О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
София, 11.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2932/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №1715 от 15.03.2017г., постановено по гр.д.№11671/2016г. по описа на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав, в частта му, с която след частична отмяна на решение №4862/19.04.2016г. по гр.д.№62515/2014г. на СРС, 66 с-в, е осъден ответникът [фирма] да заплати на ищеца [фирма] сумата 19 884.09лв. – договорна неустойка за забава, както и в частта му, с която са присъдени деловодни разноски в полза на [фирма].
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния съд за валидност на неустоечната клауза в чл.19 на договора от 15.08.2011г. като се излагат съображения, че уговорената неустойка съдържа различни от възложените й в чл.92 ЗЗД функции, което обуславя нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване и неговата отмяна в обжалваната му от касатора част.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е поставен следния материалноправен въпрос, който според касатора обусловя допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, а именно: „Може ли въведената в чл.309 ТЗ забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност да противоречи на основните принципи на правото, чието спазване е условие за действителност на сделките –чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД?”. В изложението се твърди, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №208/04.08.2014г. по т.д.№637/2012г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че формулираният от касатора въпрос не е обуславящ за формиране на волята на въззивния състав и не е включен в предмета на делото. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение №1715/15.03.2017г. по гр.д.№11671/2016г. на СГС, въззивният състав е отменил частично първоинстанционното решение №4862/19.04.2016г. по гр.д.№62515/2014г. на СРС, като е осъдил ответника [фирма] да заплати на ищеца [фирма] на основание чл.92 ал.1 ЗЗД сумата 19 884.09лв., представляваща начислена за периода от 01.07.2013г. до 16.07.2014г. неустойка за забава на заплащане на наемно възнаграждение, дължима по чл.19 на договора за наем от 15.08.2011г. В останалата му част, с която е потвърдено решението на СРС, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за отдаване под наем от 15.08.2011г. ищецът [фирма] е предоставил за временно и възмездно ползване на ответника [фирма] свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], представляващ почивна база „Прибой“, срещу което наемателят е поел насрещно, корелативно задължение да заплаща наемно възнаграждение. Посочил е, че съгласно чл.4 от съглашението за ползването на имота наемателят се е задължил да заплаща годишна наемна цена в размер на 9 200лв. без ДДС (11 040лв. с ДДС), платима до 30.06. на всяка година от тригодишния срок на действие на договора, както и да извърши ремонтни дейности и подобрения в имота в полза на наемодателя в размер на не по-малко от 200 000лв.
Съдът е отразил, че в чл.19 от договора, при забава в плащането на наемната цена, е уговорена неустойка в размер на 0,5% от дължимата сума за всеки просрочен ден. Посочил е, че ответното дружество не е изпълнило задължението да заплати дължимия наем за ползването на имота за периода от 15.08.2013г. до 27.07.2014г. с падеж на задължението 30.06.2013г. Според въззивния състав ответното дружество е изпаднало в забава за изпълнение на присъдената от СРС (в тази му част първоинстанционното решение е влязло в сила) сума в размер на 10 465.31лв. на 01.07.2013г., която забава е продължила до заявения с исковата молба като краен момент – 16.07.2014г.. Позовавайки се на заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводната експертиза, съдът е приел, че дължимата неустойка за периода от 01.07.2013г. до 16.07.2014г. е в размер на 19 884.09лв.
За да уважи предявения от [фирма] иск с правно основание чл.92 ал.1 ГПК до размер на сумата 19 884.09лв., въззивният състав е приел за неоснователно възражението на [фирма] по чл.26 ал.1 ЗЗД за нищожност на неустоечно съглашение поради противоречие на добрите нрави, както и порази противоречие с принципа за справедливост. Съдът се е позовал на разяснения, дадени в Тълк. решение №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, О., според които преценката за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора като могат да бъдат използвани някои от примерно изброени в тълкувателното решение критерии. Съдът е акцентирал върху принципната постановка в тълкувателното решение, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Според въззивния състав уговорената между страните неустойка не излиза извън присъщите й функции. Съдът е посочил, че от данните по делото, и в частност от конкретно установения по съгласие на страните начин на нейното начисляване, се налага извод, че мораторната неустойка по чл. 19 от договора изпълнява изброените по-горе функции в цялост, без да противоречи на принципа за справедливост и да нарушава забраната за неоснователно обогатяване за сметка на длъжника. В решението е изложен довод, че в случая вземането, чието удовлетворяване се гарантира с неустойката, има за предмет заместими родово определени движими вещи – парични средства, по отношение на които важи правилото, че родът не погива, поради което отговорността на длъжника в този случай е засилена – арг. чл. 81, ал. 2 ЗЗД и че вземането не е обезпечено чрез учредяване на лично или реално обезпечение. Според съда неизпълнението на длъжника следва да се разглежда като значително с оглед интереса на кредитора доколкото представлява годишно възнаграждение за ползване на отдадения под наем имот.
Отделно съдът е изложил доводи за валидността на неустойката посочвайки, че „в случая е налице съгласие и на двете страни по договора относно начина на определяне на задължението за неустойка”. Сделката е сключена между равнопоставени правни субекти, като не се установява оспорената уговорка за неустойка да излиза извън границите на договорна свободата по чл. 9 ЗЗД. Наемателят е търговец, поради което би следвало да разполага с повече познания за основните изисквания за сключване на сделките, в т. ч. за начините на формиране на главните и акцесорните задължения по тях, както и на обезпечаващите точното изпълнение на договорните задължения уговорки, каквато безспорно е неустоечната клауза. Съдът е посочил, че неустойката в случая е формулирана по конкретен и ясен начин, чрез посочване на всички предопределящи размера й параметри, известни с точност и на двете страни към момента на сключване на договора. Във връзка с твърдението, че неустойката нарушава принципа за справедливост въззивният състав е отчел обстоятелството, че стойността на неустойката във всеки един момент след настъпване на забавата за заплащане на наемното възнаграждение зависи и се предопределя изцяло от волята на неизправния длъжник, който има възможност с поведението си да ограничи абсолютния й размер, за да не се превърне тя в средство за неоснователно обогатяване на наемодателя.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Формулираният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправен въпрос: „Може ли въведената в чл.309 ТЗ забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност да противоречи на основните принципи на правото, чието спазване е условие за действителност на сделките –чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД?”, не е обусловил решаващите изводи на съда и като такъв не обосновава наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на иска по чл.92 ал.1 ЗЗД са обусловени от становището на съда, че неустойката по чл.19 от договора не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че с оглед на конкретните обстоятелства, същата не противоречи на добрите нрави в контекста на разясненията, дадени в Тълк. решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, О.. Прекомерността на неустойката като предпоставка за нейното намаляване не е въпрос, включен в предмета на спора, и не е бил разискван от въззивния състав. В мотивите на обжалваното решение въобще не е обсъждан довод за противоречие за разпоредбата на чл.309 ТЗ с основни принципи на правото като условие за действителност на сделките по чл.26 ал.1 ЗЗД.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че въззивното решение не е постановено в противоречие с принципните постановки, възприети в представеното от касатора решение №208/04.08.2014г. по т.д.№637/2012г. на ВКС, ІІ т.о. От друга страна, на въпроса за съотношението между разпоредбата на чл.309 ТЗ и основните принципи на правото, не може да бъде даден отговор от касационната инстанция, доколкото се касае до законова разпоредба, която е ясна и не се нуждае от тълкуване.
На основание чл.78 ал.3 ГПК във вр. с чл.78 ал.8 ГПК и чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1715 от 15.03.2017г., постановено по гр.д.№11671/2016г. по описа на Софийски градски съд, ІІ-г въззивен състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „М. Г. 1” – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма]- ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк], [улица]бл.40 сумата 200лв. /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: