О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 09.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 836/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №205 от 9.12.2015г., постановено по в.гр.д.№466/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1139/10.06.2015г., постановено по гр.д.№169/2015г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се оспорва извода на въззивния съд, че причина за пропускане на срока за подаване на възражение по чл.415 ГПК, е спорът между двамата управители на дружеството. Излагат се съображения в подкрепа на тезата на касатора за наличието на причинна връзка между допуснатия пропуск от служител на районния съд и претърпените от дружеството вреди. Сочи се, че е изпълнен фактическият състав на чл.49 ЗЗД, даващ основание да се търси отговорността на ответните юридически лица като възложители на работата за причинените на касатора вреди. Претендира се отмяна на въззивното решение с присъждане на направените съдебни и деловодни разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните два материалноправни въпроса, за които твърди, че са относими за спора и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, а именно:
1.„Какво е правното значение на безспорно доказания факт по делото – извършеното бездействие от служителя на Варненски районен съд с оглед настъпилите вреди и следва ли съдът да се съобрази с този факт при определяне на причинно-следствената връзка между бездействието и вредата? и
2. „Следва ли да се приеме, че има причинно-следствена връзка тогава, когато приетото за безспорно бездействие е послужило за извършване на действия, довели до вредата?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори от ответника по главния иск – държавата, представлявана от министъра на финансите и от ответника по евентуално съединения иск – Варненски районен съд, представляван от председателя на съда.
В отговора, изготвен от процесуалния представител на държавата се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е извел въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, както и че касаторът не е изложил съображения за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на жалбата по съществото на спора като се акцентира върху липсата на „възлагане на работата” по см. на чл.49 ЗЗД от страна на държавата спрямо длъжностното лице, допуснало пропуск при вписване в деловодната система на съда. С отговора се претендира юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.
В отговора на Варненски районен съд се сочи, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация, тъй като касаторът не е формулирал съществен материалноправен или процесуален въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се, че обжалваното решение е правилно, тъй като по делото не е установено наличието на причинно-следствена връзка между поведението на служител на съда и настъпването на твърдените от ищеца вреди, както и че не е доказано действителното претърпяване на вреди от страна на касатора.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1139 от 10.06.2015 год. по гр.д.№169/2015г. на Варненски окръжен съд е отхвърлен главният иск, предявен от [фирма] с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждането на държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца сумата от 40 477.22лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено задължение по изп.д. №20128080404125 по описа на ЧСИ З. Д., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 16.01.2015 г. до окончателното й заплащане и за сумата от 8 923.03лв, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 40 477.22 лв. за периода от 16.11.2012г. до 15.01.2015г. С решението е отхвърлен също предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.49 и чл.86 ЗЗД за осъждането на евентуалния ответник Варненски районен съд да заплати на [фирма] посочените по горе суми.
С обжалваното пред касационната инстанция решение от 9.12.2015г., постановено по в.гр.д.№466/2015г., въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. На базата на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено,, че по заявление на [фирма] е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, с която дружеството [фирма] е било осъдено да заплати на заявителя сумата от 33 600лв., дължима по спогодба от 07.11.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда – 16.11.2012г. до окончателното й изплащане и разноски по делото в размер на 672 лева. Във въззивното решение е отразено, че на 08.01.2013г. дружеството [фирма] е подало възражение по чл. 414 от ГПК против издадената заповед за незабавно изпълнение в полза на [фирма]. С влязло в сила определение №987/21.01.2013г., постановено по гр.д. № 16757/2012 г. по описа на Варненски районен съд е било върнато като просрочено подаденото от [фирма] възражение от 08.01.2013г. Съдът е посочил, че по изпълнителното дело № 20128080404125 по описа на ЧСИ З. Д., образувано въз основа на издадения по ч.гр.д. №16757/2012г. по описа на Варненски районен съд изпълнитлен лист, е извръшено плащане с пълно погасяване на дълга към взискателя. Съдът е анализирал влошените отношения между двамата управители на [фирма] и правните им спорове във връзка с представителството на дружеството и сключените договор за спогодба и за заем с трето дружество.
Въззивният състав е приел за установено, че е допуснато бездействие от страна на служител в деловодството на Варненски районен съд, който не е вписал след 16.11.2012г. в деловодната програма на съда дружеството [фирма] като ответник по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, който пропуск е бил отстранен на 2.01.2013 г.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на отхвърления главен иск по чл.49 и чл.86 ЗЗД против държавата, приемайки че за действията на съдебната администрация на Варненски районен съд, държавата не носи отговорност, тъй като държавата не е работодател на служителите в съда.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният като евентуален иск против Варненски районен съд, апелативният съд е посочил, че фактическият състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД включва противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа и причинна връзка между противоправното действие на служител на ответника и причинените вреди. С оглед основателността на евентуалния иск по чл.49 ЗЗД въззивният състав е приел, че от доказателствата по делото се установява единствено противоправното бездействие на служителите в деловодството на Варненски районен съд в периода от 16.11.2012г. до 2.01.2013г, когато съответният служител е пропуснал да впише [фирма] като длъжник в деловодната система по образуваното производство по заявлението на [фирма] за издаване заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Според съда от доказателствата, събрани по делото, не се установява твърдението на ищеца за наличието на причинна връзка между допуснатия пропуск от служител на съда и пропуснатия срок за възражението по чл.415 ГПК, както и не е доказано наличието на вреда като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД.
Въззивният съд е посочил, че пропускането на срока за възражение по чл.415 ГПК е резултат на спора за представителната власт на дружеството между двамата управители на [фирма] Т. Д. и Л.К., които в конкуренцията между тях са пренебрегнали интересите на дружеството, а не в резултат на несвоевременното отбелязване на длъжника в деловодната програма на съда. Този извод е обоснован със становището, че заповедното производство не предполага разгласяване на предмета му, както и че служителите на районния съд по надлежния ред са уведомили дружеството за воденото съдебно изпълнение и за възможностите то да бъде оспорено по съответния ред. В решението е посочено, че по делото не е доказано, че в крайна сметка заплатената сума в полза на [фирма] не е била действително дължима на взискателя и че като недължимо платена е причинила загуба за [фирма].
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Нито един от двата поставени от касатора материалноправни въпроса: 1.„Какво е правното значение на безспорно доказания факт по делото – извършеното бездействие от служителя на Варненски районен съд с оглед настъпилите вреди и следва ли съдът да се съобрази с този факт при определяне на причинно-следствената връзка между бездействието и вредата? и 2. „Следва ли да се приеме, че има причинно-следствена връзка тогава, когато приетото за безспорно бездействие е послужило за извършване на действия, довели до вредата?”, няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, обуславящ допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дали е налице причинна връзка между констатираното бездействие от страна на служителите на съда и пропуснатия срок за възражение по чл.415 ГПК е фактически въпрос по конкретното дело, който е относим за обосноваността на въззивното решение, но не е значим за спора като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че и в двата въпроса се съдържа твърдението на касатора за доказана по делото вреда за [фирма] , каквато вреда не е приета за установена от въззивния съд и в тази връзка поставените въпроси не са обусловили крайните изводи по спора по евентуално съединения иск против Варненски районен съд. Що се отнася до спора по главния иск в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос относно решаващия аргумент за отхвърляне на иска, свързан с липсата на пасивна материалноправна легитимация на държавата за отговорност за действия на служители, на които тя не е работодател.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това следва да се отбележи, че касаторът не е изложил съображения защо и в каква връзка формулираните от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед поддържаната от него допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, така както се изисква съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на държавата юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмения отговор на касационната жалба в размер на 1509 лв. / съгласно чл.9 ал.3 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за отговор на касационна жалба е в размер на 3/4 от възнаграждението по чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №205 от 9.12.2015г., постановено по в.гр.д.№466/2015г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата 1 509лв. /хиляда петстотин и девет лева/-юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :