О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 09.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1914/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №29 от 03.04.2017г., постановено по в.т.д.№25/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд, т.о, с което е потвърдено решение №457/11.11.2016г. по т.д.№590/2015г. на Бургаски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Излагат се съображения за необоснованост на изводите на апелативния съд за наличие на заемни правоотношения между страните по договора от 02.12.2009г., както и за реално предаване на сумата от 30 000 евро от В. Л. на [фирма], като се акцентира върху обстоятелствата: 1.) че сумата е получена от С. С., а не от [фирма], поради което претенцията следва да бъде насочена към физическото лице; 2.) че сумата е предадена с оглед бъдеща инвестиция в сграда, която не е собственост на касатора и 3.) че предадената на ръка на 13.05.2010г. сума от 30 000 евро не е свързана с договора за заем от 02.12.2009г., в който е предвиден банков превод. Сочи се, че съдът не е обсъдил факта, че ищецът В. Л. е бил съдружник в [фирма], поради което е загубил правото си за претендира каквито и да е суми от дружеството с оглед разпоредбата на чл.126 ал.2 ТЗ. Същевременно се твърди, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не е изключил договор №08-М/09 от 02.12.2009г. от доказателствения материал по делото, въпреки че ищецът е пропуснал срока по чл.193 ал.2 ГПК да заяви, че ще се ползва от оспореното писмено доказателство. Излагат се доводи в подкрепа на тезата, че спорното вземане е погасено по давност. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски, респ. връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаски апелативен съд.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС (решение №150/25.06.2012г. по гр.д.№574/2011г. на ВКС, решение №20/02.02.2011г. по гр.д.№620/2010г. на ВКС и решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС), както и че по отношение на спорните по делото въпроси е налице противоречива съдебна практика (решение №445/07.02.2011г. по гр.д. №10650/2011г. на Пловдивски районен съд, решение №958/08.06.2012г. по гр.д. №1165/2012г. на Пловдивски окръжен съд и решение от 04.11.2013г. по гр.д. №7824/2012г. на СГС). В изложението са формулирани девет правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от процесуалния представител на ищеца В. П. Л., в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изхода на делото. Сочи се, че поставените девет въпроса се отнасят до оплакването за неправилност на решението, което оплакване не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С атакуваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №457/11.11.2016г. по т.д.№590/2015г. на Бургаски окръжен съд в обжалваната му част, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на В. П. Л. сумата 58 674.90лв. – дължима по договор №08-М/09 за безлихвен паричен заем от 02.12.2009г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. В частта му, с която окръжният съд е отхвърлил исковата претенция за разликата до 130 000лв., първоинстанционното решение не е било обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за установено, че с договор за безлихвен заем № 08-М/09 от 02.12.2009г. ищецът В. Л. е поел задължението за предостави в заем на ответника [фирма] сумата 130 000лв. срещу задължението на дружеството да върне сумата в срок до 30.12.2010г. Съдът е посочил, че на 13.05.2010г. ищецът е предал на управителя и собственик на дружество (към този момент – еднолично дружество) С. С. сумата 30 000 евро, за което последният е подписал разписка, в която е удостоверил, че сумата от 30 000 евро е получена срещу дялово участие на В. Л. в строителството на надстройка на хотел „В.“ в [населено място]. В решението е отразено, че на 14.05.2010г. С. С. е внесъл сумата 58 500лв. по сметката на [фирма] (чиито правоприемник е ответното дружество [фирма]).
За да потвърди въззивното решение в обжалваната му от [фирма] част, въззивният състав е приел за неоснователно възражението на дружеството, че не е било налице заемно правоотношение между страните. Според съда от представения договор от 02.12.2009г. се установява, че между страните е било постигнато съгласие за предоставяне в заем на определена парична сума като в решението е акцентирано върху обстоятелството, че договорът е подписан от заемодателя Л. и от управителя на [фирма] С. С., чиито подпис е потвърден от заключението по извършената графологическа експертиза. Апелативният съд е изложил съображения в подкрепа на извода, че сумата от 30 000 евро, предоставена от ищеца на управителя на ответното дружество на 13.05.2010г., е във връзка с договора от 02.12.2010г., като е посочил, че целта на предаването на сумата е да се използва за целите и предмета на дейността на дружеството с точно посочване в разписката за каква инвестиция ще бъде вложена. В решението е отразено, че тази сума е била заприходена в счетоводството на дружеството по сметка 423 като заемообразни парични средства, които подлежат на връщане. Според въззивния състав получаването на сумата от управителя на дружеството, не променя създалата се облигационна връзка между ищеца и ответното дружество като такава по договор за заем, тъй като от една страна С. С. е бил управител на това дружество и едноличен собственик на капитала му, и от друга – в разписката изрично е формулирана целта на предоставяне на тези средства, а тя е инвестиционно мероприятие на това дружество, съвпадаща с предмета на договора за безлихвен паричен заем. Съдът е акцентирал върху факта, че заетата сума е предназначена за оперативно ползване от дружеството, а не за лични цели на управителя му.
Във въззивното решение са изложени доводи за неоснователност на оплакването на въззивника за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция във връзка с приложението на разпоредбата на чл.193 ал.2 ГПК. Съдът е посочил, че правилно договор №08-М/09 от 02.12.2009г. не е бил изключен от окръжния съд от доказателствения материал по делото, тъй като този договор е бил представен от ищеца с исковата молба. Според въззивния състав регламентирания срок по чл. 193 ал. 1 ГПК (погрешно е посочено чл.192 ал.1 ГПК), визира срока, в който заинтересованата страна най-късно може да оспори истинността на представен документ, а не срок, в който страната следва да заяви желанието си да се ползва от оспорения документ.
Според въззивната инстанция обстоятелството, че през месец юли 2015г. Л. е прекратил членството си в [фирма] като съдружник, не преклудира възможността и правото му да уреди съществуващите между него и дружеството облигационни отношения. Що се отнася до направеното пред първата инстанция възражение за давност, апелативният съд е приел, че същото е неоснователно, с оглед уговорения в договора от 02.12.2009г. падеж за връщане на заема – 30.12.2010г. и неизтичането на петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД до датата на подаване на исковата молба на 13.11.2015г.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Нито един от поставените от касаторите девет въпроса няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, предполагащ наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съобразно указанията в т.1 от ТР по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
Въпрос №1 и №2: Достатъчно ли е ищецът Л. да представи разписка от С. С., съставена от трето лице /не от ответното дружество [фирма]/, в която като основание е посочено „участие в строителство на надстройка на хотел В.”, за да се приеме, че е налице заемно правоотношение между дружеството [фирма] и ищецът Л. и че той е провел успешно пълно главно доказване на правопораждащия факт?” и „Какви доказателства следва да представи ответното дружество, за да се приеме, че е налице пълно главно доказване на възражението, че сумата, получена по разписката от 13.05.2010г. от С. С., не е получена от дружеството [фирма] и е предоставена на същото дружество на основание „заем”?”- са въпроси, касаещи оплакването на касатора за неправилността на обжалваното решение, която като касационно основание не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос №3: „Дали при открито производство по чл.193 ГПК непроизнасянето от съда с определение по чл.194 ал.2 ГПК е съществено процесуално нарушение, когато се касае за документ на базата, на който съдът позовава изцяло своето решение в първата и втора инстанция?” – не може да обуслови допускане на касация, тъй като в диспозитива на първоинстанционното решение, (потвърдено от въззивната инстанция), е налице произнасяне по реда на чл.194 ал.2 ГПК във връзка с направеното оспорване от ответника на договора за безлихвен паричен заем и на разписката от 13.05.2010г.
Въпроси №4 и №5: „Следва ли сума предоставена за инвестиции на едно физическо лице на друго да се счита заемна и подлежаща на връщане от трето юридическо лице?” и „Допустимо ли е и следва ли да се прави връзка между разписка и договор за заем при положение, че страните не са едни и същи?” – не могат да обусловят допускане на касация, тъй като това са въпроси по правилността на въззивното решение и техният отговор зависи изцяло от конкретните обстоятелства, приети за установени от въззивния съд.
Въпрос №6 и №7: „Следва ли да се счита, че вземане по разписка с дата 13.05.2010г., не е погасено по давност, щом инвестиращия сумата е предприел действия за възстановяване на същата на 13.11.2015г. след повече от 5 години?” и „Каква е началната дата за изтичане на давностния срок за предявяване на иск – от евентуалната дата на предаване на сумата /датата на договора/ или от датата на евентуалното усвояване?”- не са значими за конкретния правен спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, защото въззивният съд е приел, че падежът на задължението за връщане на заема от 30 000 евро е уговорен за 30.12.2010г. с договора от 02.12.2009г. и че давността не е изтекла именно с оглед уговорения падеж.
Въпрос №8: „Когато едно физическо лице е управител на няколко търговски дружества, следва ли да се счита, че когато той получава пари посредством разписка и с цел инвестиция, то тази сума се явява заемна и подлежи на връщане не от него, а от дружеството, в което е управител?” – е изцяло въпрос по правилността на решението, чиито отговор е обусловен от възприетата от съда конкретна фактическа обстановка по делото.
Въпрос №9: „Допустимо ли е при положение, че ищецът е пропуснал срока по чл.193 ал.2 ГПК да заяви, дали ще се ползва от представеното и оспорено от ответника доказателство, съдът да не изключи като доказателство същия документ” – не е обусловил решаващите изводи на съда по конкретния правен спор, тъй като както първата, така и въззивната инстанция, са приели, че чрез своите действия – с представяне на договора с исковата молба в препис, а след оспорването му – с представянето на оригинала за изготвяне на графологическата експертиза, ищецът недвусмислено е заявил, че ще се ползва от оспорения документ.
Непосочването на правен въпрос от значение на изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнително основания за това. Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в случая не може да се приеме, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация, защото липсват изложени съображения от касаторите, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т.4 от ТР №1/19.10.2010г. по т.д.№1/2009г., на ВКС, ОСГТК. Що се отнася до твърдените от касатора предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК следва да се отбележи, че цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика, не е отнесена към някой от поставените въпроси.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №29 от 03.04.2017г., постановено по в.т.д.№25/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд, т.о.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: