О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
София, 24.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1219/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №1017 от 1.02.2016г., постановено по в.гр.д.№20161/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV „Д” с-в, в частта му, с която след частична отмяна на решение №179/1.07.2014г. по гр.д.№21600/2013г.на СРС, 72 с-в, е осъдено ответното дружество [фирма] да заплати на ищеца А. А. К. на основание чл.208 ал.1 КЗ /отм./ сумата 19 545 лв. – обезщетение по застраховка „пълно каско”, ведно със законната лихва, считано от 20.05.2013г., както и разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че необосновано с оглед събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че процесното МПС е било снабдено с алармено-охранителна система. Излагат се съображения за незаконосъобразност на извода, че застрахователят дължи заплащане на обезщетението ако е знаел за липсата на алармена система към момента на сключване на застрахователния договор. Поддържа се, че в случая е налице хипотезата на чл.211 т.2 КЗ /отм./, освобождаваща застрахователя от отговорност за заплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск с присъждане на разноски за всички инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните два материалноправни въпроса, за които твърди, че се решават противоречиво от съдилищата: 1.„След като застрахованото лице не е изпълнило задължението, произтичащо от Общите условия за застраховка „каско” да монтира функционираща сигнално-охранителна система със светлинна и/или звукова сигнализация, предвид значимостта на застрахователния риск, застрахователят в правото ли си е да откаже да плати дължимото застрахователно обезщетение, след като страните изрично са уговорили освобождаване на застрахователя от отговорност?” 2. „Правно релелвантно ли е обстоятелството, дали застрахователят е знаел към момента на сключване на застраховката за наличието/липсата на действаща аларма?. Касаторът се позовава на противоречива съдебна практика, обективирана във влязлото в сила решение №927/16.05.2013г. по гр.д.№4751/2012г. на САС, т.о. и в решение №173/22.11.2013г. по т.д.№727/2012г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от пълномощника на ответника по касация А. А. К. /ищцата Хава М. К. не е ответник в касационното производство, тъй като нейният иск е отхвърлен с влязло в сила решение/, в който се поддържа, че не е налице нито една от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и в частност, че не е налице твърдяната от касатора хипотеза по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1017 от 1.02.2016г., постановено по в.гр.д.№20161/2014г. по описа на СГС, въззивният състав е отменил решение №179/1.07.2014г. по гр.д.№21600/2013г.на СРС, 72 с-в, в частта му, с което е отхвърлен иска на А. А. К. против [фирма] за сумата от 19 545 лв. и вместо това е осъдил ответното дружество ЗАД „А. да заплати на А. А. К. на основание чл. 208 ал.1 КЗ (отм.) сумата от 19 545лв., представляваща обезщетение по застраховка „каско“ № 0306В012554/13.01.2012 г. за кражба на л. а. B., модел 320 Д, с ДК [рег.номер на МПС] ,, ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба – 20.05.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на А. А. К. за разликата от 19 545 лв. до пълния предявен размер от 20 700 лв., както и в частта му, с която е отхвърлен изцяло иска на Хава М. К..
Въззивният състав е приел за установено, че между ищеца А. К. и ответника [фирма] е бил сключен договор за застраховка „пълно каско“ на 13.01.2012г. относно автомобила на ищеца марка БМВ – 320 D с ДК [рег.номер на МПС] , който договор е бил валиден към момента на настъпване на застрахователното събитие на 23.08.2012г. В решението е посочено, че застрахованият е изпълнил задължението си по чл. 206 и чл. 207 КЗ/отм./ за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие. Отразено е, че на 23.08.2012г. е била декларирана кражба на процесния автомобил, че по случая е била заведена преписка З./2012г., като и че с прокурорско постановление от 09.10.2012г. е било започнало наказателно производство срещу неизвестен извършител, което е спряно.
В обжалваното решение е посочено, че с писмо от 19.12.2012г. застрахователят е отказал да заплати обезщетение по договора за настъпилия риск – кражба на автомобила, позовавайки се на клаузата на т. 38. 1 от Общита условия на договора, според която задължително условия за покриване на рисковете по договора е наличието на функционираща сигнално – охранителна система.
Съдът е кредитирал заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, прието пред СРС, за това, че процесният автомобил не е произведен фабрично с алармено- охранителна система (без звуков и светлинен сигнал), че в ключовете на автомобила не е закодирана информация за алармена система, както и че средната пазарна стойност на автомобила е в размер на 19 545 лв. В решението е посочено, че към преписката по застраховането на автомобила е представен протокол от 13.01.2012г., изготвен при огледа на автомобила от компетентно лице при застрахователя, в който срещу аларма е вписано – фабрична, както и че според свидетеля С. Т. при сключване на договора автомобилът е имал алармена система.
За да постанови осъдително решение на основание чл.208 ал.1 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД по исковата претенция на А. К. до размер на сумата 19 545 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, въззивният състав е приел съществуването на застрахователно правоотношение между ищеца А. К. и ответника [фирма] по застраховка „пълно каско”, както и настъпването на застрахователното събитие – кражба на застрахованото МПС на 23.08.2012г., в срока на действието на договора. Относно наличието или липсата на алармена система съдът е посочил, че независимо от направеното от ответника оспорване съдържанието на протокол от 13.01.2012г., доколкото става въпрос за частен документ, който е подписан от представител на застрахователя (който факт не е спорен), той съставлява доказателство за неизгодните обстоятелства, които установява. Според съда на общо основание по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК при направеното оспорване на документа в тежест на застрахователя е да установи, че вписаните в документа факти не са осъществени, така както са описани, което ответното дружество не е сторило като не е ангажирало доказателства във връзка с оспорването. В тази връзка съдът е приел, че не е опровергано съдържанието на протокола от 13.01.2012г. относно констатираното наличие на алармена система /посочено е също, че обстоятелството, че автомобилът е произведен без такава система не означава, че тя не е била монтирана допълнително/.
Но независимо от наличието или липсата на алармена система според въззивният състав релевантно за спора е обстоятелството, че към датата на сключване на договора, ответникът е знаел за състоянието на автомобила. Съдът е направил извода, че дори да не е имало поставена алармена система, застрахователят по имуществената застраховка „пълно каско” няма право да откаже изплащането на застрахователното обезщетение като се позовава на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключването и влизането в сила на застрахователния договор. Съдът е обосновал този извод, базирайки се на конкретните обстоятелства по делото и съобразявайки се с приетите постановки в решение №173 от 22.11.2013 г. по т. д. №727/2012г. ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът: „След като застрахованото лице не е изпълнило задължението, произтичащо от Общите условия за застраховка „каско” да монтира функционираща сигнално-охранителна система със светлинна и/или звукова сигнализация, предвид значимостта на застрахователния риск, застрахователят в правото ли си е да откаже да плати дължимото застрахователно обезщетение, след като страните изрично са уговорили освобождаване на застрахователя от отговорност?”. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение№1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Както бе посочено по-горе в решаващите мотиви на въззивния състав е включен извода на съда, че в хода на производството ответното дружество, чиято е доказателствената тежест при оспорване на частен документ, не е опровергало съдържанието на представения протокол от 13.01.2012г., в който е отразено обстоятелството, че към датата на сключване на застрахователния договор автомобилът е бил снабден с алармена система. Във формулирания от касатора въпрос е инкорпорирано твърдението, че въззивният съд е приел за установено, че застрахованото лице не е изпълнило задължението, произтичащо от ОУ към договора, което не съответства на становището на съда. В тази връзка поставеният въпрос не е от значение за формиране на решаващата воля на съда и не предпоставя наличието на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос: „Правно релелвантно ли е обстоятелството, дали застрахователят е знаел към момента на сключване на застраховката за наличието/липсата на действаща аларма? е значим за конкретния правен спор с оглед изложеното в решаващите мотиви на обжалваното решение становище на въззивния състав, че „застрахователят по имуществената застраховка „пълно каско” няма право да откаже изплащането на застрахователното обезщетение като се позовава на факт, за чието съществуване е знаел към момента на сключването и влизането в сила на застрахователния договор”. Въпросът не може да обуслови допускане на касация, защото на него е даден отговор в решение №173 от 22.11.2013 г. по т. д. №727/2012г. ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, който отговор като задължителна практика е възприет изцяло от въззивния състав като основен аргумент за уважаване на иска. Наличието на задължителна практика на ВКС по формулирания от касатора въпрос изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК като допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че според касатора приложеното към изложението решение на №927/16.05.2013г. по гр.д.№4751/2012г. на САС е в различен смисъл и че с определение на ВКС същото не е допуснато до касация, не означава наличие на противоречива практика по см. на чл.280 ал.1 т.2 ГПК с оглед разясненията в т.3 от Тълк.решение№1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл.81 във вр. с чл.80 ГПК дружеството -касатор следва да бъде осъдено да заплати на А. А. К. направените разходи за адвокатска защита пред ВКС в размер на 1 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1017 от 1.02.2016г., постановено по в.гр.д.№20161/2014г. по описа на Софийски градски съд, ІV „Д” с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗАД „А.” – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], да заплати на А. А. К. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.6 ап.36 сумата 1 100лв. /хиляда и сто лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :