6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
София, 28.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2506/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. С. срещу решение №1030 от 02.05.2019г., постановено по в.гр.д.№2026/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е потвърдено решение №909/12.02.2018г. по гр.д. №13424/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І-10 състав, в обжалваната му от Т. С. част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е отчел в пълна степен тежестта и вида на получените от касатора в резултат на застрахователното събитие травматични увреждания, имащи правната характеристика на четири самостоятелни средни телесни повреди, както и че съдът не е взел предвид продължителния период на ползвания неплатен отпуск и отрицателните психически емоции, които касаторът е понесъл. Излагат се доводи, че в нарушение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и при липса на отчитане на лимитите по застраховката „Гражданска отговорност”, е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в значително занижен размер, с което не се постига пълно компенсиране на вредите съобразно критериите, установени в ППВС №4/1968г.. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждането на ЗК „Лев Инс” АД да заплати на касатора допълнително сумата 20 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на ПТП и разноските по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:
1. „Отрицателно психическите емоции, които са нанесени и понасяни от пострадалия, следва ли да бъдат обезщетени?“;
2. „В коя сфера на обезщетението попадат нанесените и понесени отрицателни психически емоции?“
3. „Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да бъдат взети предвид всички нанесени телесни увреждания и нанесените и понесени отрицателни психически емоции?“
4. „Психическите емоции елемент ли са на неимуществените вреди ?“
5. „Как се компенсират понесените отрицателни психически емоции?“
6. „Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, за да бъде то справедливо?“. Според касатора този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с т.11 от ППВС №4/23.12.1968г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г. на ВКС, II т.о.; решение №78/06.08.2015 г. по т.д.№1278/2014г. на ВКС, II т.о.; решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение №124/11.11.2010г. по т.д.№708/2009г. на ВКС, II т.о.; решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, II т.о. и решение №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, II т. о.
7. „Задължително ли е излагане от страна на съда на съображенията за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, както и за критериите при определяне на този размер, който въпрос е решен в противоречие с отговора в ППВС № 4/1968, т.11?“. Твърди се, че въпросът е решен от апелативния състав в противоречие с постановките в т.11 от ППВС № 4/1968г.,
8. „Съставлява ли икономическа конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по чл.226 от КЗ (§ 27 от ПЗР на КЗ в предходния период), които съставлява законово отражение на тази конюнктура?“. Сочи се, че въззивната инстанция е формирала изводите си в противоречие с решение № 124/11.11.2010г. по т.д.№708/2019г. на ВКС, II т. о.,
9. „Следва ли при определяне на размера на застрахователното обезщетение по чл.226 от КЗ (отм.) да бъдат съобразявани размерите на лимитите на застрахователната отговорност по чл.226 от КЗ (отм.), като проявена форма на обществено – икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието?“. Според касатора по този въпрос въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, II т.о.; решение №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т. о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК „Лев Инс” АД.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №909/12.02.2018г. по гр.д.№13424/2016г. на СГС, І-10 с-в, в обжалваната му от ищеца част, с която е отхвърлен иска на Т. С. по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) против ЗК „Лев Инс” АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, станало на 30.12.2015г. в [населено място], за разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение от 30 000лв. до претендирания размер от 50 000лв., ведно със законната лихва, считано от 30.12.2015г.
С оглед липсата на въззивна жалба от застрахователя въззивният състав е приел за безспорно между страните по делото, че е ангажирана отговорността на ЗК „Лев Инс” АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за обезщетяване на неимуществените вреди на Т. И. С., причинени при ПТП, настъпило на 30.12.2015г. в [населено място], по вина на застрахования при ответното дружество водач на л.а.”Ауди А3” с ДК №Х 2745 КА – М. Ж., при липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, управлявал л.а.”Тойота Камри”.
Произнасяйки се по спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, съдът е посочил, че от заключението по извършената комплексна експертиза се установяват следните релевантни за спора обстоятелства 1.) в резултат на злополуката ищецът е получил политравма, изразяваща се в контузия на рамото, разкъсно-контузна рана на главата, сътресение на мозъка, многофрагментно счупване на шийката на дясната раменна кост, контузия на гърба и дясната ръка. 2.) в продължение на 7-8 дни след ПТП и десетина дни след оперирането на дясната раменна кост ищецът е имал интензивни болкови усещания, каквито с по-ниска интензивност е могло да се проявяват в продължение на 6 месеца. 3.) остатъчни последици от уврежданията са невъзможност ръката да се отведе нагоре до пълния обем движения – същият е намален с 15 градуса. 4.) инцидентно, при студено време или физическо натоварване, ищецът има болки на мястото на счупването, като прогнозата е в рамките на 3години след катастрофата същите постепенно да отзвучат, 5.) налице е възстановяване на травмите като има възможност за подобряване обема на движения на раменната става, но е необходима активна рехабилитация и 6.) за около 40 дни ищецът се е нуждаел от чужда помощ. Въззивният съд е отразил, че от показанията на свидетеля Б. Р. е видно, че след злополуката ищецът е бил настанен в интензивното отделение на ВМА в неадекватно състояние, откъдето е бил изписан след двуседмична хоспитализация. След откриване на травмата на ръката ищецът пак е бил опериран с необходимост от последваща рехабилитация, което е наложило около 6 месеца ищецът да остане при обгрижващата го жена. След изчерпване периода на отпуск по болест ищецът е излязъл в неплатен отпуск, тъй като не бил в състояние да изпълнява задълженията си. Според свидетеля ищецът е изпаднал в депресия.
Въззивният състав е обсъдил оплакванията във въззивната жалба в рамките на компетентността си по чл.269 ГПК като е направил препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК. За да приеме за неоснователна исковата претенция за разликата от 30 000лв. до 50 000лв. апелативният състав е акцентирал върху факта, че въпреки увреждането в областта на главата, при ищеца не е регистрирана черепно-мозъчна травма, както и че счупените кости са сраснали и ищецът може да ползва ръката си. Съдът е приел за относими към спора обстоятелствата, че е налице тенденция да се възстанови пълният обем от движения на увредения крайник, както и че с времето болковата симптоматика при натоварване и промяна във времето ще отзвучи. Според въззивния състав ползването от ищеца на неплатен отпуск би се отразило на имуществената, а не на неимуществената му сфера.
В обжалваното решение е посочено, че твърдението на свидетеля, че ищецът е бил депресиран е декларативно, като не са посочени признаци на състоянието на увреденото лице, на базата на които да може да се направи извод за наличието на реактивна депресия. Отделно, доколкото се твърди, че депресията се е проявила след продължителния неплатен отпуск, според съда е налице прекъсване на пряката причинна връзка между заявената вреда от неимуществено естество (депресивно състояние) и пътния инцидент.
В контекста на оплакванията във въззивната жалба въззивният състав е обсъдил твърдението на жалбоподателя за значението на регламентирания нормативен лимит на отговорността на застрахователя като е посочил, че унифицирането на българското законодателство с европейското в областта на застраховането цели да гарантира равнопоставеност на пострадалите от ПТП в рамките на ЕС, но няма отношение към понесени вреди в размер много по-нисък от визирания лимит. Според съда в случая е налице съответствие между определеното от първата инстанция обезщетение и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и понасянето на щетите.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от формулираните от касатора пет въпроса (групирани в изложението като въпроси от №1 до №5), свързани със значението на преживените от ищеца отрицателни психически емоции за размера на обезщетението, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Определяйки размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 30 000лв., съдът се е съобразил с болките и страданията на ищеца, включително и с отрицателните емоции, които нормално съпътстват болничния и рехабилитационния период. В случая въззивният състав е приел за недоказано твърдението на касатора, че отделно от останалите увреждания, ищецът е получил реактивна депресия, както и че е налице причинна връзка между застрахователното събитие и депресивното състояние, настъпило след продължителния период на ползване на неплатен отпуск. В тази връзка поставените от касатора въпроси от №1 до №5 не са явяват значими за правния спор, доколкото не са обусловили решаващата воля на съда. Що се отнася до становището в касационната жалба, че съдът необосновано не е преценил отрицателните психически емоции вследствие на дългия период, през който не е могъл да осъществява своите служебни задължения, оплакването е относимо към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.
Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и задължителната практика на ВС – като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въпросите №6 и №7, относими към задължението на въззивния състав да изложи мотиви при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно критериите за това с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
В обжалваното решение са обсъдени релевантните за спора доказателства в контекста на оплакването във въззивната жалба за присъден занижен размер на обезщетението. Следва да се има предвид, че препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основания чл.272 ГПК, въззивният състав е споделил съображенията на първата инстанция за дължимия размер на обезщетението от 30 000лв., определен с оглед вида и тежестта на получените от ищеца увреждания и степента на търпените болки и страдания.
Въпросите №6 и №7 не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касатора практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв. след обсъждане на релевантните за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички относими за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираните в изложението въпроси №8 и №9 относно значението на икономическата конюнктура и на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото съдът е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, касаещи значението на икономическата конюнктура и на нормативно определените лимити на застраховката. Въззивният състав е приел, че определеното обезщетение е съобразено с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и че лимитът на застраховката е от пряко значение в случай на определяне на паричен еквивалент на обезщетението, близък до лимита. Независимо от това следва да се има предвид, че икономическата конюнктура и нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касатора аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Те могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1030 от 02.05.2019г., постановено по в.гр.д.№2026/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: