10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
София, 15.04. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2409/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. С., В. С. С. и К. С. С. срещу решение №438 от 22.02.2019г., постановено по в.гр.д.№1520/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, в частта му, с която след частична отмяна на решение №8537/15.12.2017г. по гр.д.№16821/2015г. на СГС, са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя на ищците С. Г.: 1.) на Н. С. – за разликата от 50 000лв. до 80 000лв., 2.) на В. С. – за разликата от 50 000лв. до 72 000лв. и 3.) на К. С. за разликата от 50 000лв. до 96 000лв., както и в частта му, с която е потвърдено решение №8537/15.12.2017г. по гр.д.№16821/2015г. на СГС за отхвърляне на исковите претенции за обезщетение за неимуществени вреди: 1.) на Н. С. – за разликата от 80 000лв. до 160 000лв., 2.) на В. С. – за разликата от 72 000лв. до 150 000лв. и 3.) на К. С. за разликата от 96 000лв. до 150 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от по 50 000лв. за всеки един от ищците е определено произволно от съда при приет изключително висок размер на съпричиняване, което обезщетение очевидно не съответства на принципа за справедливост, изискващ търсене на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди. Оспорва се извода на съда за съпричиняване на вредоносния резултат като се излагат доводи, че ответното дружество не е доказало наличие на виновно противоправно поведение от страна на пострадалия наследодател на ищците, което да е в причинна връзка със злополуката, както и че евентуалното съпричиняване е в значително по-нисък обем. Сочи се, че при определяне размера на обезщетението апелативният съд не е отчел, че ищците изключително тежко преживяват загубата на техния съпруг и баща, както и че съдът не е обсъдил до степен на липса на мотиви доказателствата, имащи значение за правилното прилагане на принципа на справедливост. Отделно се излагат доводи, че въззивният състав не се е съобразил с нормативно определените лимити по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите” като критерий, относим за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, присъждане на Н. С. допълнително обезщетение от 110 000лв. ( или общо 160 000лв.), на В. С. и на К. С. – допълнително обезщетение от по 100 000лв. за всеки един от тях ( или общо от по 150 000лв.), ведно със законната лихва, считано от 06.08.2015г. Претендират се адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, както и допълнителни разноски за предходните инстанции съобразно увеличения размер на обезщетението от касационния съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се се, че решението е постановено при пълна липса на мотиви до степен, обуславяща неговата нищожност. Твърди се също очевидна неправилност на въззивното решение поради несъответствие на установените фактически положения с доказателствата по делото и с оглед наличието на грешки при формиране вътрешното убеждение на съда, противоречиви мотиви и грешка в тълкуването. Същевременно са формулирани значителен брой правни въпроси, които според касаторите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението съдебни решения и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросите могат да бъдат систематизирани в четири основни групи, а именно:
А. Процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да изложи мотиви като обсъди доводите и възражения на страните, събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да установи всички правнорелевантни за спора факти, съобразявайки се с правилата за събиране на доказателствата:
„Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на въззивното решение, предвид факта, че е инстанция по същество и длъжна ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?
„Следва ли, след като съдът сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира заключенията на лицата, притежаващи такива знания, и да се произнесе по технически и медицински въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование?“
„Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложемата материалноправна норма?
„Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?”
„При наличие на очевидното несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, предпоставя ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда?”
„Длъжен ли съдът служебно и без да има искане от страната, да назначи експертиза или да преразпита вещо лице, ако за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужди специални знания, които съдът няма?”
Б. Материалноправни въпроси относно съпричиняването на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД.
„Само факта на присъствие на велосипедист на платното за движение, при обективна възможност да бъде блъснат независимо къде върху същото се намира, поради неосигурена дистанция, може ли да представлява съпричиняващо поведение?”
„При установена причина за настъпване на ПТП – водачът не е спазил задължението си по време на изпреварване да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното ППС, може ли да се приеме допринасяне от изпреварвания – за който не е установено да е променял траекторията си на движение, заради местоположението му върху пътната лента, без да е установено, че при различно положение изпреварващия ще осигури достатъчна дистанция?”
„Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, за което е доказана пряка причинна връзка с ПТП?”
„Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, намиращи се в доказана причинна връзка с настъпилите последици, както и да е доказан – при условията на пълно и главно доказване, а не хипотетично предполагаем?”
„Ако не е доказано категорично и безспорно, че движение на велосипедста по-вдясно ще даде по-добра възможност за водача за осигуряване на дистанция, евент. изостряне на внимание, възприемане, реагиране и/или спиране и предотвратяване на ПТП, може ли да се приеме съпричиняване поради неправилно движение на пострадалия?”
„Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?”
„Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?”
„При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат.от страна на пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД; Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение, което не е доказано, че е в причинна връзка с настъпилото ПТП?”.
В. Материалноправни въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
„Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?”
„Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?” Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между починалия и ищците по делото?”
„Длъжен ли е съдът да отчете като критерии, имащи значение за правилно приложение на принципа на справедливост, 1/данните за личността на загиналия, 2/възрастта на загиналия и ищците и З/съдържанието на връзката между загиналата и ищците, за да се направи правилен извод за действително понесените морални вреди?
„Игнорирането и неотчитането в пълнота на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Длъжен ли е съдът да посочи и отчете в достатъчна степен задължителните критерии с оглед специфицното им проявление за всяко дело и да ги съпостави правилно със справедливо по размер обезщетение?”
„Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.?”
„Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост?”
Г. Материалноправни въпроси за значението за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на лимитите на отговорност на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.
„Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?
Нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит- само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?”
„Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?”
„Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?”
„В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите- в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите
„Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД – [населено място].
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №8537/15.12.2017г. по гр.д.№16821/2015г. на СГС в частта му, с която са уважени исковете за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя на ищците С. Г.: 1.) на Н. С. – за разликата от 50 000лв. до 80 000лв., 2.) на В. С. – за разликата от 50 000лв. до 72 000лв. и 3.) на К. С. за разликата от 50 000лв. до 96 000лв., като вместо това въззивният състав е отхвърлил исковите претенции по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за посочените разлики. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени претенциите за обезщетение за неимуществени вреди: 1.) на Н. С. – за разликата от 80 000лв. до 160 000лв., 2.) на В. С. – за разликата от 72 000лв. до 150 000лв. и 3.) на К. С. за разликата от 96 000лв. до 150 000лв. Поради липса на касационна жалба от страна на застрахователя, обжалваното решение е влязло в сила до размер на присъдените от въззивния съд обезщетения от по 50 000лв. за всеки един от ищците, ведно със законната лихва, считано от 06.08.2015г.. При това положение със сила на пресъдено нещо е ангажирана отговорността на ответното застрахователно дружество ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди, резултат от настъпилото застрахователно събитие на 06.08.2015г.
От събраните по делото доказателства – заключение на вещите лица по извършената пред първата инстанция комплексна медицинска и автотехническа експертиза, констативен протокол от служители на пътна полиция, протокол за оглед на местопроизшествието и фотоалбум към протокола за оглед, въззивният състав е приел за установено, че на 06.08.2015г., около 11:15 часа в [населено място], е настъпило ПТП между лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от С. В. М. и велосипедиста С. С. Г. – съпруг на ищцата Н. С. и баща на ищците В. С. и К. С.. Съдът е посочил, че произшествието е настъпило на прав път в слънчево време като велосипедистът се е движел в посока на движението в дясна пътна лента със скорост около 11-12 км/ч. В същата посока зад него се движел лек автомобил, управляван от С. М., скоростта на който не може да се определи по технически път.
Автомобилът е настигнал и започнал изпреварване на велосипедиста, при което е настъпил тангиращ удар между предна дясна част на автомобила в лявата страна на велосипеда. Велосипедистът е бил отхвърлен напред и надясно, след което паднал на пътното платно като в резултат на падането върху пътното платно получил тежка черепно – мозъчна травма, несъвместима с живота.
Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че в протокола за оглед е отразена следа от кръв на пътното платно с размери 40 х 70 см., която е оставена от пострадалия велосипедист и отстои на 2 метра и 10 см. от десния край на пътното платно. Позовал се е на заключението на вещите лица, според което лекият автомобил е подхванал лявата ръкохватка на велосипеда и няма увреждания по левия долен крайник на велосипедиста, което сочи, че първоначалният удар е настъпил в момент, когато кормилото на велосипеда е било обърнато от велосипедиста наляво по посоката на движение. Въз основа на посочените данни от обективна страна, при които не са установени счупвания и охлузвания по левия долен крайник на велосипедиста, въззивният състав е обосновал извода, че ударът е настъпил при изпреварване отляво за велосипедиста, а предвид височината на велосипеда, както и височината на седящия велосипедист , ударът е на място, което отстои на много повече от 2.10 метра от десния край на пътното платно
Произнасяйки се по възражението на застрахователното дружество за съпричиняване от страна на пострадалия наследодател на ищците, въззивният състав е обсъдил тежестта на допуснатите от участниците в произшествието нарушения на правилата за движение по пътищата в контекста на причинната връзка с вредоносния резултат. Посочил е, че независимо от факта, че по отношение на водача на лекия автомобил „Тойота Ярис“ няма данни да е реализирана наказателна отговорност с влязъл в сила съдебен акт, доказателствата по делото обосновават извод, че водачът е допуснал нарушение на правилата за движение по чл.42, ал.2, т.1 от ЗДвП, като при изпреварването е не е осигурил достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното превозно средство. От своя страна пострадалият велосипедист е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл.80, т.2 от ЗДвП, тъй като се движел на повече от 2.30 метра от дясната граница на платното за движение и е променил посоката за движение наляво в момент, когато лекият автомобил е извършвал изпреварване и предният му десен край е отстоял малко по-назад. Според съда посочените обстоятелства обосноват извод, че пострадалият с поведението си е допринесъл за настъпване на ПТП и за вредоносния резултат, което обосновава извод за основателност на възражението за съпричиняване в съотношение: 50% за водача на лекия автомобил и 50% за велосипедиста.
С оглед определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД въззивният състав е посочил, че пред първата инстанция са събрани гласни показания за претърпените от ищците болки и страдания от смъртта на С. Г.. Позовавайки се на критериите в съдебната практика за справедливост, установени с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия (79 години) и неговото обществено положение; отношенията, които е имал приживе с ищците – съпруга и низходящи, които са пълнолетни, а дори единият е пенсионер; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП., въззивният състав е стигнал до извода, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди за всеки един от ищците е в размер на по 100 000лв., което обезщетение следва да бъде намалено с 50% на основание чл.51, ал.2 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касааторите основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение не е вероятно нищожно като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.1 ГПК. Решението е постановено по спор, подведомствен на съда, и е подписано от тримата съдии, участвали в съдебното заседание при приключване на устните състезания. Твърдяното от касаторите нарушение за липсата на достатъчни и пълни мотиви, относими към определения от съда размер на обезщетението и на съпричиняването ва вредоносния резултат, не може да обоснове вероятна нищожност на решението.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от по 100 000лв. е определен въз основа на критериите, посочени в т.11 от Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и не е „очевидно занижен” с оглед формираната съдебната практика при аналогични случаи. Приетото съпричиняване от пострадалия в равна степен с това на делинквента не е в явно нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Решаващите изводи на съда следват формалната и правната логика и в тази връзка не е налице твърдяната от касаторите грешка при формирането на вътрешното убеждение на съда.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да изложи мотиви като обсъди доводите и възражения на страните, събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да установи всички правнорелевантни за спора факти, съобразявайки се с правилата за събиране на доказателствата (посочени по-горе като първа група въпроси), не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във въпросите се съдържат твърдения на касаторите, които не отговарят на действителното положение. Въззивният състав е изложил собствени мотиви като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора. Мотивите, макар и кратки, са ясни и не сочат за грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда. Не е налице твърдяното от касаторите очевидно несъответствие на фактическите изводи на съда с представените по делото доказателства. Съдът не е игнорирал заключението по извършената пред първата инстанция комплексна техническа и медицинска експертиза, нито в случая е била налице необходимост от назначаване служебно на нова такава експертиза. Отделно следва да се има предвид, че твърдението за неточно възприемане от съда на фактическата обстановка, както и несъгласието на касаторите с правните изводи, по своята същност представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Нито един от формулираните от касаторите въпроси относно материалноправните предпоставки, обуславящи приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и начина на доказване на възражението за съпричиняване (посочени по-горе като втора група въпроси), няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящ допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите включват твърдения на касаторите, които не са възприети от въззивния съд или които не са били предмет на обсъждане във въззивното решение. В тях не е отчетено, че въззивният състав е приел за установено (доказано), че ударът е настъпил на повече от 2.30м. от дясната граница на платното за движение и че велосипедистът е променил посоката за движение наляво в момент, когато лекият автомобил е извършвал изпреварване. Отделно следва да се отбележи, че не може да се даде принципен отговор дали и доколко е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД при конкретната установена по делото фактическа обстановка, за да може да се обоснове становище, че въпросите, свързани с приетата от съда степен на съпричиняване в размер на 1/2, са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ., че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Не могат да обосноват наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите, посочени по-горе в настоящото определение като трета група въпроси относно критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди с оглед прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касаторите практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследниците на пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че при определяне на полагащите се на касаторите обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 100 000лв. за всеки един от тях (преди отчитане на съпричиняването), се е съобразил с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – възрастта на пострадалия (79 години) и неговото обществено положение; отношенията, които е имал приживе с ищците – съпруга и низходящи, които са пълнолетни като единият е пенсионер; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. В тази връзка и с оглед определения размер на обезщетенията от по 100 000лв., не може да се сподели виждането на касаторите, че съдът е решил въпросите в отклонение на цитираната практика на ВКС като не е потърсил точен паричен еквивалент на болките и страданията на ищците.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението въпроси (систематизирани в настоящото определение като четвърта група въпроси) относно значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди. От една страна въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид съществуващите лимити на отговорност на застрахователите към датата на ПТП. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторите аргументират становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №438 от 22.02.2019г., постановено по в.гр.д.№1520/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, в обжалваните му части.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: