О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 04.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2684/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. А. против решение №1712 от 04.07.2018г., постановено по в.т.д.№5512/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което е потвърдено изцяло решение №38/20.07.2017г. по т.д.№37/2017г. на Видинския окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо или евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила, както и че е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС. Твърди се, че на основание чл.299 ГПК спорът не може да бъде пререшаван, тъй като е решен с влязло в сила решение по предходно дело между същите страни. Отделно се сочи, че между ищцовата банка и касатора има и други висящи производства, обуславящи прекратяване на делото на основание чл.126 ГПК. Излагат се съображения, че обжалваното решение е постановено при неправилно тълкуване на договорните клаузи между страните като се поддържа, че кретидополучателят не е уведомяван за изменението на лихвените условия по кредита, което предпоставя неравноправност на клаузите по т.7 от договора и чл.9.1 от Общите условия към него. На последно място се оспорва извода на апелативния съд за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност по чл.111 ЗЗД относно дължимите лихви. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси, с твърдение, че са относими към допустимостта и правилността на въззивния съдебен акт:
I. Въпроси по допустимостта на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК:
1. „Следва ли въззивният съд да обсъди спорното право, което се съдържа в диспозитива на предходното решение, който е източник на силата на пресъдено нещо и въз основа на който се преценява забраната на чл.299 ГПК за непререшаемост на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо?” Касаторът счита, че въззивния съд при произнасянето си се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС по т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. №1/200 г. на ОСГК на ВКС.
2. „Представлява ли нов юридически факт връчването на нотариална покана, представляваща уведомление за предсрочна изискуемост на вземането при условията на недоказан отказ от получаването й, при наличието на проведено предходно исково производство между същите страни, на същото основание, със същия предмет – договор за банков кредит от 18.09.2008г. като по предходното исково производство по реда на чл.422 ГПК в определението по т.д.№500/2015г. на II т.о. на ВКС е дадено разрешение на въпроса за значението на настъпване на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба?”;
3. „Ако се приеме, че връчването на нотариалната покана за уведомление за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането не е нов юридически факт, тъй като страната вече с исковата молба по предходното производство по реда на чл.422 ГПК е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост, то предявеният иск на посоченото от въззивната инстанция основание явява ли се допустим?”;
4. „Към кой момент съдът извършва служебна проверка за наличието на висящи дела при пълен идентитет на страните, основанието и размерът на претенцията, при положение, че е сезиран с отговора на исковата молба? Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, към момента на предявяване на иска по чл.422 ГПК или към момента, когато производството по делото се намира в производство по жалба пред въззивната инстанция?” ;
5. „Ако към момента на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК и впоследствие по предявяване на иска по реда на чл.422 ГПК е имало висящи искови производства между същите страни на същото основание и за същия размер на претенцията, а първоинстанционният съд не е прекратил производството по настоящото дело по реда на чл.126 ГПК, явяват ли се постановените решения допустими ?”
II. Въпроси по правилността на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:
1. „Относно приложението на критериите на чл.20 ЗЗД”. Сочи се, че въззивното решение е постановено в откронение на практиката на ВКС, обективирана в решение №167 по т.д.№666/2010г. на ВКС, I т.о., решение №81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т. о., решение №89/17.07.2009г. по т.д.№523/2008г. на ВКС, II т.о. и решение №16/28.02.2013г. по т.д.№ 218/2012 г. на ВКС, II т. о.;
2. „Каква е договорната отговорност на кредитополучателя съобразно сключения договор за кредит и до какъв размер следва да отговаря – до установения със съдебно – счетоводна експертиза или съобразно договорения размер с договора за ипотечен кредит при липса на клауза за увеличение на размера на кредита ?”;
3. „Ако приемем, че кредитополучателят е отговорен до размера на сумата от 940 000 лв. и предсрочно е погасил главница в размер на 758 000 лв. и лихви в размер на 156 809 лв. и е продължил да погасява лихви върху цялата сума, а не върху остатъка от кредита, може ли да се приеме, че е налице недобросъвестност от страна на длъжника и съобразно договорените условия настъпила ли е предсрочната изискуемост по договора за ипотечен кредит от 18.09.2008г.?;
4. „Възползвала ли се е банката от неравноправната клауза посочена в т.7 от договора и чл.9.1 от общите условия – неразделна част от договора, предмет на настоящото дело да измени едностранно лихвения процент без писмено съгласие на кредитополучателя?”.
5. „При положение, че не е уговорено индивидуално увеличението на лихвения процент и липсва такова доказателство по делото, несъответствието на договорения погасителен план и посоченият размер на погасителните вноски в извлечението от счетоводните книги на банката явяват ли се пречка за уважаването на предявения иск ?”. Според касатора по отношение на въпроси 4 и 5, въззивният съд се е постановил решението си в противоречие с решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о.
6. „При наличието на проведено идентично исково производство по реда на чл.422 ГПК, в което длъжникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с предявяване на исковата молба, от кой момент се изчисляват сроковете за настъпила погасителна давност на лихвите? И ако сроковете започват да текат от датата на предявяване на исковата молба по предходното исково производство, то налице ли са предпоставките за настъпила погасителна давност на основание чл.111 ЗЗД на лихвите претендирани в настоящото производство?”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Банка Д.“ ЕАД, в който се поддържа че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изчерпателно се излагат съображения за допустимостта на обжалвания съдебен акт, както и за липсата на предпоставките по чл.280, ал.1, ГПК. Същевременно се сочат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 600лв.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло решение №38/20.07.2017г. по т.д.№37/2017г. на Видинския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на Л. И. А., че съществува вземането на „Банка Д.“ ЕАД срещу него към датата на подаване на заявлението за издаване на изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№777/2016г. на Видинския районен съд – 11.04.2016г. въз основа на договор за ипотечен кредит от 18.09.2008г. и че същият дължи на „Банка Д.“ ЕАД следните суми: главница в размер на 938 962.56лв., договорна лихва 436 346.54лв. за периода от 10.04.2011г до 10.04.2016г., санкционна лихва 1 092.90лв. за периода от 07.04.2016г. до 10.04.2016г., заемни такси в размер на 5 738.93лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.04.2016г. до изплащането й.
По реда и на основание чл.272 ГПК въззивният състав е препратил към мотивите на първоинстанционния съд като е приел за установено, че между ищеца „Банка Д.“ ЕАД и ответника Л. И. А. е бил сключен договор за ипотечен кредит на 18.09.2008г. за сумата 940 000лв. със срок на издължаване 360 месеца от датата на усвояване на кредита – 26.09.2008г. Апелативният съд е посочил, че към датата на подаване на новото заявление до Видински районен съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК – 11.04.2016г., са настъпили условията за обявяване от банката на предсрочна изискуемост на кредита поради забава на плащанията над 90 дни, която предсрочна изискуемост е била съобщена писмено на Л. А. чрез нотариална покана, връчена на длъжника на 05.04.2016г. при условията на отказ да я получи. Съдът е приел за установени от събраните по делото доказателства вземанията на банката, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение №619-РЗ/14.04.2016г. по ч.гр.д.№777/2016г. на Видински РС.
С оглед оплакването за недопустимост на исковата претенция на основание чл.299 ГПК и съответно за недопустимост на първоинстанционното решение поради твърдението, че между същите страни на основание същия договор за банков ипотечен кредит е налице влязло в сила решение на САС, с което е отхвърлен идентичен иск, въззивният състав е посочил, че настоящият спор не е разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като фактите по двете дела не са идентични. Апелативният съд е отразил, че гр.д.№387/2012г. на Видинския ОС е било образувано между същите страни и със същия предмет, но този иск по чл.422 ГПК е бил предявен на друго основание – във връзка с издадена Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№299/2012г. на Видински РС. Искът е бил отхвърлен от САС с решение №1740/14.08.2014г. по в.т.д.№1209/2014г., тъй като е прието, че към датата на подаване на заявлението през 2012г. Л. А. не е бил уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Въззиивният състав е посочил, че след постановяването на това решение, при спазване задължителните указания на ВКС, дадени в т.18 от ТР №4/13 г. на ОСГТК на ВКС, банката е уведомила А. чрез нотариална покана, връчена на 05.04.2016г. като е подала ново заявление до Видински РС. На тази база съдът е направил извода, че настоящият иск, макар да касае същия договор за банков ипотечен кредит от 18.09.2008г. и да е заявен на същото правно основание – чл.422 от ГПК, то той е предявен и се основава нановонастъпили юридически факти – уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита – 07.04.2016г. и проведено ново заповедно производство с издадена нова Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, поради това което СПН не се разпростира върху заявения за разглеждане правен спор.
Апелативният състав е приел за неоснователно и искането на жалбоподателя за прекратяване на производството на основание чл.126,ал.1 ГПК поради неговата недопустимост, тъй като между същите страни и на същото основание имало висящо производство по гр.д.№8335/16г. на СГС като е акцентирал върху обстоятелството, че посоченото дело на СГС е прекратено, тъй като исковата молба е била върната на основание чл.129 ал.3 ГПК с определение на СГС от 04.11.2016г., влязло в сила на 28.11.2016г.
За да остави без уважение оплакването на въззивника, свързано с констатациите на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза относно размера на останалите задължения след обявяването предсрочната изискуемост на кредита, въззивният състав е приел, че е недопустимо едва с въззивната жалба да се правят възражения против заключението на експерта, поради което това твърдение е преклудирано. Същевременно съдът е изложил съображения за неоснователност на оплакването като е посочил, че в Общите условия е предвидена възможност за увеличаване на лихвения процент при определени условия – увеличение на базовия лихвен процент (БЛП) като жалбоподателят се е съгласил с тях. Според съда с допуснатата забава кредитополучателят е загубил правото да ползва преференцията по програма „Д. уют“, след което банката е започнала олихвяване на кредита с 0,5 % по-висок лихвен процент. Въззивният състав е акцентирал върху разпоредбата на чл.58,ал.4 от ЗКИ, предвиждаща, че когато промяната на лихвения процент произтича от промяна на определен референтен лихвен процент, направен публично достояние чрез използване на подходящи средства и информацията за новия лихвен процент може да бъде намерена в търговските помещения и на интернет страницата на кредитора (какъвто е настоящия случай), се счита, че банката е уведомила клиентите за това преди влизане в сила на промяната. Съдът е приел за неоснователно възражението на въззивника, че извлечението от счетоводните книги на банката не съответства на погасителния план, като е посочил, че длъжникът е нарушил погасителния план и това неминуемо се отразява на дължимите вноски, които няма как да съвпадат с тези по погасителния план.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е прието за неоснователно възражението на ответника за изтекла кратка тригодишна погасителна давност досежно начислената договорна лихва, апелативният състав е е изложил съображения, че главницата и възнаградителната лихва не са периодични плащания по смисъла на чл.111,б.“в“ ЗЗД. Според съда договореното връщане на кредита на погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, което не превръща договора в такъв за периодични плащания (Р-261 -2011 – ІV г.о. ВКС). В обжалваното решение е посочено, че съгласно разпоредбата на чл.114,ал.1 ЗЗД, давността за всяко вземане – главно или акцесорно за лихви започва да тече от деня, в който то е станало изискуемо и тъй като в процесния случай кредитът е обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем заедно с лихвите на 07.04.2016г., то от тази дата са започвали да текат давностните срокове, които не са били изтекли към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК -11.04.2016г.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Обжалваното въззивно решение не е евентуално недопустимо като предпоставка за допускане на касационното му обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. К. състав изцяло споделя изложените от въззивния съображения за допустимостта на исковата претенция. Не е налице тъждество по смисъла на чл.299, ал.1 ГПК в предмета на спора по настоящето дело и в предмета на спора, разрешен с влязло в сила решение, постановено по в.т.д.№1209/2014г. по описа на САС. Двете искови претенции, макар между същите страни, касаещи същия договор и предявени по същия процесуален ред –чл.422, ал.1 ГПК, се основават на различни правопораждащи факти: съответно за предхождащото производство – обявяване предсрочната изискуемост на кредита от банката през 2012г. преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№299/2012г. на Видински РС (която не е призната като осъществена с влязлото в сила решение на САС поради липсата на уведомление на длъжника) и за настоящото производство – обявяването на предсрочната изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№777/2016г. на Видински РС, съобщена писмено на длъжника Л. А. чрез нотариалната покана, връчена му на 05.04.2016г. при условията на отказ да я получи. Различните основания на исковете обуславят допустимостта на обжалваното въззивно решение, с което спорът е решен по същество. В тази връзка отговорите на поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл.299, ал.1 ГПК: „Следва ли въззивният съд да обсъди спорното право, което се съдържа в диспозитива на предходното решение, който е източник на силата на пресъдено нещо и въз основа на който се преценява забраната на чл.299 ГПК за непререшаемост на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо?”„Представлява ли нов юридически факт връчването на нотариална покана, представляваща уведомление за предсрочна изискуемост на вземането при условията на недоказан отказ от получаването й, при наличието на проведено предходно исково производство между същите страни, на същото основание, със същия предмет – договор за банков кредит от 18.09.2008г. като по предходното исково производство по реда на чл.422 ГПК в определението по т.д.№500/2015г. на II т.о. на ВКС е дадено разрешение на въпроса за значението на настъпване на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба?” и „Ако се приеме, че връчването на нотариалната покана за уведомление за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането не е нов юридически факт, тъй като страната вече с исковата молба по предходното производство по реда на чл.422 ГПК е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост, то предявеният иск на посоченото от въззивната инстанция основание явява ли се допустим?”, не могат да могат да обосноват евентуална недопустимост на въззивното решение.
Въззивното решение не е евентуално недопустимо и с оглед твърдението на касатора, че същото е постановено в нарушение на императивните разпоредби на чл.126, ал.1 и ал.2 ГПК. В случая към датата на депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство, не е имало висящ спор между страните по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК. Това е така, защото исковата молба на „Банка Д.” ЕАД, въз основа на която неправилно е било образувано гр.д.№8335/16г. на СГС, е била нередовна и впоследствие е била върната на основание чл.129 ал.3 ГПК с влязло в сила определение на СГС. Липсата на редовна искова молба и нейното оставяне без движение на основание чл.129, ал.2 ГПК и връщането на основание чл.129, ал.3 ГПК обуславя липса на висящо исково производство (с участието на ответната страна). Ето защо и поставените въпроси от касатора относно приложението на разпоредбите на чл.126 ГПК (за евентуалната недопустимост като предпоставка за допускане на касация не се изисква формулиране на въпроси ), а именно: „Към кой момент съдът извършва служебна проверка за наличието на висящи дела при пълен идентитет на страните, основанието и размерът на претенцията, при положение, че е сезиран с отговора на исковата молба? Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, към момента на предявяване на иска по чл.422 ГПК или към момента, когато производството по делото се намира в производство по жалба пред въззивната инстанция?” и „Ако към момента на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК и впоследствие по предявяване на иска по реда на чл.422 ГПК е имало висящи искови производства между същите страни на същото основание и за същия размер на претенцията, а първоинстанционният съд не е прекратил производството по настоящото дело по реда на чл.126 ГПК, явяват ли се постановените решения допустими?”, също не могат да могат да обосноват евентуална недопустимост на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Първият формулиран от касатора въпрос с твърдение, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: „Относно приложението на критериите на чл.20 ЗЗД?”, не покрива общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е относим за конкретния правен спор. Въззивният съд не е приел, че клаузите на т.7 от договора и на чл.9.1 от Общите условия са неясни и не е пристъпил към тяхното тълкуване. Дали посочените клаузи са неравноправни (както се твърди в касационната жалба) и дали изчисленията, направени от експерта съответстват на уговореното в тях (както се твърди в изложението към касационната жалба), не са въпроси по тълкуването на договора при спазване на критерииите по чл.20 ЗЗД.
Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите на касатора:. „Каква е договорната отговорност на кредитополучателя съобразно сключения договор за кредит и до какъв размер следва да отговаря – до установения със съдебно – счетоводна експертиза или съобразно договорения размер с договора за ипотечен кредит при липса на клауза за увеличение на размера на кредита ?”; „Ако приемем, че кредитополучателят е отговорен до размера на сумата от 940 000 лв. и предсрочно е погасил главница в размер на 758 000 лв. и лихви в размер на 156 809 лв. и е продължил да погасява лихви върху цялата сума, а не върху остатъка от кредита, може ли да се приеме, че е налице недобросъвестност от страна на длъжника и съобразно договорените условия настъпила ли е предсрочната изискуемост по договора за ипотечен кредит от 18.09.2008г.?; „Възползвала ли се е банката от неравноправната клауза посочена в т.7 от договора и чл.9.1 от общите условия – неразделна част от договора, предмет на настоящото дело да измени едностранно лихвения процент без писмено съгласие на кредитополучателя?” и „При положение, че не е уговорено индивидуално увеличението на лихвения процент и липсва такова доказателство по делото, несъответствието на договорения погасителен план и посоченият размер на погасителните вноски в извлечението от счетоводните книги на банката явяват ли се пречка за уважаването на предявения иск?”. Посочените въпроси са изцяло относими към правилността на обжалваното решение (законосъобразност и обоснованост), която като касационно основание не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не е значим за конкретния правен спор и съответно не предпоставя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК въпросът: „При наличието на проведено идентично исково производство по реда на чл.422 ГПК, в което длъжникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с предявяване на исковата молба, от кой момент се изчисляват сроковете за настъпила погасителна давност на лихвите? И ако сроковете започват да текат от датата на предявяване на исковата молба по предходното исково производство, то налице ли са предпоставките за настъпила погасителна давност на основание чл.111 ЗЗД на лихвите претендирани в настоящото производство?”. Въпросът не съответства на приетата за установена от въззивния съд фактическа и правна обстановка по делото като в него не е отчетено обстоятелството, че длъжникът не е бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост през 2012г., включително и с предявяването на исковата молба по предходното дело. В тази връзка въззивният състав е приел, че до уведомяването на длъжника – чрез нотариална покана, връчена на длъжника на 05.04.2016г. при условията на отказ да я получи, договорът за кредит е продължил своето действие като кредитът е обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем заедно с лихвите на 07.04.2016г., от която дата са започвали да текат давностните срокове.
На основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Банка Д.“ ЕАД сумата 300лв. – юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1712 от 04.07.2018г., постановено по в.т.д.№5512/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в.
ОСЪЖДА Л. И. А. – ЕГН [ЕГН] от гр. Видин, пл.Б.” №2, да заплати на „Банка Д.“ ЕАД – ЕИК[ЕИК] от гр. София, [улица] сумата 300лв. (триста лева) – юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: