О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 14.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1823/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №43 от 3.02.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, ІІІ с-в, поправено с решение №103 от 23.03.2016г., постановено по същото дело, е отменено решение № 93 от 07.07.2014г. по т.д. №121/2012г. по описа на Пазарджишки окръжен съд в частта му, с която съдът е отхвърлил предявените от Г. Д. Г. против [фирма] /в несъстоятелност/ – [населено място], положителни установителни искове с правно основание чл.694,ал.1 от ТЗ за признаване съществуването на следните неприетите в производството по несъстоятелност вземания: а/ вземане в размер на 19 800лв, представляващо неизплатен остатък от възнаграждение, дължимо на Г. Г. в качеството му на член на съвета на директорите на ответното акционерно дружество [фирма], ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от 26.10.2011г. до окончателното й заплащане, б/ вземане в размер на 54 500лв, която сума се дължи по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г. при заета общо сума в размер на 100 000 лв , както и в/ вземане в размер на 59 762.65 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на парично задължение , дължимо по договора за паричен заем от 19.06.2006г., като вместо това съдът е признал за установено по отношение на длъжника [фирма] /в несъстоятелност/, че кредиторът Г. Д. Г. има съществуващи вземания срещу длъжника както следва:
а/ в размер на 19 800 лв, представляващо неизплатен остатък от възнаграждение, дължимо на кредитора в качеството му на член на съвета на директорите на [фирма] за времето, считано от 01.12.2010г. до 26.10.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 19 800 лв, считано от 26.10.2011г. до окончателното й заплащане,
б/ в размер на 54 500лв, дължим остатък по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г., което вземане е в общ размер на 94 500 лв, ведно със законната лихва за забава, считано от 25.11.2011г., на която дата е предявено вземането и
в/ в размер на 41 426.55лв.., представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на парично задължение в размер на 54 500 лв , която сума е дължима по договор за паричен заем от 19.06.2006г.
С въззивното решение №43 от 3.02.2016г., по в.т.д.№39/2015г. на Пловдивски апелативен съд е потвърдено решение №93/07.07.2014г. по т.д. № 121/2012г. на Пазаржишки ОС в частта му, с която е отхвърлен иска за признаване несъществуването на приетото в производството по несъстоятелност вземане на [фирма]–гр.П., против [фирма] /в несъстоятелност/ в размер на 151 970лв., дължима сума по договор за продажба на вземане от 25.08.2005г., ведно със законната лихва върху главницата, както у отхвърлен и иска за установяване съществуването на вземане в размер на 119 767.30лв, представляващо обезщетение за мораторна лихва по чл.86 ЗЗД, дължимо за забавено плащане на парично задължение за времето на забавата, считано от 25.08.2005г. до 21.11.2011г. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му обжалвана част.
С решение №119 от 5.04.2016г. по в.т.д.№39/2015г., въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е допълнил решението си №43 от 3.02.2016г. като е отменил решение №93/07.07.2014г., на Пазарджишкия окръжен съд по т.д. №121/2012г. в частта, с която по иска на [фирма] /в несъстоятелност/ против Г. Д. Г. е прието за установено, че не съществуват вземанията на Г. Д. Г. за главница и мораторни лихви, предявени и приети в производството по несъстоятелност по т.д. №125/2011 г по описа на Пазарджишки окръжен съд, в размер на 40 000лв.- невърната главница по договор за паричен заем от 19.06.2006г. и в размер на 2 800лв.-мораторна лихва върху горепосочената сума от 40 000лв., като като вместо това съдът е отхвърлил предявения от [фирма] /в несъстоятелност/ против Г. Д. Г. отрицателен установителен иск по чл.694 ал.1 ТЗ за установяване несъществуването на вземане в размер на 40 000лв., възникнало по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г., включено в списъка на одобрените от синдика вземания по чл.686,ал.1 от ТЗ, както и на на вземане в размер на 2 800лв, представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД – за забавено плащане на главница в размер на 40 000 лв, дължима по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г.
С касационна жалба вх.№2081/14.03.2016г. на [фирма] /в несъстоятелност/ е обжалвано въззивното решение №43 от 3.02.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, поправено с решение №103 от 23.03.2016г., в частта му, с която са уважени предявените от Г. Д. Г. положителни установителни искове по чл.694 ал.1 ТЗ за признаване за съществуващи вземанията на Г. Г. против [фирма] / в несъстоятелност/: а/ в размер на 19 800 лв, представляващо неизплатен остатък от възнаграждение, дължимо на кредитора в качеството му на член на съвета на директорите на [фирма] за времето, считано от 01.12.2010 г до 26.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19 800 лв, считано от 26.10.2011 г до окончателното й заплащане, б/ в размер на 54 500лв, дължим остатък по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г. и в./ в размер на 41 426.55лв. (сумата 59 500лв. е поправена на 41 426.55лв. с решението №103 от 23.03.2016г., постановено на основание чл.247 ал.1 ГПК) , представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД – за забавено плащане на парично задължение в размер на 54 500 лв , която сума е дължима по договор за паричен заем от 19.06.2006г.
С касационна жалба вх.№2304/21.03.2016г. на [фирма] е обжалвано въззивното решение №43 от 3.02.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Г. Д. Г. иск за признаване несъществуването на вземанията на [фирма] в размер на 151 970лв., – по договор за продажба на вземане от 25.08.2005г. ведно със законната лихва върху главницата, както и на вземане в размер на 119 767.30лв, представляващо обезщетение по чл.86 ЗЗД, дължимо за забавено плащане на парично задължение за времето на забавата, считано от 25.08.2005 г до 21.11.2011г.
С касационна жалба вх.№4556/24.08.2016г. на [фирма] /в несъстоятелност/ е обжалвано допълнителното решение №119 от 5.04.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от [фирма] /в несъстоятелност/ против Г. Д. Г. отрицателен установителен иск по чл.694,ал.1 от ТЗ за установяване несъществуването на приетите вземания на Г. Г. против [фирма] в размер на 40 000лв., възникнало по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г., включено в списъка на одобрените от синдика вземания по чл.686,ал.1 от ТЗ и в размер на 2 800лв, представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД – за забавено плащане на главница в размер на 40 000 лв,дължима по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в процеса в срока за обжалване по чл.283 ГПК.
І. По касационната жалба вх.№2081/14.03.2016г. на [фирма] /в несъстоятелност/, с която е обжалвано въззивното решение №43 от 3.02.2016г. в частта му, с която са уважени предявените от Г. Г. положителни установителни искове по чл.694 ал.1 ТЗ за признаване за съществуващи на неприетите в производството по несъстоятелност вземанията против [фирма]: а/ в размер на 19 800 лв, представляващо неизплатен остатък от възнаграждение, б/в размер на 54 500лв – част от дължима сума по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г., което вземане е в общ размер на 94 500 лв, и в/ в размер на 41 426.55лв., представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на парично задължение в размер на 54 500 лв, дължима по договор за паричен заем от 19.06.2006г.
В касационната жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Сочи се, че изводите на съда са формирани в противоречие с правилата за доказване, както и че са необосновани с оглед събраните по делото доказателства. Според касатора въззивният съд е анализирал доказателствата едностранчиво и избирателно в полза само на една от тезите в процеса, без да се е съобразил с материалния закон и доказателствата в тяхната съвкупност. Касаторът твърди, че в нарушение на процесуалните правила и на посочената в жалбата задължителната практика на ВКС, апелативният съд не е обсъдил доводите и възраженията на [фирма]. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост на извода на съда за дължимост на вземанията за заплати от ищеца като член на съвета на директорите на акционерното дружество. Оспорва се реалното предаване на сумата от 100 000лв. по договора за заем от 19.06.2006г. като се акцентира върху липсата на писмени доказателства за доказване съществуването и изпълнението на договора. Твърди се, че незаконосъобразно е признатото вземане за лихва в размер 41 426,65 лв., която лихва не е предвидена в договора за заем. Същевременно се излагат изчерпателно аргументи за неоснователността на исковите претенции по съществото на спора. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на исковите претенции на Г. Г. против „Л.”АД по чл.694 ал.1 ТЗ и присъждане на разноски в полза на дружеството-касатор за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като излага аргументи, че решението на съда е постановено в противоречие с цитираната в изложението задължителната практика на ВКС. Във връзка с претенцията на ищеца за признаване на вземания от възнаграждения за работата му като член на съвета на директорите на [фирма] са формулирани следните правни въпроси: 1.”Дали изпълнителният директор има право на избор какво възнаграждение да получава с оглед съотношението между качеството член на съвета на директорите и изпълнителен член на съвета на директорите? и 2.„Дали постановеното по-рано решение, между същите страни, но за друг период, се ползва със сила на пресъдено нещо и дали е било задължително за въззивния съд по отношение на правопораждащите факти?”.
Във връзка с претенциите на ищеца по чл.694 ал.1 ТЗ, произтичащи от договора за заем от 19.06.2006г., касаторът излага съображения, че изводите на съда за дължимост на сумите, съответно от 54 500 лв. – главница и 41 426.55лв.- лихва, са направени в противоречие със задължителната практика на ВКС. В изложението е посочено, че поставените въпроси относно реалния характер на договора за заем, относно необходимостта от доказване с писмени доказателства на предоставянето на заема, относно липсата на презумпция, че предоставените пари са по договор за заем, обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В депозирания от Г. Г. отговор на касационната жалба се твърди, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касация. Сочи се, че в изложението не са формулирани конкретни въпроси, които да са обусловили решаващите изводи на съда, както и че решението е правилно и съобразено със задължителната практика на ВКС. Иска се да не бъде допуснато решението до касационно обжалване като се претендират разноски за всички инстанции.
Настоящият касационен състав намира, че касационната жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ срещу въззивното решение №43/3.02.2016г. по т.д.№39/2015г. в частта му, с която е уважен предявения от Г. Г. положителен установителен иск по чл.694 ал.1 ТЗ в размер на сумата от 19 800 лв, представляваща неизплатен остатък от възнаграждение, дължимо на Г. Г. в качеството му на член на съвета на директорите на [фирма] за времето от 01.12.2010г. до 26.10.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 19 800лв, считано от 26.10.2011г. до окончателното й заплащане, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касае се за предявен самостоятелен установителен иск по търговско дело с цена на иска под минималния праг за касационно обжалване от 20 000 лв., който иск не попада в сферата на допустимия касационен контрол по чл.280 ал.2 т.1 ГПК /съобразно измененията на ГПК ДВ бр.50/3.07.2015г./. Квалифицирането на делото като търговско дело е обусловено от търговския характер на правоотношението по чл.244 ал.7 ТЗ във вр. с чл.221т.5 ГПК за заплащане на възнаграждение на член на съвета на директорите на акционерното дружество /в същия смисъл – определение №111/14.04.2016г. по т.д.№2749/2015г. на ВКС, І т.о./.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на [фирма] /в несъстоятелност/ в частта му, с която са уважени предявените от Г. Г. положителни установителни искове по чл.694 ал.1 ТЗ за признаване за съществуващи на неприетите в производството по несъстоятелност вземания в размер на 54 500лв част от дължима сума по силата на договор за паричен заем от 19.06.2006г., което вземане е в общ размер на 94 500 лв, и в размер на 41 426.55лв, представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на паричното задължение в размер на 54 500 лв, дължима по договор за паричен заем от 19.06.2006г.
За да уважи посочените искове въззивният състав е посочил, че вземането на ищеца размер на 54 500 лв. е основано на договор за заем от 19.06.2006г., представен по делото в оригинала като не е оспорено авторството на заемателя. В решението е отразено, че съгласно чл.1 от договора заемодателят Г. Г. се е задължил да предаде в собственост на заемателя [фирма] сумата от 100 000 лв, която е отпусната целево – за покупката на суровина / прясно мляко/, както и че в договора е уговорено сумата да бъде отпусната на няколко транша, най-късно до 30.06.2006г. Посочено е също, че страните са уговорили начина на предоставянето на сумата в общ размер от 100 000 лв, като предаването ще се осъществи на касата на търговското дружество, което ще се отрази чрез издаването на приходни касови ордери. В договора за заем е предвидено, че длъжникът [фирма] ще възстанови предоставената в заем парична сума в срок до 31.12.2006г.
Според въззивния съд по делото са представени писмени доказателства, сочещи реалното предаването на сумата общо в размер на 100 000лв. За да обоснове този свой извод, съдът се е позовал на представения протокол от 16.06.2006г. на съвета на директорите , от съдържанието на който става ясно, че е било взето решение за предоставяне на временна финансова помощ от двамата изпълнителни директори. Предаването на сумата е удостовероно с представените от ищеца фотокопия от квитанции към приходни касови ордери за внесени от Г. Г. парични суми, постъпили реално в касата на дружеството, които квитанциите са подписани от главния счетоводител на ответното дружество. Въззивният състав е приел за съществено обстоятелството, установено по извършената счетоводна експертиза, че в оборотната ведомост по сметка 499 „други кредитори за 2006г”, е отразен запис на сумата от 100 000 лв, която сума е посочена като получена „времена финансова помощ” от Г. Г. и за която сума е била открита отделна партида, по която крайното салдо по оборотната ведомост към 31.12.2006г. е останало в размер на 100 000 лв.
Във връзка с липсата на първични счетоводни документи в ответното дружество въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля К. С., която установява, че е видяла въпросните ПКО, които са се съхранявали в една папка. Съдът е приел, че показанията на свидетелката кореспондират с данните от оборотната ведомост по сметка 499 „други кредитори“, по която сумата от 100 000 лв. е отразена като задължение на дружеството по личната партида на ищеца Г. Г.. Съдът е обосновал извода за доказаност на реалното предаване на сумата от 100 000лв. също с установения по делото факт, че по аналогичен начин другият изпълнителен директор на дружеството Д. Г. е предоставил в заем на [фирма] сумата 200 000лв., която сума обаче му е била върната още през 2008г. В заключение в обжалваното решение е посочено, че с оглед своевременното възстановяване на сумата от 6000 лв. и като се има предвид признатото вземане в производството по несъстоятелност в размер на 40 000 лв., произтичащо от същия договор, искът по чл.694 ал.1 ТЗ се явява основателен за сумата 54 000 лв.. Съдът е приел, че върху главницана от 54 000 лв. ответникът дължи мораторна лихва /а не възнаградителна, каквато не е уговорена/ общо в размер на 41 426.65лв. Съдът е приспаднал от пълния размер на лихвата от 44 226.65лв. сумата от 2 800 лв, която е призната и включена в списъка на одобрените вземания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
По отношение на обжалваното решение в частта му, с която са уважени положителните установителни искове на Г. Г. против [фирма] /в несъстоятелност/ съответно за сумата 54 000лв. – главница и за сумата 41 426.65лв. -мораторна лихва, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси, попадащи в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Твърдението в изложението, че неправилно и в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, въззивният съд е решил въпросите „относно реалния характер на договора за заем, относно необходимостта от доказване с писмени доказателства на предоставянето на заема и относно презумпцията, че предоставените пари са по договор за заем”, не представляват конкретни въпроси, обусловили конкретните правни изводи на съда. В тази връзка изложените от касатора доводи за неправилно решаване от страна на съда – в противоречие с практиката на ВКС, на принципните въпроси за характера на договора за заем и за начина на установяване на предаването на заемната сума, представляват аргументация за тезата на касатора за наличие на касационното основание по чл.281 т.3 ГПК. В производството по чл.288 ГПК касационният състав не е компетентен за преценява законосъобразността и обосноваността на обжалваното решение. Липсата на формулиран правен въпрос от значение за конкретния спор е основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченота от касатора допълнителна предпоставка за това по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Макар да не е формулиран в изложението като конкретен въпрос, може да се приеме, че касаторът поддържа наличието на основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК относно това „Дали въззивният съд е длъжен да обсъди доводите и твърденията на страните и да мотивира собствения акт?”. Настоящият състав намира, че в случая така конкретизирания въпрос не е решен от въззивния състав в противоречие със задължителната практика на ВКС /включително и на тази цитирана от касатора в изложението/, тъй като съдът изчерпателно е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните относно правоотношенията между тях, произтичащи договора за заем от 19.06.2006г. Несъгласието на касатора с изводите на съда е свързано с оплакването за неправилност на обжалваното решение, което не е основание за допускане на касационно обжалване.
ІІ. По касационна жалба вх.№2304/21.03.2016г. на [фирма] , с която е обжалвано въззивното решение №43 от 3.02.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Г. Д. Г. иск за признаване несъществуването на приетите в производството по несъстоятелност вземанията на [фирма] против [фирма] в размер на 151 970лв., дължима сума по договор за продажба на вземане от 25.08.2005г. и 119 767.30лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за времето на забавата, считано от 25.08.2005г. до 21.11.2011г.
В касационната жалба на [фирма] се поддържа, че в тази му част въззивното решение е необосновано, тъй като изводите на съда почиват върху предположения, „граничещи с инсинуации”. Касаторът сочи, че в противоречие със събраните по делото доказателства и в частност с установеното обстоятелство, че вземанията, произтичащи от договора на цесия, са вписани в търговските книги на дружеството, съдът незаконосъобразно е приел, че договорът за прехвърляне на вземанията е нищожен, поради липса на предмет. Същевременно се оспорва извода на съда, че процесното вземане е погасено по давност като се акцентира върху факта, че с подписването на спогодбата, с която [фирма] е признала дълга, е налице новация на задължението, от която започва да тече нов давностен срок.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК дружеството-касатор поставя следния материалноправен въпрос, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Липсва ли правна индивидуализация на прехвърленото вземане с оглед на липса на предадени и приложени документи към договора за цесия, водеща до нищожност на договора поради липса на предмет, противопоставено на надлежно осчетоводяване и отразяване в баланса на длъжника към датата на прехвърлянето на същото вземане, и надлежно направеното уведомление, установено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането имащо за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането?”. Поставен е и втори въпрос, за който се сочи, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г., IV г. о., ГК, а именно: „Новира ли общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД при наличие на признанието на вземането от длъжника обективирано в писмен договор /споразумение/, съдържащо изискваното при новацията различие между стария и новия дълг съответстващо на изискването на закона задължението да бъде „друго“, като по волята на страните се различава и по несъществен елемент-срок,условие,лихви и др.?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК са депозирани писмени отговори от Г. Г. и от [фирма] /в несъстоятелност/, представявано от назначения особен представител на дружеството – адвокат Н. Немски. В отговора на Г. Г. се излагат съображения за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване като се сочи, че първият въпрос се отнася до правилността на обжалваното решение, а вторият въпрос – че не е решен в противоречие на цитираното от касатора решение на ВКС. В отговора на [фирма] /в несъстоятелност/ се сочи, че касационната жалба е неоснователна, поради което въззивното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му от [фирма] част. Претендират се разноски в полза на назначения от съда особен представител на [фирма] /в несъстоятелност/.
С обжалваното решение №43/3.02.2016г. по т.д.№39/2015г. съставът на Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което с което е уважен предявения от Г. Д. Г. иск за признаване несъществуването на приетите в производството по несъстоятелност вземанията на [фирма] – [населено място], против [фирма] /в несъстоятелност/ в размер на 151 970лв. – дължима сума по договор за продажба на вземане от 25.08.2005г. и в размер на 119 767.30лв. – мораторна лихва върху главницата за времето на забавата, считано от 25.08.2005г. до 21.11.2011г. Съдът е посочил, че от съдържанието на договора за цесия ог 25.08.2005г., с който Г. Г. е прехвърлил на [фирма] свое вземане против [фирма] , не става ясно точно кое вземане е предмет на прехвърлителната сделка. Според съда в случая е налице „бланкетен договор, предназначен за вътрешна счетоводна употреба”, в който не са отразени писмените документи, удостоверяващи наличието на вземане на цедента и неговия размер. Въззивният състав е посочил, че без такива писмени документи, приобретатерят на прехвърленото вземане не може да бъде сигурен какъв точно актив придобива срещу договорената продажна цена. В подкрепа на извода си, че договорът за прехвърляне на вземане от 25.08.2005г. е нищожен, поради липсата на съгласие и че не е породил правни последици, съдът се е позовал и на факта, че за периода от 2005г., когато е сключен договора до 2010г., това неясно като произход вземане изобщо не е било отразено в счетоводната документация на ответното акционерно дружество.
Съдът е посочил, че въпросът за погасителната давност не следва да се обсъжда, тъй като „не може да се погаси по давност вземане което не е определено.” Въпреки това въззивният състав е изложил „хипотетично” извода, че дори да е възникнало вземане в размера, приет в производството по несъстоятелност, същото е погасено с изтичането на общата петгодишна давност. В тази връзка съдът е споделил аргументиге на първоинстанционния съ за това, че до датата на предявяване на иска е изтекла общата петгодишна давност за посоченото вземане за главница от 151 970лв. и тригодишната давност за вземането за лихви от 119 767.30лв., като е приел, че по-късно постигнатото споразумение на 25.08.2011г. не представлява новация по см. на чл.107 ЗЗД, тъй като страните само са постигнали съгласие за разсрочване на дължимата сума, което не представлява подновяване на задължението по см. на ЗЗД.
Настоящият състав намира, че формулираният от касатора въпрос: „Липсва ли правна индивидуализация на прехвърленото вземане с оглед на липса на предадени и приложени документи към договора за цесия, водеща до нищожност на договора поради липса на предмет, противопоставено на надлежно осчетоводяване и отразяване в баланса на длъжника към датата на прехвърлянето на същото вземане, и надлежно направеното уведомление, установено в чл. 99 ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането имащо за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането?” не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът за значението на липсата на приложени към договора документи и ненадлежното осчетоводяване на прехвърленото вземане относно нищожността на договора, поради липсата на предмет / следав да се има предвид, че съдът е приел нищожност поради да договора, поради липса на съгласие, а не поради липса на предмет/, е въпрос на преценка на фактите по делото, обуславящ обосноваността на въззивното решение.
Не е налице и общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация във връзка с втория материалноправен въпрос: „Новира ли общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД при наличие на признанието на вземането от длъжника обективирано в писмен договор /споразумение/, съдържащо изискваното при новацията различие между стария и новия дълг съответстващо на изискването на закона задължението да бъде „друго“, като по волята на страните се различава и по несъществен елемент-срок,условие,лихви и др.?”. На първо място въпросът не е обусловил решаващия извод на съда за несъществуване на приетото в производството по несъстоятелност вземане, тъй като въпросът за давността е обсъден във въззивното решение само като допълнителен, несамостоятелен аргумент за несъществуване на взаменията на [фирма]. В тази връзка евентуалното допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, не би могло да промени решението на въззивния съд относно решаващите му мотиви по правния спор. Независимо от това следва да се посочи, че цитираното от касатора като задължителна съдебна практика решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011 г., IV г. о., не е относимо към въпроса кога и дали е налице новация на задължението по чл.107 ЗЗД при признаване на дълга и при промяна на срока за изпълнение, условията и размера на лихвите.
ІІІ. По касационната жалба вх.№4556/24.08.2016г. на [фирма] /в несъстоятелност/, с която е обжалвано допълнителното решение №119 от 5.04.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения от [фирма] /в несъстоятелност/ против Г. Д. Г. отрицателен установителен иск по чл.694 ал.1 от ТЗ за установяване несъществуването на приетите в производството по несъстоятелност вземания на Г. Г. против [фирма] в размер на 40 000лв., възникнало по силата на договора за паричен заем от 19.06.2006г. и в размер на 2 800лв, представляващо обезщетение по чл.86 от ЗЗД за лихва за забава върху главницата.
В касационната жалба на [фирма] /в несъстоятелност/ се поддържа, че допълнителното решение №119 от 5.04.2016г., постановено по в.т.д.№39/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд е процесуално недопустимо, тъй като съдът чрез допълване на решението в нарушение на законовата забрана по чл.246 ГПК, съдът е изменил постановеното въззивно решение и е пререшил правния спор. Касаторът сочи, че в диспозитива на основното решение №43 от 3.02.2016г. е постановено, че се оставя в сила първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, от което следва, че няма искане, по което съдът да не се е произнесъл по смисъла на чл.250 ал.1 ГПК. Същевременно в касационната жалба се прави оплакване за липса на мотими на допълнителното решение и за неправилност на решението по съществото на спора. Иска се отмяна на допълнителното решение и признаване за установено по отношение на ответника Г. Г., че не съществуват негови вземания против [фирма] /в несъстоятелност/ за сумата 40 000 лв. – главница и 2 800 лв. -лихва за забава, произтичащи от договор за заем от 19.06.2006г. като се претендират и разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следния процесуалноправен въпрос: „Може ли съдът да допълва решението си по реда на чл. 250 ал. 1 ГПК в случаите, в които има постановен изричен диспозитив по всяко от исканията на страните”. Сочи се, че недопустимостта на допълнителното решение произтича от липсата на предпоставката по чл.250 ал.1 ГПК, тъй като с основното решение съдът се е произнесъл по цялото искане. Направено е позоваване на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №53/21.02.2012г. по гр.д.№546/2011г., на ВКС, ІV г.о. и решение №773/26.01.2011г. по гр.д.№618/2009г., на ВКС, ІІІ г.о. Във връзка с оплакването за липса на мотиви в допълнителното решение въззивният състав е формулирал следния процесуалнопрвен въпрос: „Длъжен ли е съда да обсъди доводите на страните и да мотивира съдебния акт?” като е посочено, че въпросът е решен в противоречие с ППВС №1/13.07.1953г., ТР №1/4.01.2001г. по т.д.№1/2010г. ВКС, ОСГК и с цитирани отделни решения на ВКС по чл.290 ГПК. С оглед твърденията в касационната жалба за неправилност на допълнителното решение е формулиран следния въпрос: „Длъжен ли е съдът да съобразява реалния характер на договора за заем; може ли съдът да относно реалния характер на договора за заем, относно необходимостта от доказване с писмени документи предоставяен на суми по договор за заем; трябва ли да се докаже реално предаване на суми по доовор за заем, за да се приеме възникнало задължение за връщане на заем; може ли съдът да презюмира основанието, на което са дадени пари и че това основание е точно договор за заем с писмени доказателства на предоставянето на заем; относно липсата на презумпция, че предоставени пари са по договор за заем” като се сочи, че въззивният съд е