О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
София, 09.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1857/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на [фирма] и на [фирма] срещу решение №774 от 04.04.2017г., постановено по в.т.д.№511/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 6 с-в., в частта му, с която след частична отмяна на решение от 14.11.2016г. по т.д.№ 11018/2016г. на СГС, І-18 с-в, е обявен за недействителен на основание чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо ищеца [фирма] договор за прехвърляне на недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение, сключен между [фирма] и [фирма] с нот.акт №51/09.05.2012г., т.І, рег.№3439, нот.д.№45/2012г. на нотариус А. Ш..
В касационните жалби на [фирма] и на [фирма] (идентични по съдържание) се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Оспорва се извода на съда за „знание” на длъжника [фирма] за увреждане на кредитора по смисъла на чл.135 ал.1 ЗЗД като се акцентира върху обстоятелството, че новият управител на дружеството О. Ш. не е била уведомена за съществуващо задължение към ищеца [фирма] в размер на 500 000лв. Сочи се, че записът на заповед, с който ищецът се легитимира като кредитор, не е бил предявен за плащане на О. Ш., както и че посоченото задължение не е било осчетоводено нито в счетоводството на кредитора, нито в това на длъжника. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част, отхвърляне на предявения иск по чл.135 ал.1 ЗЗД и присъждане на разноските за един адвокат съответно за касатора [фирма] и за касатора [фирма].
В двете касационни жалби са инкорпорирани три идентично формулирани материалноправни въпроса, за които се твърди, че предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1. „При липса на осчетоводяване на задължението по запис на заповед в счетоводството на дружеството и при липса на документи в търговските книги на дружеството, указващи съществуването/наличие на задължение, поето от предишен управител и едноличен собственик на капитала на дружеството, може ли да бъде презумирано знание за наличие на такова задължение в последващия управител и купувач на дружествени дялове на дружеството?”
2. „Следва ли при липса на осчетоводяване на задължението по запис на заповед в счетоводството на дружеството и при липса на документи в търговските книги на дружеството, указващи съществуването/наличие на задължение, поето от предишен управител и едноличен собственик на капитала на дружеството и при непредявяване на записа на заповед за плащане, да бъде презумирано знание за наличие на такова задължение в последващия управител и купувач на дружествени дялове на дружеството?”
3.„Когато се издава запис на заповед и се поема задължение за заплащането му между две търговски дружества от страна на предишен управител и едноличен собственик на капитала на дружеството, необходимо ли е да е налице и следва ли записът на заповед да е осчетоводен в счетоводството на дружеството поемател, за да се презумира знание за неговото съществуване в лицето на последващ собственик на дружествените дялове и управител на дружеството?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани два писмени отговора (с идентично съдържание) на касационните жалби от [фирма], в които се поддържа, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда, нито че касаторите обосновават, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационните жалби по съществото на спора. С отговорите се претендират разноски в полза на [фирма] за заплатените от дружеството адвокатски възнаграждения по двете касационните жалби.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото касационните жалби на [фирма] и на [фирма] са идентични по съдържание и включват идентични въпроси, поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, следва да бъде обсъдено общо по двете жалби.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 14.11.2016г. по т.д.№11018/2016г. на СГС, І-18 с-в, в частта му, с която е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] и [фирма] за прогласяване на нищожност на основание чл.26 ал.2 изр.1 т.4 ЗЗД на договор за прехвърляне на недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение, сключен между [фирма] и [фирма] с нот.акт №51/09.05.2012г., т.І, рег.№3439. Въз основа на обсъдените в мотивите на решението доказателства, въззивният съд е приел, че [фирма] не е имал реално вземане към [фирма] в размер на сумата 408 025.81лв. – стойността на закупените с процесния нотариален акт недвижими имоти, поради което съдът е приел, че с нотариалният акт №51/09.05.2012г., т.І, рег.№3439 ответникът [фирма] е прехвърлил недвижимите имоти без реална престация от страна на приобретателя [фирма]. Апелативният съд е обосновал извода за неоснователност на претенцията по чл.26 ал.2 ЗЗД със становището, че с договора за продажба е прикрит договор за дарение, който е валиден, доколкото действителната воля на страните е била за безвъзмездното прехвърляне на имотите. В тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
С обжалваното решение апелативният съд е отменил първоинстанционното решение на СГС в частта му, с която е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] и [фирма] иск по чл.135 ал.1 ЗЗД и вместо това съдът е обявил за недействителен на основание чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо ищеца [фирма] договора за прехвърляне на недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение, обективиран в нот.акт №51/09.05.2012г., т.І, рег.№3439, нот.д.№45/2012г. на нотариус А. Ш.. (в диспозитива на въззивното решение са описани изчерпателно недвижимите имоти, предмет на продажбата). За да уважи П. иск на [фирма], въззивният състав е приел, че ищецът е материалноправно легитимиран по иска като кредитор на ответника [фирма] по неудовлетворени парични вземания в общ размер на 500 000 лв., дължими по представения по делото запис на заповед от 10.03.2010г. Съдът е посочил, че в конкретния случай твърдените от ищеца фактически обстоятелства са от естество да породят твърдяното парично вземане, което е достатъчно за обосноваване на активната му материалноправна легитимация да предяви иска по чл. 135 ЗЗД, доколкото тя не е отречена със С. с влязло в сила решение по дело, имащо за предмет самото вземане.
Въззивният състав е приел, че процесният договор по нотариален акт № 51/9.05.2012г. уврежда ищеца в качеството му на кредитор. Според съда увреждането е налице, както когато разпоредителното действие намалява актива на имуществото, така и когато затруднява възможността за удовлетворяване на кредитора, от което следва, че отчуждаването на недвижим имот без насрещна престация, безусловно уврежда кредитора, тъй като намалява актива на длъжника. Въззивният състав е обосновал извода, че отчуждаването на имот вместо погасяване на задължения към други кредитори също уврежда ищеца, тъй като срещу това отчуждаване в имуществото на длъжника на постъпва никакъв друг секвестируем актив, от който ищецът да може да се удовлетвори. В решението е отразено, че в конкретния казус ответниците не твърдят и не доказват, че длъжникът [фирма] разполага с други недвижими имоти или с налични парични средства, достатъчни да покрият твърдяното вземане на ищеца в размер на 500 000 лв.
Въззивният съд е приел за доказано знанието на ответника [фирма] за увреждане, посочвайки че обстоятелството, че този ответник е страна по облигационното отношение с ищеца в качеството му на издател на процесния запис на заповед от 10.03.2010г., е достатъчно за установяване на знание по смисъла на чл.135 ал.1 ЗЗД. Според съда за този извод е без значение обстоятелството, че записът на заповед е подписан от първия управител на дружеството И. П., а към момента на сключване на процесния договор по нотариален акт № 51/9.05.2012г. управителят е бил друг – О. Ш.. Съдът е посочил, че дружеството не може да се оправдава, че новият управител не е знаел за поетите от предишния управител облигационни задължения и че субективното отношение на всяко юридическо лице се преценява спрямо органния му или друг представител към съответния момент, без значение дали впоследствие този представител е бил сменен. В решението е отразено становището, че ако един органен представител е имал съответното субективно отношение, то се приема, че самото юридическо лице има това субективно отношение, което не може да отпадне със смяната с друг „добросъвестен“ органен представител. В заключение според апелативния съд с подписването на записа на заповед от 10.03.2010г. от управителя И. П. дружеството е узнало за поетото от негово име задължение към ищеца и това знание не може да се заличи с идването на следващия управител О. Ш., дори и същата да не е знаела за това обстоятелство.
Приемайки, че с договора за продажба между [фирма] и [фирма] е прикрит безвъзмезден договор за дарение, съдът е посочил, че за основателността на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД в случая е без значение субективното отношение (знание) от страна на приобретателя [фирма]. Въпреки това въззивният състав е изложил съображения, че от доказателствата по делото се установяват близките отношения между управителите на двете дружества към момента на сключване на процесния договор, (вкл. общият адрес на управление, обявеният в ТР общ телефон, общото счетоводно обслужване, упълномощаването с генерално пълномощно от името на едното дружество на съуправител на другото дружество и пр.), които са достатъчни косвени доказателства за това, че ответникът [фирма] е знаел за наличието на значително неудовлетворено задължение на ответника [фирма] спрямо ищеца.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Нито един от поставените от касаторите три материалноправни въпроса не е обусловил решаващите изводи на въззивния състав и в частност извода на съда, че длъжникът [фирма] е знаел за увреждането към датата на сключването на атакуваната по реда на чл.135 ал.1ЗЗД сделка. Всичките въпроси, инкорпорирани в касационните жалби, се отнасят до начина на установяване по делото на знанието, респ. за възможността за узнаване, от страна на новия управител на [фирма] О. Ш. за евентуално съществуващо задължение към ищеца [фирма] – поемател по запис на заповед от 10.03.2010г., издаден от името на дружеството от предишния управител: – при липса на осчетоводяване в счетоводството на длъжника (въпрос №1), при липса на данни за предявяване на записа на заповед на новия управител (въпрос №2) и при липса на осчетоводяване на задължението в счетоводството на кредитора (въпрос №3). Така формулираните въпроси обаче не са значими за конкретния правен спор, тъй като въззивният състав е изложил съображения за знание по см. на чл.135 ал.1 ЗЗД на длъжника – юридическо лице [фирма], преценено чрез знанието на органния му представител (в случая бившия управител И. П.) към датата на поемане на задължението, „което не може да бъде заличено с идването на следващия управител О. Ш., дори и същата да не е знаела за това обстоятелство”. От изложеното следва, че за въззивният съд е решил делото, приемайки за неотносимо за спора обстоятелството за наличие на знание от страна на новия управител за задължението на дружеството, поето със записа на заповед, издаден от бивш управител с представителна власт. В тази връзка съдът не е обсъждал като релевантни за спора обстоятелствата (включени във въпросите на касаторите) дали задължението е било осчетоводено при кредитора и при длъжника, както и дали записът на заповед е бил предявен на новия управител.
Непосочването на правен въпрос от значение на изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнително основания за това. Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в случая не може да се приеме, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация, защото липсват изложени съображения от касаторите, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т.4 от ТР №1/19.10.2010г. по т.д.№1/2009г., на ВКС, ОСГТК.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК всеки един от касаторите следва да бъде осъден да заплати на [фирма] по 7 000лв. – заплатени адвокатски възнаграждения по договор за правна помощ №02/0717 във връзка с касационната жалба на [фирма] и по договор за правна помощ №01/0717 във връзка с касационната жалба на [фирма].
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №774 от 04.04.2017г., постановено по в.т.д.№511/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 6 с-в., в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] ет.3 ап.317 да заплати на [фирма] –ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица], сумата 7 000лв. /седем хиляди лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] ет.3 ап.317 да заплати на [фирма] –ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица], сумата 7 000лв. /седем хиляди лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: