О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 29.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№95/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №148 от 20.07.2016г., постановено по в.гр.д.№276/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІ гражд. състав, след частична отмяна на решение №2041/14.12.2013г. по гр.дело №3147/2012г. на Пловдивски окръжен съд, е осъден ответникът А. Н. Б. да заплати на ищеца [фирма] – [населено място] следните получени при начална липса на основание за получаването им суми: сумата от 3 914лв., представляваща част от получена на 29.06.2009г. сума от 7 414лв. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“; сумата от 1 229.10лв., представляваща част от получена на 29.03.2010г. сума от 4840лв. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“; сумата от 320лв., получена на 31.10.2011г. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“; сумата от 13 880.42лв., представляваща част от получена на 29.05.2012г. сума от 25012лв. под формата на „обезщетение за неползван платен годишен отпуск“, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 12.10.2012г., както и да заплати обезщетение за забавено плащане за периода от 15.09.2012г. до 12.10.2012г. съответно в размер на 30.52лв., 9.52лв., 2.52лв. и 108.08лв. като решението е потвърдено в останалата му обжалвана част, включително и в частта му, с която е отхвърлен иска на Б.“АД против А. Н. Б. за сумата 20 367лв., получена на 29.05.2012г. като обезщетение за едностранното прекратяване на договора за управление, сключен на 15.10.2010г.
Със същото решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения като евентуален от А. Б. против [фирма] насрещен иск за заплащане на сума в размер над 58 383лв. до присъдената от първата инстанция сума от 65 454.60лв., съставляваща обезщетение по чл.22.1 от договора за управление от 15.10.2010г. като е потвърдено решението в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на А. Н. Б. сумата в размер на 58 383лв., съставляваща неизплатена част от обезщетение по чл.22.1 от договора за управление от 15.10.2010г., поради прекратяването му с решение на НС преди изтичане на срока, за време от 14месеца и 12дни, изчислено на база уговореното с този договор възнаграждение от 4 500лв. месечно, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 18.12.2012г., до датата на окончателното плащане, както и сумата в размер на 3 746,82лв., съставляваща лихва за забава върху главницата от 58 383лв. за времето от 02.05.2012г. до 18.12.2012г.
Въззивното решение е обжалвано от А. Н. Б. с касационна жалба №7182/12.09.2016г. в частта му, с която касаторът е осъден да върне част от получените суми за обезщетение за неползван отпуск. Твърди, че в тази му част решението не е съобразено със събраните по делото доказателства. Претендира отмяна на решението в обжалваната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, както и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1т.1 до т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №267/4.03.2014г. по гр.д.№30/2013г. на ВКС, І г.о, решение №291/5.07.2011г. по гр.д.№376/2010г. на ВКС, І г.о, решение №324/13.07.2011г. по гр.д.№378/2009г. на ВКС, І г.о и решение №188/15.09.2014г. по гр.д.№5563/2013г. на ВКС, ІV г.о.: 1.”Всички събрани по делото доказателства на първа инстанция, доколко са обсъдени, достатъчни и значими за правилното разглеждане на делото от настоящия състав, 2”. Следва ли съда да приеме нови съществени за делото писмени доказателства, укривани от ищеца, които в хода на първоинстанционното производство не са представени, но кореспондират поотделно и в съвкупност с всички останали писмени и гласни доказателства?” и 3. „След като първоинстанционният съд не е приел експертизите на вещото лице за пълни, точни и непротиворечиви, следвало ли е настоящия състав на въззивния съд да назначи вещо лице, различно от назначеното на първа инстанция, което безпристрастно, обосновано и доказано да направи заключение, на което въззивния съд се довери?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма], в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 н.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на А. Б. като същевременно се излагат доводи за неоснователност на неговата жалба по съществото на спора.
Въззивното решение е обжалвано и от [фирма] – [населено място], с касационна жалба вх.№7626/3.10.2016г. в частта му, с която е потвърдено решението на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени частично исковите претенции за главници, лихви и разноски, включително и за сумата 20 367лв., получена като обезщетение за предсрочно прекратяване на договора, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен насрещния иск на А. Н. Б. за сумата 58 383лв. с лихви и разноски. В касационната жалба се излагат съображения, че в обжалваните му части въззивното решение е неправилно и постановено в нарушение на утвърдената практика на ВКС. Излагат се доводи в подкрепа на тезата, че клаузата в чл.22.1 от договора за управление, която предвижда заплащане на обезщетение в случай на едностранно прекратяване на договора от страна на дружеството в размер на пълния размер на възнаграждението до изтичане срока на договора, е нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му от [фирма] части, решаване на спора по същество от касационния съд и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК дружеството-касатор поставя следния материалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил правните изводи на съда и че по отношение на него са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно: „В кои случаи противоречи на принципа на добрите нрави клаузата за изплащане на обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление?”. В изложението се сочи, че въпросът е решен в противоречие с решение №161/10.03.2006г. по гр.д.№47/2005г. на ВКС, ІІ г.о, и решение №127/1.07.2010г. по в.гр.д.№247/2010г. на В. и определение №156/15.03.2011г. по т.д.№1109/2010г. на ВКС.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Обжалваното въззивно решение по в.гр.д.№276/2016г. на Пловдивски апелативен съд, е постановено в производство по реда на чл.293 ал.3 ГПК. С решение №222/03.05.2016г. по т.д. №3471/2014г. по описа на ВКС, I т.о., след частична отмяна на решение по гр.д.№378/2014г. на Пловдивски АС и частично решаване на спора по същество, делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд за произнасяне по исковете на [фирма] против А. Н. Б. с правно основание чл.55,ал.1,т.1 ЗЗД за сумата от 20 367лв., получена на 29.05.2012г. като „обезщетение”, както и за сумите в общ размер на 36 586лв. – заплатени обезщетения „за платен годишен отпуск”, ведно със претендираните лихви. С решението на касационната инстанция делото е върнато за ново разглеждане за произнасяне и по насрещния иск за сумата от 65 454.60лв., съставляваща обезщетение по чл.22.1 от договора за управление от 15.10.2010г., ведно с претендираната мораторна лихва.
С оглед задължителните указания на ВКС по отменителното решение за приложимостта по аналогия на чл.175,ал.2 от КТ относно обезщетението на неползван оптуск, въззивният състав е назначил съдебно-счетоводна експертиза за установяване дължимия размер на възнаграждението за платения отпуск, ползван от А. Б. през 2009г., 2010г. и 2011г., както и за дължимия размер на обезщетението за 47 дни неизползван отпуск за 2011г. и 2012г. Съдът е присъдил на основание чл.55 ал.1 ЗЗД в полза на ищеца [фирма] съответно сумата 3 914лв., представляваща част от получена на 29.06.2009г. сума от 7414лв. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“; сумата от 1 229,10лв., представляваща част от получена на 29.03.2010г. сума от 4840лв. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“; сумата от 320лв., получена на 31.10.2011г. под формата на „изплатен платен годишен отпуск“, както и сумата от 13 880,42лв., представляваща част от получена на 29.05.2012г. сума от 25012лв. под формата на „обезщетение за неползван платен годишен отпуск“, ведно със законните лихви върху сумите от датата на подаване на исковата молба – 12.10.2012г., съобразявайки се изцяло с приетото на 8.06.2016г. заключение на вещото лице, неоспорено от страните.
С оглед указанията в отменителното решение за произнасяне по иска на [фирма] по чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД за сумата от 20 367лв., получена от Б. на 29.05.2012г. като обезщетение за прекратяване на договора на управление, както и по насрещния иск на ответника за сумата от 65 454,60лв., представляваща оставащата част от дължимото обезщетение за прекратяване на договора за управление, въззивният състав е посочил, че в чл.21 от сключния между страните на 15.10.2010г. договор за управление със срок на действие до 14.10.2013г. са предвидени хипотези за предсрочното му прекратяване едностранно от дружеството, касаещи виновни и безвиновни спрямо изпълнителния директор основания. В решението е отразено, че процесният договор е прекратен 17 месеца и 12 дни преди изтичане на неговия срок със Заповед №3/02.05.2012г. на управителя на дружеството и че като причина за прекратяването му в заповедта е посочен протокол от 02.05.2012г. на надзорния съвет, който материализира взето на заседание на надзорния съвет решение за освобождаване от длъжност на членовете на управителния съвет, прекратяване на договора за управление с Б. и освобождаването му от длъжност „председател на управителния съвет“ и „изпълнителен директор“. Съдът е приел, че в случая е налице безвиновната хипотеза за прекратяване на договора по чл.21 от същия, тъй като заповедта е мотивирана единствено с решението на надзорния съвет за освобождаването на Б. от заеманите в дружеството длъжности, без за това да е изтъкнато негово виновно поведение, обективирано в конкретни действия или бездействия.
В обжалваното решение е отразено, че в чл.22.1 от договора за управление е предвидено, че при прекратяването му преди изтичане на срока без виновно поведение от страна на изпълнителния директор, дружеството му дължи обезщетение, равняващо се на остатъка в пълен размер на възнаграждението по този договор до края на мандата. Произнасяйки се по направеното от [фирма] възражение за нищожност на клаузата по чл.22.1 от договора, въззивният състав се е съобразил със становището на ВКС в отменителното решение, че предвиденото в договора за управление обезщетение за предсрочно прекратяване, макар и да не е уговорено като неустойка, има характера на неустойка, тъй като клаузата цели да обезщети изправната по договора страна без тя да е необходимо да доказва вредите от предсрочното прекратяване на договора.
Съдът е приел, че възражението на нищожност на неустоечната клауза по чл.22.1 от договора поради противоречие с добрите нрави е неоснователно. Посочил е, че „накърняване на добрите нрави е налице, когато договорът или съответната клауза от него, както в случая се поддържа, е несъвместима с установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, възпроизведени и като правни принципи, макар и не чрез изрични норми, а чрез създаване на други разпоредби, които са от значение за обществото като цяло, а не единствено за конкретния правен субект, поради което не се свързват с неговата субективна преценка за морал, а с утвърдените в обществото ценности. Уговарянето на обезщетение, дължимо поради едностранно предсрочно прекратяване на договора за управление на безвиновно основание, е в рамките на договорната свобода на страните, закрепена с чл.9,ал.1 от ЗЗД, и само по себе си не накърнява добрите нрави като противоречащо с принципите на справедливостта, добросъвестността и недопускането на неоснователно разместване на имуществени блага, а, напротив, то е в унисон с тях. С него се цели репарация на вредите, търпени вследствие едностранното прекратяване на договорната връзка при невиновно поведение на насрещната страна, които са предвидими още при сключване на договора и се изразяват в пропуснати ползи за получаване на договореното възнаграждение до предвидения в договора срок на действието му”. Според въззивният съд в случая липсва твърдяната от ищеца нееквивалентност на престациите. Аргумент за това съдът черпи и от обстоятелството, че на ответника Б. е било възложено управлението на дружеството още с договор за управление от 15.10.2004г., при което и доколкото мандатността на членовете на управителния съвет налага сключване на срочни договори с тях, каквито последователно са сключвани и с ответника, не може да се приеме тезата на ищеца, че Б. е упражнявал възложената му дейност само за период от 16 месеца от сключването на последния договор. В заключение в обжалваното решение е посочено, че предвиденото в чл.22.1 обезщетение е съобразено като размер с договореното възнаграждение, както и със срока на действие на договора и обхваща предвидими към датата на сключване на договора вреди под формата на пропуснати ползи, поради което не може да се приеме, че клаузата за заплащане на такова противоречи на принципа на справедливостта, излизайки извън придаденото му от страните и присъщо за него предназначение. На базата на валидността на неустоечната клауза по чл.22.1 от договора за управление въззивният състав е приел за неоснователна претенцията по чл.55 ал.1 ЗЗД за сумата 20 367лв. и е уважил насрещния иск до размер на сумата от 58 383лв., съставляваща неизплатена част от обезщетение по чл.22.1 от договора за управление от 15.10.2010г., поради прекратяването му с решение на надзорния съвет преди изтичане на срока, за време от 14месеца и 12дни, изчислено на база уговореното с този договор възнаграждение от 4 500лв. месечно.
І. По касационна жалба на А. Н. Б..
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Нито един от поставените от А. Б. процесуалноправни въпроси не е обусловил правните изводи на въззивния съд и няма характеристиката на значим въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване по жалбата на А. Б..
Въпросът:.”Всички събрани по делото доказателства на първа инстанция, доколко са обсъдени, достатъчни и значими за правилното разглеждане на делото от настоящия състав?” се отнася до обосноваността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Въпросът: ”Следва ли съда да приеме нови съществени за делото писмени доказателства, укривани от ищеца, които в хода на първоинстанционното производство не са представени, но кореспондират поотделно и в съвкупност с всички останали писмени и гласни доказателства?” не е значим за спора, тъй като съдът е отказал събирането на допълнителни доказателства при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция с оглед преклузията на чл.266 ал.1 ГПК и посочвайки изрично, че страната е разполагала с тези доказателства и е могла да ги представи в срок в първата инстанция. Въпросът: „След като първоинстанционният съд не е приел експертизите на вещото лице за пълни, точни и непротиворечиви, следвало ли е настоящия състав на въззивния съд да назначи вещо лице, различно от назначеното на първа инстанция, което безпристрастно, обосновано и доказано да направи заключение, на което въззивния съд се довери?” не е значим за спора, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, който от своя страна при поставянето на допълнителна задача на вещото лице се е съобразил изцяло със задължителните указания в отменителното решение на ВКС. Отделно следва да се има предвид, че заключението на вещото лице не е било оспорено от Б..
ІІ. По касационна жалба на [фирма] .
Поставеният от касатора [фирма] въпрос: „В кои случаи противоречи на принципа на добрите нрави клаузата за изплащане на обезщетение при едностранно предсрочно прекратяване на договор за управление?” може да се приеме като въпрос, обусловил волята на съда при решаване на спора относно дължимостта на сумите, предмет на неустоечната клауза по чл.22.1 от договора за управление. Независимо от това въпросът не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като в случая не са налице твърдените от касатора допълнителни предпоставки за това по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
На първо място цитираната от касатора съдебна практика: решение №161/10.03.2006г. по гр.д.№47/2005г. на ВКС, ІІ г.о, решение №127/1.07.2010г. по в.гр.д.№247/2010г. на В. и определение №156/15.03.2011г. по т.д.№1109/2010г. на ВКС, не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК съобразно указанията, дадени в т.2 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Отделно касаторът не излага съображения в подкрепа на тезата, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, така както следва от указанията в т.4 от същото тълкувателно решение. На последно място следва да се има предвид, че въпросът за противоречието на уговореното в договора за управление обезщетение при едностранно прекратяване на договора /договорна неустойка съгласно отменителното решение на ВКС/ с добрите нрави, не е решен от въззивният съд в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т.3 от Тълк.решение №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК, където е посочено, че „неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции”, както и че „прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави”. Въззивният съд е изложил мотиви, в които е обосновал валидността на неустоечната клауза с характера на договора и отговорността на управителя, с дългия срок, през който А. Б. е бил изпълнителен директор преди подписване на последния договор за управление, както и с предвидимостта на вредите в случай на едностранно предсрочно прекратяване на договора, което води до извода, че в случая клаузата за заплащане на такова обезщетение не противоречи на принципа на справедливостта, излизайки извън придаденото му от страните и присъщо за него предназначение. Ето защо и доколкото съдът не е приел, че целта, за която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, формулираният въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се явява решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед недопускането на касационно обжалване и по двете касационни жалби на страните по делото не следва да се присъждат разноски, в полза на която и да е от тях, за касационната инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №148 от 20.07.2016г., постановено по в.гр.д.№276/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІ-ри гражд. състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :