О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
София, 19.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2325/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс” АД – гр. София, срещу решение №1385 от 04.06.2018г., постановено по в.гр.д.№6193/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е потвърдено решение №6503/25.09.2017г. по гр.д. №11425/2015г. на СГС, ГО, І-20 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение в частта му, с която е потвърдено решението на първата инстанция за осъждането на застрахователното дружество да заплати на ищеца М. Л. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000лв., е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението съдът е допуснал нарушение на чл.52 ЗЗД като не се е съобразил с общественото разбиране за справедливост, икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователно обезщетение към момента на настъпването на застрахователното събитие. Сочи се, че неправилно решаващият състав е приел, че действията на пострадалия не могат да се квалифицират като допринасящи за настъпването на вредите, независимо, че същият като пешеходец е предприел пресичане на пътното платно в нарушение на чл.113, ал.1 и чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП. Излагат се доводи за допуснати процесуални нарушения, свързани с необсъждане на всички доказателства по делото, както и с отказ на въззивния състав да допусне доказателства, своевременно поискани и относими за спора. Твърди се, че решението е постановено въз основа на заключение на вещо лице, което е основано единствено на предположения. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, постановяване на решение по съществото на спора с присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции, респ. – връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане от друг състав.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в ППВС №17/1963г., ППВС №4/1968г. и представените с касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК) – основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно
1. „Допустимо ли е предположението относно факти като доказателство в гражданския процес и в тази връзка, може ли по отношение на отделните факти, правно-релевантни за предмета на делото, изводите на съда да почиват на предположение?”
2. „Съставлява ли необоснования отказ на съда за събиране на доказателства незаконосъобразно ограничаване на правото на защита?”
3. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти за спора?”
4. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”
5. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”
6. „Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне размера на обезщетението?” и
7. „Следва ли и доколко съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя да съобрази нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност” и конкретните икономически условия/икономическа обстановка?”
Отделно в изложението се поддържа наличието на основанието за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищеца М. Л. В., в който се излагат съображения, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав е потвърдил решение №6503/25.09.2017г., по гр.д.№11425/2015г. на СГС, с което ответникът „ЗД Евроинс” АД е осъден да заплати на ищеца М. Л. В. на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) сумата 45 000лв.– обезщетение за претърпените в резултат на пътнотранспортно произшествие на 30.09.2014г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2014г. до окончателното плащане, както и сумата 1 080лв. – обезщетение за имуществени вреди. Предмет на касационната жалба е единствено присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 30 000лв. до 45 000лв., тъй като с оглед частичното обжалване с въззивната жалба от „ЗД Евроинс” АД, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 30 000лв.
Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че е ангажирана отговорността по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на „ЗД Евроинс” АД за обезщетяване на претърпените от ищеца М. В. неимуществени вреди в резултат на станалото на 30.09.2014г. пътнотранспортно произшествие. Съдът е приел за установено, че виновен за произшествието е Г. П. С., управлявал лек автомобил „Форд“ с ДК № С 1938 РК, валидно застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” при ответното застрахователно дружество.
С оглед оплакванията във въззивната жалба на „ЗД Евроинс” АД относно размера на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав е обсъдил заключението по приетата съдебно-медицинска експертиза. Съдът е посочил, че вследствие на злополуката ищецът е получил счупване на двата глезена в ляво със сублуксация на лявата глезенна става, както и счупване на основата на фалангата на палеца на дясното ходило като е претърпял оперативна интервенция, при което външния глезен е наместен открито и е фиксиран с 1/3 семитубуларна плака и винтове, а вътрешният глезен е фиксиран с един винт и Киршнерова игла. Поставена е била гипсова лангета за 52 дни и ходенето с патерици е продължило до 75-80 дни. Периодът на възстановяване е продължил около 180 дни като в началния период болките са били много силни. Съществува висок риск от развитие на дегенеративни промени в ставата в средносрочен и дългосрочен план от 10-15 години. Въззивният състав е приел за релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди показанията на свидетеля П., според които ищецът, който е живеел сам, предвижвал се е бавно и трудно с проходилка след изписването му от болницата. С оглед оплакването във въззивната жалба относно неуваженото от първата инстанция възражение на ответното дружество по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносни резултат, въззивният състав е обсъдил заключението на съдебно-автотехническа експертиза, от което се установява, 1.) че произшествието е настъпило в района на автобусна спирка, при хоризонтална маркировка ограничаваща две платна за движение в две посоки, по 5 метра, 2.) че в района на произшествието няма пешеходна пътека, нито по друг начин обозначена пешеходна зона или светофарна уредба, както и 3.) че автомобилът се е движел със скорост от около 75 км/ч и водачът не е възприел като опасност пресичащия пешеходец.
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивника „ЗД Евроинс” АД за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в несъбиране на всички относими и необходими доказателства. Отразил е, че с отговора на исковата молба ответната страна е поискала допускане на делинквента като свидетел, който съдът с определение от 11.01.2016г.е допуснал при режим на призоваване. Посочил е, че свидетелят, въпреки служебно изготвените справки от НБД Население и въпреки уведомяването му по реда на чл.47, ал.1, вр.ал.8 от ГПК, не се е явил в съдебно заседание. Според апелативният състав не е възможно свидетелят да бъде принудително доведен, тъй като от приложените съобщения се установява, че същият не живее на обявените от него адреси в общинската администрация. В обжалваното решение е направен извода, че след като ответната страна, поискала свидетеля, не може да посочи друг адрес, то са били налице предпоставките на чл.169, ал.2 от ГПК, при които свидетелят не се призовава и делото следва да се реши въз основа на събрания доказателствен материал.
За да приеме, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди (аналогично както и първата инстанция) е в размер на 47 000лв., от които следва да се приспадне получената от ищеца сума от 2 000лв., въззивният състав е посочил, че се съобразява с постановките в Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС, където се приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението предпоставя преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи конкретни обстоятелства като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т.н. В тази връзка апелативният съд е отчел възрастта на пострадалия – 53 години, продължителността на периода, през който е търпяло болки и страдания – около 180 дни, фактът, че в началния период болките са били много силни, както е че за период от 75-80 дни ищецът е ходел с патерици и не е могъл самостоятелно да се обслужва. Съобразил е обстоятелството, че съществува висок риск от развитие на дегенеративни промени в ставата в средносрочен и дългосрочен план от 10-15 години. Съдът е посочил, че определя размера на обезщетението, имайки предвид икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП – септември 2014г., както и съдебната практика за подобни случаи.
Обсъждайки оплакването на въззивника относно неприетото от първата инстанция съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният състав е посочил, че за да бъде приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е необходимо конкретен принос на пострадалия, който да се изразява в извършване от негова страна на определени действия или въздържането от такива действия, които да са в пряка причинна връзка с вредоносни резултат. Съдът е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице по извършената автотехническа експертиза, че щирочината на пътното платно е 10 метра, разделено по 5 метра за всяка посока, че мястото на настъпване на произшествието представлява двулентов път, както и че причината за настъпване на произшествието е поведението на водача на лекия автомобил, който не е съобразил скоростта си на движение и не е възприел пресичащия пътното платно пешеходец. Съдът е акцентирал върху установения от вещото лице факт, че в близост до произшествието няма пешеходна пътека. В тази връзка въззивният състав е обосновал извода, че липсва поведение на пострадалия, с което да е допринесъл за настъпване на произшествието, доколкото самото пресичане на необозначено място е било разрешено с оглед разпоредбата на чл.113, ал.2 от ЗДвП, тъй като мястото на произшествието е двупосочен двулентов път, в близост до който няма пешеходна пътека.
Въззивният състав е приел за недоказани от ответното дружество, чиято е тежестта за доказване, твърденията, че пострадалият е допуснал нарушение на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.114,т.1 ЗДвП, като не е съобразил поведението си с приближаващия се лек автомобил и е предприел внезапно пресичане на пътното платно. Съдът е посочил, че определената от вещото лице опасна зона за спиране на лекия автомобил от 59.30 м., е при управление на автомобила със скорост от 75 км/ч., но в случая ограничението на скоростта в населено място е 50 км/ч. Според съда при липсата на други данни и при констатираната превишена скорост на водача, не може да се приеме съпричиняване независимо от посочените от вещото лице 4 варианта по отношение на отстоянието на автомобила в зависимост от начина на движение на пешеходеца: бавен ход – 63 м., спокоен – 43 м., бърз – 35, 1 м. и спокойно бягане – 23,32 м.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Въпрос №1: Допустимо ли е предположението относно факти като доказателство в гражданския процес и в тази връзка, може ли по отношение на отделните факти, правно-релевантни за предмета на делото, изводите на съда да почиват на предположение?”, не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. Никъде в решението не е посочено, че съдът обосновава решаващия си извод за неоснователност на възражението за съпричиняване с оглед направено от съда или от вещото лице предположение, че пострадалият не е нарушил правилата за движение на пешеходеца или че не е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Съдът е приел недоказаност на твърденията на въззивника за липса на съобразяване от страна на пешеходеца с приближаващите се превозни средства, както и за предприето внезапно пресичане, на базата на правилата за доказателствената тежест, а не въз основа на направени предположения. Отделно следва да се има предвид, че въпросите за възприемането от съда на фактическата обстановка и за обсъждането на събраните по делото доказателства са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване въпрос №2: „Съставлява ли необоснованият отказ на съда за събиране на доказателства незаконосъобразно ограничаване на правото на защита?”. По начина, по който е формулиран, въпросът не е от значение за конкретното дело. Въззивният състав е изложил съображения защо приема, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, заличавайки като свидетел делинквента, както и мотиви за недопускане до разпит на свидетеля пред въззивната инстанция (в определение от 09.05.2018г.), но формулираният от касатора въпрос не се отнася до конкретните аргументи на съда (с оглед обстоятелствата по призоваването и приложението на чл.47, ал.1 във вр. с ал.8 ГПК), а е поставен като общотеоретичен въпрос, относим към твърдението на касатора за неправилност на решението поради допуснато процесуално нарушение.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация въпрос №3: „Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти за спора?” и въпрос №4. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?”. Внимателният анализ на мотивите сочи, че въззивният състав е обсъдил всички доказателства по делото, които е счел на относими за правния спор, както и че е изложил съображения защо не приема за установени част от твърдените от застрахователя факти. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с приетата за установена от фактическа обстановка по делото, не означава, че съдът се е отклонил от задължението си да обсъди релевантните за спора доказателства.
Въпрос №5: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”, въпрос №6: „Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне размера на обезщетението?” и въпрос №7. „Следва ли и доколко съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя да съобрази нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност” и конкретните икономически условия/икономическа обстановка?” са значими за конкретния правен спор, тъй като са въпроси относно критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Същите обаче не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. В посоченото Постановление на ВС е прието, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като справедливото обезщетяване на неимуществените вреди означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалите са претърпели и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, посочвайки включително икономическите условия към датата на злополуката. Не може да обуслови допускане на касация доводът, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетенията обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът допълнително аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.7, ал.2 т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Ц. В. адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба в размер на 735лв. ( ѕ от възнаграждението по чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата съгласно чл.9, ал.3, при обжалваем интерес от 15 000лв.).
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1385 от 04.06.2018г., постановено по в.гр.д. №6193/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в.
ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Е.” – ЕИК[ЕИК] от гр. София, бул.”Христофор Колумб” №43 да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат Ц. В. от САК, съд.адрес: гр.София, ул.Б.” №11-13, офис 5, сумата 735лв. (седемстотин тридесет и пет лева) – адвокатско възнаграждение за отговора на касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: