О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 600
София, 17.10. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1019/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Сдружение туристическо дружество „К.“ – [населено място], срещу решение №248 от 14.12.2017г., постановено по в.гр.д.№382/2017г. по описа на Пловдивски апелативен съд
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че неправилно съдът е приел за неоснователно възражението на дружеството за недействителност на договора за наем от 11.11.2004г. поради сключването му от лице без представителна власт. Същевременно се излагат съображения за необоснованост на решението относно уважения размер на исковата претенция. Оспорва се и законосъобразността на решението, с което е уважен иска изцяло по чл.86, ал.1 ЗЗД. В т.4 от касационната жалба се правят оплаквания за неправилно присъдени от въззивната инстанция разноски по делото. Претендира се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси, които счита че обосновават допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:
1. „Недействителен ли е договор за предоставяне под наем на търговски обект за срок от 10 години (в конкретния случай договор за наем от 11.11.2014г. на обект „Кафе – аперитив“, находящ се на първи етаж на административната сграда на туристическо дружество „К.“ – С.), сключен само от един от законните представители на юридическо лице с нестопанска цел, при наличието на изрично решение на управителния орган, договорът да бъде подписан от двамата представляващи сдружението? В тази връзка допустимо ли е съдът да игнорира волята на управителния орган за обема на представителна власт на представляващите сдружението като се позове на свидетелски показания за съществуваща друга „практика в дружеството?“;
2. „Пораждат ли задължения за юридическо лице с нестопанска цел действията на представителя на сдружението, който се е споразумял с другата страна във вреда на сдружението по смисъла на чл.40 ЗЗД като е договорил условия по договор за наем, съчетан с договор за изработка, извън решението на управителния орган? Кога следва да се приеме и как следва да се определи, че представителят е излязъл извън пределите на предоставените му от управителния орган правомощия, с оглед приложението на чл.26, ал.1 ЗЗД?”;
3. „Как следва да бъде установено приемането на извършените строително-монтажни работи по вид и количества и може ли актовете по Наредба № 3/31.07.2003г. (включително актовете за скрити работи), да бъдат заместени с протокол, в който е посочена само окончателната стойност на извършените СМР – в конкретния случай констативен протокол от 20.03.2005г.? В тази връзка как следва да се определят единичните цени на видовете СМР при липса на договор за строителство – по единичните цени на количествено – стойностна сметка, приложена към одобрения инвестиционен проект, но несъгласувани с възложителя/наемодател единични цени посочени в представените от наемателя 4 броя протоколи образец 19 или по единични цени към момента на извършване на строителството, съгласно строителните норми?”
4. „Задължен ли е съдът да основе изводите си като обсъди всички относими и приети доказателства по делото? При отделно приети противоречиви експертни заключения пред двете съдебни инстанции следва ли въззивният съд да приеме заключението на вещото лице на изслушаната пред него строително-техническа експертиза без да го обсъди с другите доказателства по делото, установяващи настъпили в хода на делото промени в обекта на експертизата? И в тази връзка, как следва да се цени установеното след признание на ищеца обстоятелство, че към момента на изготвяне на заключението на вещото лице пред въззивния съд, търговският обект не е във вида, в който е изграден от ищеца?”
5. „При липса на счетоводни записвания за извършени от наемателя/изпълнител плащания на задълженията към подизпълнителя на СМР в пълен размер, каква е доказателствената сила на неподписаните от наемодателя/възложител Протокол образец 19? При направено във въззивната жалба възражение за липса на реално плащане на извършените СМР задължен ли е ищецът да докаже размера на направените разходи за строителството и доставка на търговско и кухненско оборудване и следва ли съдът да изложи мотиви и да основе изводите си като обсъди всички относими и приети доказателства поделото и конкретно заключенията на вещите лица по приетите съдебни експертизи?”
6. „Допустимо ли е въззивната инстанция, при ограничението установено в чл.80, изр.2 ГПК, да уважи искане за присъждане на направените в първоинстанционното производство съдебно-деловодни разноски и да измени обжалваното решение в тази част, при непредставянето на списък за разноските пред първата съдебна инстанция?”
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК се излагат съображения, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: т.3 от ТР №5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. №5/2014г.; в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по т.д №1/2000г.; ТР №6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д. №6/2012г., както и със следните решения на ВКС: решение № 361/16.11.2011г. по гр.д.№1077/2010г., IV г.о.; решение № 117/20.07.2017г. по т.д.№3313/2014 г. I т. о.; решение № 719/25.10.2010г. по гр. д.№131/2010г., IV г.о.; решение № 349/16.05.2005г. по т.д.№ 349/2004г., ТК; решение № 385/11.03.2003г. по гр.д.№1926/2001г., IV г. о.; решение № 361/14.12.2011г. по гр.д.№ 771/2010г., I г. о.; решение № 60/25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г., II т. о.; решение №160/26.07.2017г. по гр.д.№ 60244/2016г., IV г. о.; решение №385/11.03.2003г. по гр.д.№1926/2001г., IV г.о.; решение № 65/24.04.2012 г. по т. д. № 333/2011г., II т. о.; решение № 25/01.03.2013г. по т. д.№ 287/2012г., II т. о.; решение № 59/10.09.2010г. по т.д. № 511/2009г., II т. о.; решение №36/24.03.2014г. по т.д.№ 2366/2013г., II т.о. и решение № 48/31.01.2011 г. по т. д. № 822/2010 г., II т. о.
Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното по касация дружество „Маргит – Смолян“ ЕООД – [населено място], в който се поддържа че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че формулираните от касатора правни въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд, както и че не са решени в противоречие с посочената практика на ВКС. Същевременно се излагат доводи, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отменил решение №163/07.04.2017г. по гр.д.№3/2015г. на Окръжен съд – Смолян в частта му, с която е отхвърлен предявения от „Маргит – Смолян“ ЕООД против Сдружение туристическо дружество „К.“ иск за разликата над 62 664.19лв. до пълния предявен размер от 116 768лв., както и в частта му, с която е отхвърлен иска за заплащане на лихва върху горната сума за периода 12.01.2012г.-12.01.2015г. за разликата над 18 799.20лв. до пълния претендиран размер от 35 030.40лв., като вместо него е осъдил Сдружение туристическо дружество „К.“ да заплати на „Маргит – Смолян“ ЕООД допълнително сумата 54 103.88лв., представляваща незаплатени разходи за извършени реконструкция, ремонт, обзавеждане и оборудване съгласно договор от 11.11.2004г., ведно със законна лихва от 12.01.2015г. до окончателното й изплащането, както и допълнително сумата 16 231.20лв. – лихва върху главницата за периода 12.01.2012г.-12.01.2015г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която ответнитното сдуржение е осъдено да заплати на ищцовоно дружество сумата 62 664.19лв., ведно със законната лихва от 12.01.2015г. до изплащането й, както и сумата 18 799.20лв., представляваща лихва върху горната сума за периода 12.01.2012г.-12.01.2015г.
Въззивният състав е приел за установено, че на 11.11.2014г. е бил сключен договор за наем за срок от 10 години, по силата на който ответникът Сдружение туристическо дружество „К.“ е отдало под наем на праводателя на ищеца следния свой недвижим имот: кафе-аператив, находящ се на първия етаж от административната сграда на наемадателя в [населено място], ул.”Родопи” №57. Съдът е акцентирал върху следните клаузи на договора: по чл.4, съгласно който е уговорен месечен наем в размер на 240лв. като е предвидено той да се актуализира ежегодно с инфлационния индекс за предходната година; по чл.2, предвиждащ, че праводателят на ищеца е приел да извърши за своя сметка възложена му от ответника работа, състояща се в цялостен ремонт и реконструкция на наетия търговски обект по одобрен от наемодателя архитектурен проект, включващ пристрояване към обекта, цялостна вътрешна реконструкция и ново търговско и кухненско оборудване; по чл..3, в който е уточнено, че страните договарят ориентировъчна стойност на ремонтните работи общо в размер на 70 000лв, от които 50 000лв за външна реконструкция и 20 000лв. – за вътрешен ремонт и оборудване като е предвидено, че приемането на договорените ремонтни работи да се извърши от наемодателя с подписването на двустранен протокол, в който да се направи окончателно остойностяване на извършените подобрения и по чл.5 и чл.6, според които се извършва прихващане на дължимия наем срещу стойността на подобренията като е уговорено задължение за наемодателя за възстановяване на остатъка от стойността на подобренията, заедно с годишна лихва в размер на 10%.
Въззивният състав е приел за неоснователно възражението за недействителност на договора за наем доколкото според ответника договорът е бил подписан за наемодател от лице без представителна власт. Съдът се е позовал на решение №3, взето с Протокол №4 от 23.08.2004г. на Управителния съвет на сдружението, от което се установява наличието на съгласие на УС относно отдаване под наем на търговския обект – предмет на сключения договор за наем, относно лицето – съконтрахент и срока на договора, както и относно извършването на цялостна вътрешна и външна реконструкция на обекта от наемателя за негова сметка като се прави прихващане на дължимия наем срещу стойността на извършените от наемателя подобрения и с което решение УС на сдружението е упълномощил секретаря и председателя да договарят конкретните условия на наемния договор и да го подпишат. В обжалваното решение е посочено, че договорът е подписан за наемодателя от секретаря на сдружението Т. Р. със знанието и съгласието на председателя на УС – разпитаният като свидетел С. В., който от своя страна обяснява, че в практиката на туристическото дружество е било възприето всички договори да се подписвт от секретаря, тъй като именно той е движел цялата оперативна работа.
Въззивният състав е обосновал извода, че договорът е валидно сключен от лице с представителна власт при конкретните условия в съответствие с решението на Управителния съвет. Посочил е, че в решението на УС са записани основните характеристики на проектирания договор с предоставена възможност на председателя и секретаря за договаряне на конкретните разпоредби от същия. Отделно е акцентирал върху факта, установен от представените копия от устави на сдружението и от удостоверението за актуално състояние, че сдружението се е представлявало и към момента на сключване на договора, и през периода на действието му, от председателя на УС и от секретаря – заедно и поотделно. На последно място съдът е посочил, че никъде в решението на УС не е формулирано изискване договорът да бъде подписан само заедно от председателя и секретаря.
За да уважи исковата претенция в пълен размер апелативният състав е посочил, че с констативен протокол от 20.03.2005г. секретарят на сдружението Т. Р. и представител на изпълнителя на СМР са констатирали и приели извършения цялостен ремонт и реконструкция на търговския обект и са се съгласили относно стойността на извършените подобрения като според отразеното протокола стойността на пристрояването и цялостната вътрешна реконструкция е 130 208лв., а на обзавеждането и оборудването – 20 100лв. Съдът е отразил, че въз основа на констатациите в този протокол, в продължение на 10 години по време на действие на договора, е извършвано уговореното прихващане на дължимия наем срещу стойността на подобренията, което е направено с двустранни протоколи общо за сумата 33 540лв. Според въззивния състав е неоснователно възражението на сдружението, че констативният протокол е подписан от неоторизирано лице, тъй като Управителния съвет е делегирал на секретаря правото да договаря конкретните условия във връзка с договора за наем, респ. да приеме изпълнението на работата от наемодателя.
Съдът е обсъдил възражението на ответника, с което същият оспорва количеството и стойността на извършените ремонтни работи поради факта, че към констативния протокол не са приложени протоколите обр.19. Посочил е, че във връзка установяване стойността на СМР пред въззивната инстанция е допусната съдебно–техническа експертиза, доколкото пред първата инстанция заключението по техническата експертиза е било оспорено от ищеца, а направеното в тази връзка доказателствено искане не е допуснато от окръжния съд. Апелативният състав е приел, че не следва да кредитира заключението, представено пред Смолянски окръжен съд, тъй като от една страна вещото лице е обяснило, че не е извършвало никакви замервания на място в обекта и не е сравнявало съответствието на извършената работа с протоколите обр.19, подписани от наемателя и изпълнителя, послужили за остойностяване на подобренията в констативния протокол, а от друга страна – от обясненията на вещото лице при приемане на заключението е видно, че експертът не имал предвид проекта за пристройката към съществуващия обект и не е установил на място количествата и видовете работи.
Въззивният състав е възприел заключението на вещото лице Й. А. по допуснатата от въззивния съд съдебно-техническа експертиза, съгласно което действително изпълнените СМР за ремонта, строителството и реконструкцията на заведението са в размер на 122 084лв. с ДДС. Отделно съдът е кредитирал и заключенията по извършените експертизи пред първата инстанция от вещите лица И. и Д., от които се установява, че стойността на обзавеждането и оборудването в търговския обект е 25 302.40лв., а стойността на изпълнената вентилационна система в обекта възлиза на 10 106.46лв. Имайки предвид, че извършените от наемателя СМР и вложено оборудване по тези заключения са на обща стойност 157 492.86лв. (122 084лв.+ 25 302.40лв.+ 10 106.46лв.), съдът е приспаднал стойността на дължимия и прихванат наем за целия период на договора в размер на 33 540лв. Посочил е, че дължимата разлика е 123 952.86лв., но искът се явява основателен до размер на претендираната сума за главница в размер на 116 768лв.
С въззивното решение е приета за основателна в пълен размер и претенцията за натрупана договорна лихва върху главницата от 116 768лв. за периода от 12.01.2012г. до12.01.2015г. общо в размер на 35 030.40лв. с оглед уговореното в т.6 от договора задължение за наемодателя за възстановяване на остатъка от стойността на подобренията, заедно с годишна лихва в размер на 10%. (3 години по 11 676.80 лева).
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване (извън случаите, посочени в чл.280, ал.2 ГПК), предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване въпросите, поставени като т.1 от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: „Недействителен ли е договор за предоставяне под наем на търговски обект за срок от 10 години (в конкретния случай договор за наем от 11.11.2014г. на обект „Кафе – аперитив“, находящ се на първи етаж на административната сграда на туристическо дружество „К.“ – С.), сключен само от един от законните представители на юридическо лице с нестопанска цел, при наличието на изрично решение на управителния орган, договорът да бъде подписан от двамата представляващи сдружението? В тази връзка допустимо ли е съдът да игнорира волята на управителния орган за обема на представителна власт на представляващите сдружението като се позове на свидетелски показания за съществуваща друга „практика в дружеството?“. От една страна въпросите са относими към правилността на обжалваното решение, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. От друга страна въпросите не са обусловили решаващата воля на съда, тъй като в тях са включени твърдения на касатора, които не са приети за установени от въззивния състав, а същевременно в тях не са отчетени релевантни според съда обстоятелства за валидността на сключения договор. Както бе посочено по-горе апелативният състав е приел, че секретарят Т. Р. е бил упълномощен да сключи договора, тъй като според устава на сдружението същото се е представлявало от председателя на УС и от секретаря заедно или поотделно и с оглед констатацията на съда, че договорът е сключен съобразно посочените рамки в решението на УС от 23.08.2004г.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите по т.2 от изложението: Пораждат ли задължения за юридическо лице с нестопанска цел действията на представителя на сдружението, който се е споразумял с другата страна във вреда на сдружението по смисъла на чл.40 ЗЗД като е договорил условия по договор за наем, съчетан с договор за изработка, извън решението на управителния орган? Кога следва да се приеме и как следва да се определи, че представителят е излязъл извън пределите на предоставените му от управителния орган правомощия, с оглед приложението на чл.26, ал.1 ЗЗД?”. В обжалваното решение липсват мотиви както за твърдението в посочените въпроси, че представителят на сдружението се е споразумял във вреда на наемодателя по смисъла на чл.40 ЗЗД, така и за твърдението, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Поставените въпроси не са значими за конкретния правен спор, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда.
Въпросите по т.3 от изложението: „Как следва да бъде установено приемането на извършените строително-монтажни работи по вид и количества и може ли актовете по Наредба № 3/31.07.2003г. (включително актовете за скрити работи), да бъдат заместени с протокол, в който е посочена само окончателната стойност на извършените СМР – в конкретния случай констативен протокол от 20.03.2005г.? В тази връзка как следва да се определят единичните цени на видовете СМР при липса на договор за строителство – по единичните цени на количествено – стойностна сметка, приложена към одобрения инвестиционен проект, но несъгласувани с възложителя/наемодател единични цени посочени в представените от наемателя 4 броя протоколи образец 19 или по единични цени към момента на извършване на строителството, съгласно строителните норми?”и тези по т.5 от изложението: „При липса на счетоводни записвания за извършени от наемателя/изпълнител плащания на задълженията към подизпълнителя на СМР в пълен размер, каква е доказателствената сила на неподписаните от наемодателя/възложител Протокол образец 19? При направено във въззивната жалба възражение за липса на реално плащане на извършените СМР задължен ли е ищецът да докаже размера на направените разходи за строителството и доставка на търговско и кухненско оборудване и следва ли съдът да изложи мотиви и да основе изводите си като обсъди всички относими и приети доказателства поделото и конкретно заключенията на вещите лица по приетите съдебни експертизи?” нямат характер на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, обуславящи възможност за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Анализът на мотивите на въззивния състав относно вида и количеството на извършените СМР и тяхната стойност, сочи че съдът е изградил своите фактически и правни изводи не само въз основа на констативния протокол от 20.03.2015г., но и с оглед заключението на вещото лице А. по възложената от въззивната инстанция повторна техническа експертиза, изготвена след запознаване с архитектурния проект и след оглед от експерта на мястото и извършване на необходимите замервания. В тази връзка поставените въпроси в т.3 и т.5 от изложението се явяват некоректно формулирани като не отразяват в пълнота аргументите на въззивния състав. Отделно следва да се има предвид, че въпросите относно това как ищецът следва да доказва вида, количеството и стойността на извършените СМР, са общотеоретични въпроси и не са значими за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросите по т.4 от изложението: „Задължен ли е съдът да основе изводите си като обсъди всички относими и приети доказателства по делото? При отделно приети противоречиви експертни заключения пред двете съдебни инстанции следва ли въззивният съд да приеме заключението на вещото лице на изслушаната пред него строително-техническа експертиза без да го обсъди с другите доказателства по делото, установяващи настъпили в хода на делото промени в обекта на експертизата? И в тази връзка, как следва да се цени установеното след признание на ищеца обстоятелство, че към момента на изготвяне на заключението на вещото лице пред въззивния съд, търговският обект не е във вида, в който е изграден от ищеца?” също не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация. Въззивният състав е обсъдил приетите по делото доказателства, релевантни за правния спор. Изложил е изчерпателно съображения защо кредитира заключението на вещото лице А., което за разлика от заключението по техническата експертиза, прието пред първата инстанция, е изготвено след извършени измервания на място и след включване в заключението на стойността на извършените СМР във връзка с проекта за пристройката към съществуващия обект. Твърдението на касатора, че е налице признание на ищеца, че понастоящем търговският обект не е във вида, в който е изграден от ищеца, не е обсъждано от въззивния съд като релевантно за спора обстоятелство и в тази връзка не е обусловило решаващата воля на съда.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по следните съображения:
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи незаконосъобразността на въззивния акт, респ. неговата необоснованост, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърденията в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно съобразно направените по-горе разяснения, тъй като решението (със съдържащите се в него решаващи изводи, изчерпателно посочени в настоящото определение), не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По своята правна същност касационната жалба в частта й относно присъдените от апелативния съд разноски представлява молба за изменение на решението в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК, произнасянето по която, в случая на недопускане на касационно обжалване, е от компетентност на въззивния състав. В тази връзка делото ще следва да бъде изпратено по компетентност на същия състав от Пловдивски апелативен съд за произнасяне по т.4 от касационната жалба като по молба по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
На основание чл.78, ал.3 във вр. с чл.81 ГПК касаторът Сдружение туристическо дружество „К.“ –гр.С. следва да бъде осъден да заплати на „Маргит – Смолян“ ЕООД заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 200лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №248 от 14.12.2017г., постановено по в.гр.д.№382/2017г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІІ с-в.
ОСЪЖДА Сдружение туристическо дружество „К.“ – Булстат[ЕИК] от [населено място], ул.”Родопи” №57 да заплати на М. – С.“ Е. – ЕИК[ЕИК] от [населено място], ул.”Катя Ванчева” №7 сумата 1 200лв. (хиляда и двеста лева) – разноски за касационната инстанция.
Делото да се изпрати на Пловдивски апелативен съд, ІІІ гражд.състав, за произнасяне по т.4 от касационната жалба като по молба по чл.248, ал.1 ГПК на Сдружение туристическо дружество „К.“ за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: