6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София,16.03.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1982/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „КДБ – Инвест” ООД – [населено място], срещу решение №763 от 01.04.2019г., постановено по в.т.д.№4297/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което е потвърдено решение №2799 от 04.05.2018г. по гр.д.№2096/2017г. на Софийски градски съд, І-22 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, необосновано и незаконосъобразно поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила по чл.273, във вр. с чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд не е обсъдил всички доводи по въззивната жалба и не е извършил препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК. Според касатора от доказателствата по делото се установява неправомерно действие от страна на ответницата Д. С., с които е нанесена вреда на дружеството в размер на исковата сума от 70 000лв. Сочи се, че въззивният съд не се е съобразил с доказателствената тежест, разпределена в доклада по делото, направен от първата инстанция, като в нарушение на чл.154, ал.1 ГПК съдът неправилно е вменил в тежест на ищеца доказване на основанието, на което ответницата е превеждала парични суми на дружеството преди процесния превод на сумата от 70 000лв. по нейна сметка. Оспорва се извода на съда относно неоснователността на възражението на въззивника по чл.38, ал.1 ЗЗД с твърдение, че цитираното във въззивното решение ТР №3/2013г. на ВКС, ОСГТК, дава разрешение на друга правна хипотеза, а не на процесния случай, при който сделката е сключена между дружеството и физическото лице, представляващо търговското дружество. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявените осъдителни искове за главница и лихви за забава, както и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. При условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната по касация страна.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК без да е формулиран конкретен правен въпрос се излагат съображения за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, аналогични на тези, посочени в касационната жалба. Допускането на касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано със следните твърдения: 1.) че въззивният съд не е обсъдил доводи и възражения на въззивника в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №244 от 09.02.2018г. по т.д.№2/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение №283/14.11.2014г. по т.д. №1609/2014г. на ВКС и решение №376/04.11.2014г. по гр.д.№2956/2013г. на ВКС; 2). че са допуснати нарушения на правилата за доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК и такива относно отклонението от указанията в доклада по делото, което е в противоречие с практиката на ВКС в решение №338/27.03.2018г. по гр.д.№706/2017г. на ВКС, ІV г.о, определение №283 от 07.04.2016г. по т.д.№2085/2015г. на ВКС, ІІ т.о., определение №1508 от 10.12.2009г. по гр.д. №1/2015г. на ВКС, решение №104/29.09.2015г. по т.д. №3894/2013г. на ВКС, І т.о. и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК; 3.) че липсват мотиви и правни изводи за преценка в съвкупност на приетите по делото доказателства, което е в противоречие с практиката на ВКС в решение №231/01.11.2016г. по гр.д. №1614/2016г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №154/24.08.2016г. по гр.д. №3848/2015г. на ВКС, ІV г.о и 4.) че обсъждането на възражението по чл.38, ал.1 ЗЗД е решено в противоречие с ТР №3/2013г. на ВКС, ОСГТК.
Отделно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа се, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност” с оглед необосноваността на изводите на съда, че двете групи плащания – тези, извършени от ответницата, и усвояването на сумата от 70 000лв., са свързани по такъв начин, че първата обосновава втората, както и че разходването от управителя на парични средства не по предназначение, а за лични нужди, не представлява нанесена вреда.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са представени писмен отговор на касационната жалба и „писмено изложение по чл.280 ГПК” от ответницата Д. Д. В., в които се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване доколкото изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК повтаря оплакванията в касационната жалба и с оглед липсата на противоречие на решението с посочената практика на ВКС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №2799/04.05.2018г. по гр.д. №2096/2017г. на СГС, с което е отхвърлен иска на „КДБ-Инвест” ООД с правно основание чл.145 ТЗ против Д. Д. В. за заплащане на сумата 70 000лв. – обезщетение за нанесени имуществени вреди на ищцовото дружество, ведно със законната лихва, считано от 16.02.2017г.
Въззивният състав е възприел констатираните от първата инстанция фактически обстоятелства, релевантни за спора, установени от представените от страните писмени доказателства и от заключението на вещото лице по счетоводната експертиза, които не се оспорват с въззивната жалба, а именно че: 1.) въз основа на договор за кредит от 19.03.2014г., сключен между „КДБ – Инвест” ЕООД и „Банка ДСК” ЕАД, по сметка на дружеството е била преведена сумата 70 000лв., 2.) ответницата Д. В. (тогава с фамилно име С.), е била едноличен собственик на капитала и управител на „КДБ – Инвест” ЕООД за периода от 12.03.2011г. до 26.08.2015г. 3.) с протокол от 13.08.2015г. на ОС на едноличното дружество е взето решение за одобряване продажбата на дяловете от Д. В. на В. С. и последната да стане управител на дружеството. 4.) с договор за прехвърляне на дружествени дялове от 13.08.2015г. ответницата е прехвърлила своите дялове в „КДБ – Инвест” ЕООД на В. С. 5.) с решението от 13.08.2015г., взето от Д. С. като едноличен собственик на капитала на „КДБ – Инвест” ЕООД , ответницата е освободена от отговорност за действията си като управител за времето, през което е изпълнявала тази длъжност 6.) в протокол от 21.11.2016г. е обективирано решение на „КДБ – Инвест” ООД за реализиране на имуществена отговорност на Д. В. като бивш управител за процесната сума от 70 000лв. 7.) с договор за цесия от 13.08.2015г., Д. В. е прехвърлила на В. С. свои вземания от дружеството за сумата от 393 707.40лв. срещу 9 500лв. 8.) кредитът от „Банка ДСК“ ЕАД от 70 000лв. е преведен от сметката на дружеството по личната сметка на Д. В. като е осчетоводен в дружеството като „получен кредит и възстановена сума на Д. С.“. 9.) преди извършване на плащането на сумата от 70 000лв. към ответницата салдото по сметка 499/1 е кредитно в размер на 362 115.40лв., а след плащането салдото по сметка 499/1 е кредитно в размер на 292 115.40лв. 10.) преведените/внесените суми от Д. С. по сметка на дружеството за периода 28.04.2011г.– 28.07.2015г. са в размер на 367 382.15лв., а преведените суми от дружеството към Д. С. за периода 11.05.2011г.–19.08.2015г. са в размер на 132 650лв. 11.) от заключението на вещото лице по извършената счетоводна експертиза се установява, че е имало нарушения при водене на счетоводството като представената счетоводна документация на дружеството е непълна и не може да се направи връзка в отразяване и осчетоводяване на паричните суми по сметка 499 „Други кредитори- Д. С.”. Липсва главна книга , в която да е вписано движението на счетоводната сметка за целия период.
За да потвърди решението на първата инстанция, с което е отхвърлена претенцията на дружеството, въззивният състав е посочил, че основателността на иска по чл.145 ТЗ е обусловена от необходимостта да се установи, че управителят на дружеството е извършил действие или бездействие, което да е довело до намаляване на активите на дружеството или до увеличаване на пасивите му. Според съда в разглеждания случай е безспорно, че извършеното от Д. В. действие (изтегляне на средства на дружеството и превеждането им по лична сметка на ответника), представлява намаляване на сумата на актива, но че по делото е установено, че със същата сума са намалели и пасивите на дружеството, тъй като с така извършеното плащане са погасени негови задължения към ответницата за връщане на предоставени в заем парични суми.
Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията на въззивника за недоказаност на възражението на ответницата, че с процесната сума е прихванала свои вземания към дружеството. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че за значителен период от време, предхождащ процесното разпореждане, ответницата, притежаваща качеството на едноличен собственик на капитала и управител за периода март 2011г. – август 2015г., е внесла по сметка на дружеството общо сумата 367 382.15лв., като е изтеглила обратно общо 132 650лв., вкл. процесните 70 000лв.
Апелативният съд е приел, че не са налице доказателства внесените от Д. В. суми да са представлявали средства на дружеството, т.е. придобити като приходи от неговата търговска дейност или предоставени му от трети лица, които управителката да е внесла по сметката на дружеството, чието доказване е в тежест на ищеца. В мотивите на решението е отразено, че нередовното водене на счетоводството и липсата на първични счетоводни документи, установяващи основанието за внасяне на тези суми (взети решения за допълнителни парични вноски, договори за заем и др.), е без значение при установения факт на внасянето им, тъй като липсата на такива първични документи, съпоставени с липсата и на доказателства тези средства да са били собствени на дружеството (придобити от дейността му или от трети лица) обосновава извода, че след като не са предоставени по договор, но и не са собствени на дружеството, същите са платени без основание и поради това подлежат на връщане. Според съда позоваването от въззивника на наличие на договаряне сам със себе си също е неоснователно, доколкото спрямо действията на законния представител установените по чл. 38 ЗЗД ограничения не се прилагат (ТР № 3/2013 на ВКС, ОСГТК).
Настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение .
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая липсата на формулирани от касатора конкретни правни въпроси прави невъзможно допускането на касационно обжалване на въззивното решение на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният състав не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат изцяло оплаквания на касатора за неправилност на въззивното решение, която като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Твърденията на касатора, че въззивният състав е допуснал нарушения на процесуалния закон, свързани с необсъждането на доводи и възражения на въззивника, с липсата на преценка на доказателствата в тяхната съвкупност, както и за неправилно прилагане на правилата за доказателствена тежест, са изцяло относими към правилността на обжалваното решение, независимо от становището на касатора, че допуснатите нарушения са в противоречие с цитираната практика на ВКС. Същото се отнася и за твърдението в изложението за неправилно приложение на материалния закон с оглед неотносимостта към конкретния спор на разясненията в ТР №3/2013г. на ВКС, ОСГТК относно органното представителство.
Съгласно постановките в мотивите към в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС, за да не се допусне засилване в значителна степен на служебното начало, касационният състав може единствено да конкретизира, да уточни или да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. В случая обаче тази възможност е изключена доколкото в изложението липсват поставени въпроси, които да отграничават определен принципно значим въпрос за конкретното дело от оплакванията за неправилност поради нарушение на закона, респ. от оплакването за липса на съобразяване на решението с практиката на ВКС като източник на правото.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В случая не е налице липса на мотиви на въззивното решение като евентуално явно и грубо нарушение на чл.236, ал.2 ГПК. Въпреки допуснатата в мотивите непълнота при възпроизвеждане на установените от първата инстанция правно релевантни факти, въззивният състав е изложил мотиви (макар и кратки) по всички решаващи за спора оплаквания на въззивника като е обсъдил доказателствата по делото, които е счел за относими. Не противоречи на правилата на формалната логика изводът на съда, че задържането на сумата от 70 000лв. от ответницата е свързано с нейните вземания към дружеството, доколкото съдът е приел за установено, че Д. В. е кредитирала дружеството със свои лични средства в по-голям размер от прихванатата сума. Несъгласието на касатора с този извод, включително и с приетата от съда тежест на доказване за ищеца на факта, че сумите внесени от ответницата в размер на 367 382.15лв. са средства на дружеството, не обуславят очевидна неправилност на решението в контекста на направената по-горе характеристика на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Следва да се има предвид, че съдът е приел, че в тежест на доказване от ищеца е основанието, на което дружеството е получило паричните средства от ответницата, а не основанието на което последната е дала сумата, както неправилно се твърди в касационната жалба.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата 2 630лв. – заплатено от нея на две вноски ( на 30.07.2019г. и на 27.01.2020г.) адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Не е основателно възражението на касатора за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, доколкото заплатеното възнаграждение е в минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №763 от 01.04.2019г., постановено по в.т.д.№4297/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в.
ОСЪЖДА „КДБ-Инвест” ООД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], ет.1, ап.1 да заплати на Д. Д. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.В, ет.6, ап.603 сумата 2 630лв. (две хиляди шестстотин и тридесет лева) – разноски за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: