О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 26.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№930/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №2395 от 13.12.2016г., постановено по в.т.д. №3987/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №28/25.03.2016г. по т.д.№54/2015г. на Окръжен съд-Враца за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 36 601.44лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол обр.19 №17/12.08.2011г. и сумата 25 362.01 лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол обр.19 №18/12.09.2011г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.07.2015г., както в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдена [община] да заплати на [фирма] сумата 10 612.85лв. – законна лихва върху главницата от 36 601.44лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г. и сумата 7 353.90лв. – законна лихва върху главницата от 25 362.01лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните му от [община] части е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбите на чл. 20а ЗЗД, чл.176 ал.1 ЗУТ, чл.7 ал.3 от Наредба №3/31.07.2003г. и чл.321 ТЗ въззивният състав незаконосъобразно е приел, че претендираните суми по протокол №17/12.08.2011г. и протокол №18/12.09.2011г. са дължими, въпреки че приемането на извършените строителни работи не е удостоверено с актове, съставени съобразно изискванията на ЗУТ и на Наредба №3/31.07.2003г. и въпреки че изпълнителят не е издавал фактури за процесните главници. Сочи се, че съдът не е обсъдил всички доводи на общината, свързани с възражение за недължимост на ДДС и за наличие на разминаване между сумите, посочени в нотариалната покана на [фирма] и тези по представените протоколи, както и че съдът не е обсъдил свидетелските показания и приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Излагат се съображения за неправилно тълкуване на клаузите на договора с оглед правилата в чл.20 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части и постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове с присъждане на разноски в полза на общината за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
1.”Длъжен ли е съдът, сезиран с правен спор относно изпълнението на договор, изхождайки от нормата на чл.20 ЗЗД да приложи стриктно критериите в посочената разпоредба при тълкуване на договора и да изясни действителната воля на страните? Длъжен ли е при такъв спор съдът да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други като схваща всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността или може да основе решението си само на една част от една единствена клауза в договора, игнорирайки цялото му друго съдържание?”
2.”Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните?”
3.”Когато между страните е уговорено, че плащане се дължи след издаване на фактура и такава не е издадена, в забава ли е възложителят по отношение на задължението си за плащане на цената, респективно дължи ли се лихва за забава или издаването на фактура и предявяването й за плащане представлява необходима покана и едва след нея по аргумент от чл.84 ал.2 ЗЗД може да се говори за изпадане в забава за изпълнение на задължение за плащане, водещо до начисляване на законна лихва?”
Поддържа се, че така формулираните по-горе въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представените с изложението решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
В изложението е поставен следния правен въпрос, за който се твърди, че се решава противоречиво от съдилищата (основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК) като са приложени решения на районни и на окръжни съдилища без да има данни същите да са влезли в сила: „Дължи ли се законна лихва за забава ако възложителят по договор за СМР, в който цената не е определена, а е определяема, е поискал издаване на фактура за извършената работа чрез включването на такава изрична клауза в договора за СМР и въпреки това фактурата не е издадена от изпълнителя?”-
В изложението касаторът е поставил допълнително три правни въпроса, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото ( основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК), а именно:
1.„При наличието на специална и по-нова нормативна уредба, регламентираща сключването на договор за строителство и правилата и актовете, с които се приемат строителните работи, допустимо ли е с предимство към договора за строителство да се прилагат общите правила по ЗЗД за договор за изработка
2.„При наличието на специална и по- нова нормативна уредба, регламентираща момента на настъпване на изискуемост на парично задължение, допустимо ли е с предимство към договора за строителство да се приемат общите правила на ЗЗД за договор за изработка?”
3.„Изискуемо ли е парично задължение по договор, в който цената не е отнапред определена, а е определяема, ако липсва фактура или друг документ, даващ яснота за вида и обема на конкретно извършената работа, единичните цени, крайната цена и дължимия ДДС, при условие, че страните изрично са договорили задължение на изпълнителя да издаде такава фактура?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма] – [населено място] (с приложение към него), в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за правния спор. Същевременно се излагат съображения, че формулираните въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС като се твърди, че обжалваното решение е правилно и обосновано като съобразено с представените по делото доказателства. Иска се въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване и се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта му, с която въззивният състав е потвърдил решение №28/25.03.2016г. по т.д.№54/2015г. на Окръжен съд-Враца да осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 36 601.44лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол обр.19 №17/12.08.2011г. и сумата 25 362.01 лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол обр.19 №18/12.09.2011г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.07.2015г., както и в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдена [община] да заплати на [фирма] сумата 10 612.85лв. – законна лихва върху главницата от 36 601.44лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г. и сумата 7 353.90лв. – законна лихва върху главницата от 25 362.01лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г. В останалата му част, с която е отхвърлен иска по чл.266 ал.1 ЗЗД за извършените строителни работи по №18/12.09.2011г. за разликата от 25 362.01лв. до 30 800.10лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на претенциите по чл.86 ЗЗД до пълния предявен размер, въззивното решение не е обжалвано от [фирма] и е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за установено че на 24.11.2008г. в рамките на откритата процедура по Н. между [фирма] и [община] е сключен договор, чийто предмет, дефиниран в чл.1 ал.1, предвижда възлагане от страна на общината на извършването от ищеца на “инженеринг на обект Център за настаняване от семеен тип-гр.К.”, включващ проектиране и изграждане на центъра, състоящ се от 3 къщи. Съдът е посочил, че в чл.2 ал.2 от договора е предвидено, че разплащането се извършва след съставяне на подписани от страните протоколи за приемане на работата като е предвидено, че изпълнителят „следва да издаде първичен счетоводен документ”, притежаващ задължителните реквизити по чл.7 ал.1 Закона за счетоводството. В решението е отразено, че съгласно чл.18 от договора извършените СМР и целият обект се приемат от възложителя с издаване на протоколи и актове, съгласно Наредба №3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството като е уговорена възможност за възложителят да откаже приемането на обекта, ако открие съществени недостатъци, които се отстраняват за негова сметка /чл.19/.
Във въззивното решение е посочено, че по делото са приети като доказателства протоколи, наименовани като такива “обр.19, за изплащане на изпълнените строително-монтажни работи”, които са двустранно подписани като ответната община не оспорва, че възнагражденията за отразените в тях като изпълнени и приети СМР не са платени. Отразено е, че протокол №17/12.08.2011г. и протокол №18/12.09.2011г., са подписани за възложител от Р. Г., подписала част от предходните протоколи, по които е извършено плащане. Съдът е приел за установено, че Р. Г. е подписала процесните протоколи без забележки в качеството й на служител от техническия отдел на общината.
Въззивният състав се е позовал на приетото в първоинстанционното производство заключение по извършената съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което описаните в протоколи №17 и №18 строителни работи са реално извършени, като стойностите на същите са формирани в съответствие с единичните стойности, посочени в строителните анализи, подписани от двете страни. Изключение прави обект „септична яма” относно работите по „засипка” и „трамбоване”, които не са извършени, както е отразено в протоколите.
Въззивният съд е приел, че предявените главни искове с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД са доказани до размер на сумата 36 601.44лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол №17/12.08.2011г. и на сумата 25 362.01лв. с ДДС, представляващо дължимо възнаграждение за извършени строителни работи по протокол №18/12.09.2011г. Посочил е като безспорно, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение по договор за изработка, както и че представител на ответника е приел изпълнените работи по процесните протоколи без да са отправяни възражения по отношение на качеството им или за несъответствия в количествено отношение.
Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответната община за липса на основание за плащане поради несбъдване на условията за плащане, предвидени в клаузата на чл.2 ал.2 от договора, а именно: че плащането на възнаграждението се извършва след съставяне на подписани от страните протоколи и след издаване от изпълнителя на фактура по реда на ЗСч, както и че подписаните от представителя на възложителя протоколи не са изготвени съобразно уговореното в чл.18 от договора – извършените СМР да се приемат от възложителя с протоколи по Наредба №3/2003г. Апелативният състав е посочил, че съдържанието и смисълът на уговореното в чл.2 ал.2 от договора между страните сочат, че волята на страните не е да обвържат изискуемостта на задължението за плащане от сбъдването на визираното условие, порад което в случая страните не са поставили изискуемостта на изпълняемото задължение в зависимост от определена предпоставка, свързана с начина на приемане на работата. Според въззивният състав протоколът за приемане на изпълнени СМР, независимо от неговата форма, съставлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща съда материално доказателствена сила по отношение на сочените в него факти и същият подлежи на обсъждане наред с всички доказателства по делото. В тази връзка и на базата на заключението на вещото лице съдът е обосновал извода, че възложителят (върху, който пада доказателствената тежест при оспорване на протоколите за приемане на работите) не е доказал факта на неизпълнение от страна на изпълнителя на възложената работа с изключение на “засипка и трамбоване” по протокол №18.
Съдът е отразил, че в случая не се твърдят и не се установяват недостатъци в качествено или количествено отношение. Посочил е, че според задължителната съдебна практика, двустранно подписаният протокол за изпълнени видове СМР, в който са посочени количеството, ед.цена и общата цена на отделните видове СМР, по своята същност представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършените работи и е годен да удостовери изпълнението на възложените работи, което е условие по смисъла на чл.266 ал.1 ЗЗД за плащане на уговореното възнаграждение.
Съдът е обосновал неоснователността на възражението за непредставяне на фактури от изпълнителя за процесните работи на първо място с граматическото и логическо тълкуване на уговореното в чл.2 ал.2 от договора, което сочи, че издаването на такава фактура не е част от фактическия състав в предходната уговорка /чл.2 ал.2 изр.първо договора/. Отразил е, че дори да се приеме обратното, липсата на фактура не съставлява годно основание за ответника да откаже плащане на дължимото възнаграждение, след като страните изрично не са приели противното на уреденото в чл.266 ал.1 ЗЗД задължение за възложителя да плати при приемане на работата. Според въззивния състав доколкото договорът за изработка е възмезден, изискванията на страните относно представяне на определени документи може да се тълкува евентуално само като условие за настъпване на изискуемостта на задължението, но не и като основание да се откаже плащане на цената на изпълнените и приети работи. Фактурата би могла да има действието на покана за плащане на изискуемото възнаграждение по смисъла на чл.84 ал. 2 ЗЗД, но не освобождава възложителя от задължението да плати уговореното възнаграждение.
Въззивният съд е приел за основателни и доказани акцесорните искове по чл.86 ЗЗД до размер съответно на сумата 10 612.85лв. – законна лихва върху главницата от 36 601.44лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г. и на сумата 7 353.90лв. – законна лихва върху главницата от 25 362.01лв. за периода от 10.09.2012г. до 13.07.2015г. като е посочил, че при липса на уговорен между страните срок за изпълнение на задължението на възложителя да плати възнаграждението, последният изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Според съда поканата за плащане може да бъде отправена от кредитора не само чрез изпращане на фактура, но и по всички възможни начини, чрез които изявлението на кредитора е достигнало до длъжника. Въззивният състав е приел, че приетата по делото като писмено доказателство нотариална покана, получена на 30.08.2012г. от надлежен представител на общината- заместник кмета Д. М., с която ответникът е поканен да плати стойността на СМР по процесните протоколи, има характер на покана по см на чл.84 ал.2 ЗЗД. Отразил е, че с изтичането на предоставения от кредитора с поканата 10-дневен срок за плащане от момента на получаването й, считано от 10.9.2012г., ответната община е изпаднала в забава и дължи мораторни лихви.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Нито един от поставените от касатора в т.н. първа група въпроси няма характеристиката на въпрос, попадащ в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и в поддържания допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпрос №1.”Длъжен ли е съдът, сезиран с правен спор относно изпълнението на договор, изхождайки от нормата на чл.20 ЗЗД да приложи стриктно критериите в посочената разпоредба при тълкуване на договора и да изясни действителната воля на страните? Длъжен ли е при такъв спор съдът да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други като схваща всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността или може да основе решението си само на една част от една единствена клауза в договора, игнорирайки цялото му друго съдържание?” в случая не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като видно от мотивите към въззивното решение, съдът е извършил тълкуване на разпоредбите на договора, търсейки действителната воля на страните, тълкувайки разпоредбите на договора в тяхната взаимна връзка и в смисъла, който произтича от договора. Обстоятелството, че касаторът тълкува клаузите на договора по различен от съда начин, не означава, че съдът не е приложил критериите на чл.20 ЗЗД и че е решил поставения въпрос в противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС.
По същите съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпрос №2:”Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните?”. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът се е постарал да отговори на всички доводи и възражения на страните, съобразявайки се с приложното поле на обжалването по чл.269 изр.2 ГПК. На довода на общината относно необходимостта от издаване на фактура в деня на настъпване на данъчното събитие или 5 дни след този ден (чл.113 ал.4 ЗДДС), изложен във въззивната жалба на [община] като аргумент за значението на фактурата като предпоставка за плащане, съдът е отговорил косвено, приемайки, че възнаграждението се дължи въз основа на приемане на работата от възложителя. По същия начин съдът косвено е отговорил и на довода на общината, че има разлика между отразените суми в представените протоколи №17 и №18 и тези в нотариалната покана, приемайки че в нотариалната покана кредиторът се е позовал изрично на задълженията, отразени в посочените протоколи.
Въпрос №3:”Когато между страните е уговорено, че плащане се дължи след издаване на фактура и такава не е издадена, в забава ли е възложителят по отношение на задължението си за плащане на цената, респективно дължи ли се лихва за забава или издаването на фактура и предявяването й за плащане представлява необходима покана и едва след нея по аргумент от чл.84 ал.2 ЗЗД може да се говори за изпадане в забава за изпълнение на задължение за плащане, водещо до начисляване на законна лихва?” не е значим за спора и не обуславя допускане на касация. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивният състав не е приел, че страните са уговорили ( в чл.2 ал.2 от договора), че плащането се дължи след издаване на фактура, а напротив, посочил е, че съгласно договора възнаграждението е дължимо след приемане на работата и на тази база е приел, че нотариалната покана има характер на покана по см. на чл.84 ал.2 ЗЗД дори при липса на издадена фактура. Поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, нито е решен в противоречие с посоченото от касатора решение №158/7.11.2013г. по т.д.№1128/2012г., в което се приема, че издадената и приета фактура има действието на покана за плащане по см. на чл.84 ал.2 ЗЗД без да е обсъждан случая, при който поканата е направена отделно.
Въпросът, за който се твърди, че се решава противоречиво от съдилищата: „Дължи ли се законна лихва за забава ако възложителят по договор за СМР, в който цената не е определена, а е определяема, е поискал издаване на фактура за извършената работа чрез включването на такава изрична клауза в договора за СМР и въпреки това фактурата не е издадена от изпълнителя?” не притежава характеристиката на въпрос по см. на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. На първо място следва да се има предвид, че съдът е обвързал задължението за заплащане на законна лихва за забава от изтичането на срока, предоставен от кредитора с нотариалната покана, т.е. в поставеният въпрос не е включен решаващия аргумент на съда за значението на нотариалната покана при липса на издадена фактура. Отделно следва да се отбележи, че за нито едно от представените с изложението решения на районни и окръжни съдилища няма данни да е влязло в сила, така както изискват указанията, дадени в т.3 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и във връзка с въпросите: 1.„При наличието на специална и по-нова нормативна уредба, регламентираща сключването на договор за строителство и правилата и актовете, с които се приемат строителните работи, допустимо ли е с предимство към договора за строителство да се прилагат общите правила по ЗЗД за договор за изработка 2.„При наличието на специална и по- нова нормативна уредба, регламентираща момента на настъпване на изискуемост на парично задължение, допустимо ли е с предимство към договора за строителство да се приемат общите правила на ЗЗД за договор за изработка?”. Въззивният състав е изложил съображения за значението на представените по делото двустранно подписани протоколи №17 и №18 като писмени доказателства – частни свидетелстващи документи, които могат да бъдат оспорени като е акцентирал върху съдържанието на протоколите, а не върху тяхната форма. Поставените от касатора въпроси не биха могли да бъдат от значение за точното прилагане за закона, както и за развитието на правото, тъй като изводът на въззивния състав за допустимостта за приемане на работата чрез двустранно подписан протокол (не по образеца, посочен в Наредба№3/2003г), не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №65/24.04.2012г. по т.д.№333/2011г. на ВКС, IІ т.о., решение №7/22.02.2011г. по т.д.№264/2010г. на ВКС, I т.о., решение №114/26.07.2013г. по т.д.№255/2012г. ВКС, решение №250/11.01.2011г. по т.д.№535/2010г. на ВКС, IІ т.о., в които се приема, че установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – писмени и гласни. Въпрос №3:„Изискуемо ли е парично задължение по договор, в който цената не е отнапред определена, а е определяема, ако липсва фактура или друг документ, даващ яснота за вида и обема на конкретно извършената работа, единичните цени, крайната цена и дължимия ДДС, при условие, че страните изрично са договорили задължение на изпълнителя да издаде такава фактура?” не е значим за спора. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като въззивният състав е приел, че размерът на дължимото възнаграждение е определен в двустранно подписаните протоколи №17 и №18 за изпълнените видове строителни работи, в които са посочени количеството, единичната цена и общата цена на отделните видове СМР.
На основание чл.78 ал.3 във вр. с чл.80 ГПК общината-касатор следва да бъде осъдена да заплати на ответното по касация дружество разноски в размер на 2 580лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за касационната инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2395 от 13.12.2016г., постановено по в.т.д. №3987/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА [община] – ЕИК[ЕИК] с адрес:, [населено място], обл.В., [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 2 580лв. /две хиляди петстотин и осемдесет лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: