуеми от чл.9 на Е. и от самата гаранция. Акцентира се върху необходимостта от представяне на оригинал на банковата гаранция при поискване. Сочи се, че неспазването на изискванията за предявяване на гаранцията води до обективна невъзможност за ангажиране отговорността на банката-гарант като се поддържа, че в случая правото на бенефициера да се удовлетвори е погасено поради изтекъл срок на валидност на гаранцията. Претендира се отмяна на обжалваното решение с присъждане на разноски в полза на [фирма] /н./ за всички съдебни инстанции, включително и юрисконсултско възнаграждение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани общо 15 правни въпроса (разделени в две групи), които според касатора обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Министерство на земеделието и храните, в който се поддържа, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че първата група въпроси в изложението не са конкретни за настоящия казус, а втората група въпроси – че не са обсъждани от въззивния съд. Акцентира се и върху липсата на твърдените от касатора допълнителните предпоставки за допускане на касация. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
В срока за отговор е подадена насрещна касационна жалба от Министерство на земеделието и храните, с която се обжалва въззивното решение в частта му, с която е оставено без уважение възражението на МЗХ срещу решение №3-66-294/18.01.2016г. на синдиците на [фирма] /н./ в частта, с която МЗХ претендира допълване на списъка по чл.67, ал.2 З. с вземане за законна лихва върху главниците по банковите гаранции за периода от 11.02.2015г. и 13.02.2015г. до 22.04.2015г., (датата на постановяване на решението на СГС за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма]), като се излагат съображения за дължимостта на законните лихви върху просрочените главници, натрупани преди датата на решението за откриване производството по несъстоятелност на банката.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към насрещната касационна жалба е поставен следния въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Престава ли да бъде лихвоносно едно възникнало вземане за периода на забрана по чл.3, ал.2 З.”?”
По делото е депозиран писмен отговор на насрещната касационна жалба на МЗХ от синдиците на [фирма] /н./, в който се поддържа, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация на решението в обжалваната му от МЗХ част, както и че в тази му част решението е правилно.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба на [фирма] /н./ е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Насрещната касационна жалба на МЗХ е подадена в срока по чл.287, ал.2 ГПК.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от САС е отменил решение №70/13.01.2017г. по т.д.№3738/2016г. на СГС, ТО, VI – 11 с-в, в частта, с която на основание чл.68, ал.3 З. е допълнен списъка по чл.67, ал.2 З. с вземане на МЗХ за законна лихва върху главници при поредност на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.8 З. като вместо това е постановено допълване на списъка по чл.67, ал.2 З.., обявен в ТР на 14.05.2016 г. по партидата на [фирма] /н./, с вземане на МЗХ за законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главници в размер на 342 849 лв. по банкови гаранции изх. №1345/04.10.2013г., №1346/04.10.2013г., №1347/04.10.2013г., № 1348/04.10.2013г. за периода 22.04.2015 г. – 28.05.2015г. в размер на 14 099 лв. с поредност на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.9 З.. С решението апелативният състав е оставил без уважение възражението на МЗХ срещу решение №З. – 66 – 204/18.01.2016г. на синдиците на [фирма] /н./ в частта, с която се претендира допълване на списъка по чл.67, ал.2 З. с вземане на МЗХ за законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 26 130.66лв. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която на основание чл.68, ал.3 от З. е допълнен списъкът по чл.67, ал.2 З. с вземане на МЗХ по банкови гаранции №1345/04.10.2013г., №1346/04.10.2013г., №1347/04.10.2013г., № 348/04.10.2013г. и с поредност по чл. 94, ал.1, т.8 З..
Въззивният съд е приел за установено, че в полза на молителя по чл.66, ал.6 З. Министерство на земеделието и храните са били учредени четири банкови гаранции №1345/04.10.2013г., №1346/04.10.2013г., №1347/04.10.2013г., № 348/04.10.2013г., всяка от които в размер на по 342 849 лв. и срок на валидност до 31.10.2016г. като гарант по тези договори е ответната страна [фирма] . Посочил е, че с гаранциите се е целяло обезпечаване изпълнение на задължения по внос на количества земеделски и захарни продукти по издадени лицензии в полза на [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Отразил е, че поради неизпълнение на задълженията на дружествата, последните са върнали в МЗХ лицензиите си, като от своя страна МЗХ е активирало банковите гаранции на 10.02.2015г. директно пред [фирма] с положен от БНБ печат, указващ удостоверяване верността на подписа, положен за министър. Съдът е приел за безспорно че МЗХ не е представило пред ответната банка гаранциите в оригинал, както и че вземанията по гаранциите са предявени пред [фирма] на 04.06.2015г.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която на основание чл.68, ал.3 от З. е допълнен списъкът по чл.67, ал.2 З. с вземане на МЗХ по банкови гаранции №1345/04.10.2013г., №1346/04.10.2013г., №1347/04.10.2013г., № 348/04.10.2013г. и с поредност по чл. 94, ал.1, т.8 З., съдът е посочил, че спорът по делото е концентриран върху обстоятелството дали банковите гаранции са били надлежно активирани от МЗХ. В решението е акцентирано върху правната природа на договора за банкова гаранция, уреден в чл.422 ГПК като вид лично обезпечение. Въззивният състав е посочил, че : 1.) в отношенията банка- гарант и бенефициер гаранцияята е абстрактна едностранна абсолютна търговска сделка; 2.) издаването на банкова гаранция от наредителя представлява договор, който е близък по природа с договора за поръчка като банковата гаранция и може да обезпечава всякакво договорно задължение или риск; 3.) при реализирането й тя се превръща от обезпечение в сурогат на изпълнението на задължението на наредителя, което той има спрямо бенефициера по така нареченото валутно правоотношение; 4.) по отношение на банковата гаранция приложение намират Еднообразните правила за гаранциите на поискване – U. 758, в сила от 01.07.2010г, с предходна редакция – U. 458 /Е./ съгласно които гаранцията поражда действието си от момента на издаването; 5.) последица от издаване на банковата гаранция е възникване на потестативното право да се претендира гаранцията и когато това право се упражни, възниква правото на вземане; 6.) плащането на сумата по гаранцията погасява вземането на бенефициера към наредителя и 7.) за да получи плащане по гаранцията, бенефициерът следва да направи писмено изявление до гаранта за плащане, в което да се твърди неизпълнение по валутното правоотношение, и да представи документите, изискуеми от чл.9 на Е. и от самата гаранция /ако такива са предвидени/ като гарантът следва да направи проверка само от формална страна на представените от бенефициера документи.
Въззивният състав е посочил, че в текста на представените от МЗХ банкови гаранции не е въведено задължение за представяне на оригиналния документ, за да се счита, че искането за активиране на гаранцията, е надлежно извършено. Било е предвидено (с цел потвърждаване, че искането по гаранцията изхожда от МЗХ), искането да бъде направено чрез БНБ. Съдът е отразил, че в случая върху всяка от четирите гаранции е поставен щемпел от БНБ, който гарантира автентичността на положените от МЗХ подписи върху всяко от исканията, поради което според въззивния състав банката-гарант не е имала основание да откаже валидно плащане по четирите гаранции, което от своя страна обуславя основателността на молбата на МЗХ за допълване на списъка по чл.67, ал.2 З. с вземанията на МЗХ за главниците по банковите гаранции и за лихвите върху тях след 22.04.2015г. до 28.05.2015г.
За да остави без уважение възражението на МЗХ срещу решението на синдиците на [фирма] /н./ в частта му, с която МЗХ претендира допълване на списъка по чл.67, ал.2 З. с вземане на МЗХ за законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД до размер на 26 130.66 лв. ( натрупани лихви върху главницата за периода до 22.04.2015г.), въззивният състав е обосновал извода, че за периода до 22.04.2015г., (когато с решение по т.д.№7549/2014г. на СГС, е открито производство по несъстоятелност срещу [фирма] и банката е обявена в несъстоятелност), лихва върху вземанията по процесните банкови гаранции не се дължи, тъй като не може да се счете, че [фирма] /н/ е била в забава поради забраната, наложена от БНБ на банката да изпълнява своите задължения.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по касационната жалба на [фирма] /н/.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпросите, посочени от касатора в изложението като „първа група въпроси”, а именно: 1. „Кои правни институти са близки до Договора за издаване на банкова гаранция?”; 2. „Намират ли по отношение на банковата гаранция приложимост Еднообразните правила за гаранциите платими при поискване U. 758, в сила от 01.07.2010г. и с предходна редакция U. 458 (Е.)?”; 3. „Кога поражда действие банковата гаранция?”; 4. „Какви са последиците от издаването на банковата гаранция?” и 5. „Какви документи следва да се представят от бенефициерът за да получи плащане по банковата гаранция?”, не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация на въззивното решение. На първо място въпросите са общотеоретични и като такива не могат да бъдат отнесени като конкретни въпроси по конкретния правен спор. Отделно следва да се има предвид, че изложените във въззивното решение правни постановки относно характера на гаранцията като правна сделка и относно правната уредба за предявяване на гаранцията, не представляват решаващите мотиви на съда за уважаване молбата на МЗХ за допълване на списъка по чл.67, ал.2 З. с вземанията на МЗХ за главниците по банковите гаранции.
Не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поставените в изложението „втора група въпроси”, тъй като същите не са обусловили решаващите изводи на съда и съответно не са били значение от значение за изхода по конкретното дело. Както бе посочено по-горе решаващите съображения на съда да приеме, че гаранциите са надлежно активирани пред гаранта, се основават на становището, че гаранциите са предявени по начина, предвиден в самите гаранции. Въпросите: 1. „С оглед, че договорът за издаване на банкова гаранция е близък по природа и с договора за поръчка, където банката-гарант е довереник, а наредителят е доверител, приложима ли е в случая и общата разпоредбата за прекратяване на договора за поръчка по смисъла на чл.287 ЗЗД, с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник?”; 2. „По смисъла на чл.2, ал.2, т.7 от ЗКИ гаранционните сделки се извършват от кредитни институции (лицензирани банки), действителна ли е банковата гаранция, издадена от банка с отнет лиценз?”; 3. „Приемането на вземане на бенефициер по гаранция няма ли да увреди масата на несъстоятелността и интересите на другите кредитори? и 4. „Действителна ли е банкова гаранция, обезпечаваща задължения по издаден лиценз за внос на земеделски захарни продукти и обезпечава ли бенефициера две години след изтичане на срока на валидност на издадените лицензни за внос на земеделски продукти, при условие че бенефициерът е следвало да се удовлетвори от наредителя по банковата гаранция?”, не са значими по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният състав въобще не е обсъждал наличието на задължение на гаранта за плащане на главниците в контекста на въпросите, свързани с прекратяване на юридическото лице, с отнетия лиценз на банката, с евентуалното увреждане на масата на несъстоятелността и със срока на валидност на гаранцията. Следва да се отбележи, че поставените от касатора въпроси излизат извън предмета на спора във въззивното производство, очертан от [фирма] във въззивната жалба.
Въпросите: 5. „При действието на препращащата норма на чл.288 от ТЗ, поради което се приема че Еднообразните правила за гаранциите платими при поискване U. 758, в сила от 01.07.2010г. и с предходна редакция U. 458 (Е.) се приемат за част от българското законодателство, като кодифициран търговски обичай, то приложими ли са правилата за предявяване на гаранциите и дори самата дефиницията за гаранция?”; 6. „Отговаря ли на банкова гаранция платима на поискване на дефиницията залегнала в чл.2, буква а) от Еднообразните правила за гаранциите платими при поискване в редакцията U. 458, като според тези правила гаранция, платима при поискване?”; 7..3а реализация на потестативното право за получаване на плащане по гаранцията следва ли да се предяви и самата гаранция, по силата на която е поет неотменимия ангажимента за плащане от гаранта?” 8. „Непредставянето на оригинала на банковата гаранция не възпрепятства ли гаранта да изпълни задължението си да положи грижата на добрия търговец за формална проверка от външна страна на документалната обоснованост на искането за плащане по гаранцията?”; 9 ..Изрично уговорения в банковата гаранция начин на предявяване на искането за заплащане по банкова гаранция задължителен реквизит ли е, който стриктно следва да се следи от гаранта?” и 10.”Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият бъде допълван с кредитори – бенефициери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94,ал.1, т.8 от З.?”, аналогично на въпросите, посочени от касатора в изложението като „първа група въпроси”, са формулирани общотеоретично и не са обусловили решаващата воля на съда. В тези въпроси не се засягат решаващите изводи на въззивния състав за надлежното активиране на банковите гаранции чрез предявяването им пред [фирма] на 04.06.2015г. с поставен щемпел от БНБ, който гарантира автентичността на положените от МЗХ подписи върху всяко от исканията.
С оглед разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК неразглеждането от касационния състав на основната касационна жалба води до забрана за разглеждане на насрещната касационна жалба, поради което насрещната касационна жалба на МЗХ следва да бъде оставена без разглеждане. Доколкото неразглеждането на насрещната касационна жалба в хипотезата на недопуснато касационно обжалване на въззивното решение по основната касационна жалба произтича пряко от закона (съдът само констатира факта по чл.287, ал.4 ГПК), определението, с което се оставя без разглеждане насрещната касационна жалба по чл.287, ал.4 ГПК, не подлежи на обжалване.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1955 от 14.08.2017г., постановено по т.д.№1102/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в. по касационната жалба на [фирма] (в несъстоятелност).
Оставя без разглеждане на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на Министерство на земеделието и храните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: