О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София,12.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№184/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] срещу решение №333 от 28.10.2016г., постановено по в.т.д.№549/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 3 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №83/16.06.2016г. на Пазарджишки окръжен съд за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 23 943.18лв. – дължими главници по договор №4/16.03.2005г. и допълнителни споразумения към него и сумата 12 728.10лв. – договорна неустойка, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 3.04.2015г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът неправилно е тълкувал процесния договор и допълнителните споразумения към него, поради което не е възприел довода на общината за неспазване от страна на изпълнителя на договорената в чл.4 ал.4 от договора методология за изменение на дължимото възнаграждение. Акцентира се върху обстоятелството, че между страните не са съставяни и подписвани протоколи по чл.4 ал.4 от договора, което обуславя извода, че договорената цена на услугата не е била променяна с допълнителните споразумения. Излагат се съображения за неправилност на решението в частта му, с която въззивният съд е приел, че уговорената неустойка не е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД като накърняваща добрите нрави. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси, за които твърди, че обосновават наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение:
1.”Длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и закона, след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение или може избирателно на приема факти и само въз основа на някои доказателства?”. Касаторът сочи, че този въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №34/22.02.2012г. по гр.д.№652/2011г. на ВКС, І г.о и определение №42/8.01.2016г. по гр.д.№5961/2015г. на ВКС, ІІІ г.о,
2. „При възражение за нищожност на договорената неустойка поради накърняване на добрите нрави съдът длъжен ли е служебно да обсъди условията и предпоставките, обуславящи нейните функции, както и принципа на справедливост в конкретните търговски отношения?” Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени в т.3 от Тълк.решение№1/2009г. на ОСТК на ВКС.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на делото, както и че посочената в изложението съдебна практика е неотносима за конкретния спор. Същевременно в отговора се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба поради липсата на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК .
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в частта му, с която е потвърдено решение №83/16.06.2016г. на Пазарджишки окръжен съд за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 23 943.18лв. – остатък от неплатено възнаграждение по договор №4/16.03.2005г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 3.04.2015г.
Касационната жалба е недопустима в частта й, с която се обжалва решението на апелативния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 12 728.10лв. – договорна неустойка. Искът за неустойка по чл.92 ЗЗД е самостоятелен иск по см. на чл.72 ал.1 ГПК и доколкото същият е с цена под 20 000 лв. въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване на основание чл.80 ал.2 т.1 ГПК. Търговският характер на спора е обусловен от търговския характер на сделката между страните по см. на чл.286 ал.1 ТЗ. Ето защо в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В тази връзка поставеният от касатора втори въпрос като основание за допускане на касационно обжалване:„При възражение за нищожност на договорената неустойка поради накърняване на добрите нрави съдът длъжен ли е служебно да обсъди условията и предпоставките, обуславящи нейните функции, както и принципа на справедливост в конкретните търговски отношения?” не следва да бъде обсъждан в настоящото определение.
С решение №83/16.06.2016г. на Пазарджишки окръжен съд е осъдена [община] да заплати на [фирма] сумата 23 943.18лв. – дължими главници по фактури: №4014/31.10.2013г. на стойност 7 981.06лв., №4220/29.11.2013г. на стойност 7 981.06лв и №4170/30.12.2013г. на стойност 7 981.06лв., съобразно договор №4/16.03.2005г. и допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 3.04.2015г., както и неустойка в размер на сумата 12 728.10лв. на основание чл.14 от договор №4/16.03.2005г. С решението е отхвърлен иска за главници за разликата над присъдения размер от 23 943.18лв. до претендирания размер от 43 348.30лв., както и претенцията за неустойка за разликата от 12 728.10лв. до претендираната сума от 12 752.04лв. Първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в отхвърлителната му част.
За да потвърди решението на Пазарджишки окръжен съд в осъдителната му част за сумата от 23 943.18лв., ведно със законната лихва, считано от 3.04.2015г., въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е приел, че предмет на спора е иск по чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 266 ал. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, с който ищецът Е. Хидро 90″О. претендира плащане от ответника [община] на остатъчна част от уговорено и дължимо, но неплатено възнаграждение за изпълнена работа в периода от месец юли 2013 г. до месец декември 2013 г. по сключения между страните договор вх.№4/16.03.2005г., ведно със законната лихва за забавеното плащане на това възнаграждение от датата на исковата молба. Въззивният състав е посочил, че по делото няма спор, че работата /сметосъбиране, сметоизвозване и обезвреждане чрез депониране на твърди отпадъци на депото за отпадъци на [населено място]/ е била извършена от ищеца-изпълнител и съответно е била приета без никакви възражения от ответната община–възложител като спорът пред въззивната инстанция е единствено за размера на дължимото възнаграждение.
Въззивният състав е посочил, че в периода, който предхожда процесното изпълнение, страните са сключили четири допълнителни споразумения като последното е от 29.04.2010г. и в него страните са се договорили, че въпросното възнаграждение се определя на 7 981.02лв. месечно /на която база е формирана исковата претенция/ и е в сила до последваща актуализация на стойността на услугата в съгласие с чл. 4 на договора. Съдът не е възприел възражението на ответника, че при сключване както на предходните, така и на споразумението от 29.04.2010г. за изменяне на дължимото възнаграждение, не е било изпълнено изискването на чл. 4 ал. 4 от договора, а именно – съответните увеличения с повече от 5 %“ на работната заплата за страната и на цените на гориво смазочните материали на база данните на цените на [фирма] да се удостоверяват с двустранно подписан протокол. Въззивният състав е посочил, че смисълът на изискването по чл.4 ал.4 на договора е промените в договора, които се отнасят до промени на възнаграждението за изпълнителя, да не настъпват автоматично, а да бъдат предмет на „двустранно подписан протокол“. Според съда всяко едно от четирите сключени от страните допълнителни споразумения, включително и последното преди процесния период – това от датата 29.04.2010г., има качеството и значението на двустранен протокол по см. на чл.4 ал.4 от договора. Допълнително в обжалваното решение е изложен аргумента, че при наличие на вече сключените и подписани от страните допълнителни споразумения към договора, които имат пряко отношение към размера на търсеното по делото неплатено възнаграждение, заявеното от ответника оспорване на дължимия размер на това възнаграждение може да е предмет единствено на възражение по чл. 32 ал. 3 във вр. с чл. 28 ал.1 изр. 1 ЗЗД., но по делото няма направено по съответния процесуален ред искане от [община] за унищожаване на договора. Въз основа на заключението на вещото лице по извършената съдебно-счетоводна експертиза и направеното в хода на първоинстанционното производство признание от ищеца за извършено от общината частично плащане, въззивният състав е приел за установено, че остатъкът от задължението на ответната община е в размер на присъдената сума от първоинстанционния съд от 23 943.18лв., която сума се дължи от ответната община заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос:”Длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и закона, след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение или може избирателно на приема факти и само въз основа на някои доказателства?” не може да бъде квалифициран като значим за делото въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил релевантните за спора факти, съобразно приетите по делото доказателства и доводите на страните. Доколкото като предмет на спора пред въззивната инстанция е останал спорният въпрос относно размера на дължимото възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2013г., въззивният състав е изложил своите съображения за значението на допълнителните споразумения и в частност на допълнителното споразумение от 29.04.2010г. като двустранно писмено споразумение между страните, което замества необходимостта от изготвянето на „двустранен писмен протокол” по см. на чл.4 ал.4 от договора. С оглед този решаващ за спора извод на въззивния съд, събирането и обсъждането на доказателства за съответните увеличения на работната заплата за страната и на цените на гориво смазочните материали през процесния период, се явява безпредметно поради неотносимостта на посочените факти за размера на дължимото възнаграждението при наличието последващо договора писмено съглашение между страните. При това положение така формулираният въпрос не може да обоснове допускането на касация без да е необходимо касационната инстанция да обсъжда сочените от касатора допълнителни основания за това.
На основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество възнаграждение за процесуалната защита от юрисконсулт в касационната инстанция в размер на 300лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [община] срещу решение №333 от 28.10.2016г., постановено по в.т.д.№549/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 3 с-в, в частта й, с която се обжалва въззивното решение, в частта му, с която е потвърдено решение №83/16.06.2016г. на Пазарджишки окръжен съд за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 12 728.10лв. – договорна неустойка, дължима по договор №4/16.03.2005г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №333 от 28.10.2016г., постановено по в.т.д.№549/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 3 с-в, в останалата му обжалване част.
ОСЪЖДА [община] с Булстат[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 300лв. /триста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщаването му на страните само в частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: