О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 18.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №2024/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №731 от 31.03.2017г., постановено по т.д.№6218/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в, с което, след отмяна на решение №1794/19.10.2016г. по т.д.№5/2016г. на СГС, ТО, VІ-21 с-в, е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на сумата 50 508.80лв. – неустойки по т.11.3 за забавени плащания на извършени доставки по договор У-№30/24.3.2014г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че уговорената неустойка се разпростира и върху изпълненото в срок задължение за плащане на цената като според касатора, допуснатото от съда смесване на основанието за неустойката и начина на изчисление на нейния размер, е довело до погрешен извод, че с договора са нарушени съществени функции на неустойката. Сочи се, че въззивният състав е игнорирал установеното по делото обстоятелство, че ответното дружество чрез прихващане е удържало от цената реципрочна неустойка за забава на доставките от ищеца. Излагат се съображения, че решението на съда противоречи на разясненията в т.3 от Тълк.решение №1/15.06.20110г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК, според които прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна. Валидността на клаузата за неустойка се обосновава с принципа за свободата на договаряне и с принципа за справедливост като се акцентира, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на предявения иск с присъждане на направените от ищеца разноски по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като е формулирал пет групи материалноправни въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълк.решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК, решение №88/22.06.2010г. по т.д.№911/2009г. на ВКС, І т.о. и решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, І т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма]-гр.София, в който се поддържа, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Твърди се, че [фирма] в качеството му на възложител по договора за доставка У-№30/24.03.2014г. е изпълнил в срок задълженията си за заплащане на цената на извършените доставки като се излагат доводи, че задължението за плащане на цената е възникнало за всяка отделна доставка след получаване на заявка от страна на възложителя, удостоверено с протокол за входящ контрол, складова разписка и представяне на анализно свидетелство или сертификат за качество, информационен лист за безопасност на продукта и декларация за съответствие. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С атакуваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил изцяло решение №1794/19.10.2016г. по т.д.№5/2016г. на СГС, ТО, VІ-21 с-в, с което е бил уважен предявения иск от [фирма], и вместо него е постановил отхвърляне на иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на сумата 50 508.80лв. – неустойки по т.11.3 от договор У-№30/24.3.2014г. за забавеното плащане на цената на извършени доставки на разсол по фактури, както следва: №25556 от 16.04.2014г., №26050/5.06.2014г.,№26190/20.06.2014г.,№26346/03.07.2014г.,№27315/30.09.2014г.,№27877/11.11.2014г.,№27956/18.11.2014г.,№28260/15.12.2014г.,№28628/28.01.2015г.,№28739/06.02.2015г.,№28740/06.02.2015г.,№29024/05.03.2015г. и №29153/ 17.03.2015г. за времето от 12.05. 2014г. до 14.04.2015г. при отчитане на падежа и датата на плащане по всяка от цитираните фактури.
Въззивният състав е приел за установено, че основание чл. 41 от ЗОП между страните по делото е бил сключен договор на 24.03.2014г., по силата който силата на ищецът се е задължил да достави на ответника 4 455 тона технически пречистен разсол в срок за една година, считано от датата на подписването му. Отразил е, че страните са уговорили единична цена на стоката 56,80 лв./тон без ДДС, а общата цена на договора е 253 044 лв. без ДДС, като стойността на всяка доставка е следвало да се заплаща от ответника в срок до 30 дни след датата на получаването й, удостоверено с протокол за входящ контрол и складова разписка. Посочил е, че съгласно клаузите на договора приемането на стоката от възложителя е следвало да се извършва след анализи и съставяне на протокол за входящ контрол без забележки, а доставките е следвало да бъдат придружавани от анализно свидетелство или сертификат за качество, информационен лист за безопасност на продукта в обем и вид, определени от регламента на Reach и декларация за съответствие съгласно ЗТИП. Съдът е акцентирал върху следните клаузи от договора: т. 6.2, в която е предвидено, че възложителят се задължава да приеме стоката, предмет на договора, когато отговаря на изискванията му; т. 2.3, в която е закрепена уговорката, че за дата на доставката се счита датата на получаване на стоката в някой от посочените топлофикационни райони на ответника – в разтоварните гари Б.., Искър или В. ; т.11.3, с която е уговорено, че при неизпълнение на задълженията на ответника да извърши дължимите плащания в уговорените в т.5 от договора срокове, същият дължи неустойка в размер на 0.5% от общата стойност на договора, за всеки ден закъснение, но не повече от 20 % от стойността.
Според апелативния съд по делото липсва спор, че доставения от ищеца [фирма] разсол съответства по количество и качество на уговореното от страните по договора, както и че ответното дружество [фирма] е изпълнило изцяло задълженията си за заплащане на цената на всяка от доставките. В обжалваното решение съдът е посочил точните дати и количествата на доставения разсол, за които ищецът е издал фактури, както и датите, на които ответникът е заплатил задълженията си по всяка от фактурите. Съдът е приел за установено, че складовите разписки са съставяни от ответника в срок от 6 до 32 дни след посочената в протоколите и товарителниците дата на доставка.
Без да дава отговор на оплакването на въззивника [фирма] за неправилност на първоинстанционното решение, поради липсата на забава за плащане, обуславяща липса на отговорност за заплащане на неустойка (във въззивната жалба се поддържа, че задължението за плащане е изискуемо в срок от 30 дни след датата на получаване на стоката, удостоверено с протокол за входящ контрол и стокова разписка, а не от посочените в товарителниците дати на доставка), въззивният състав е приел, че предявеният иск по чл.92 ал.1 ЗЗД е неоснователен. Според съда уговорката за неустойка по т.11.3 от договора на страните е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, за което съдът следи служебно. Посочил е, че изводът за недействителност на неустоечната клауза, съдът е направил, съобразявайки се с разясненията, дадени в т.3 от ТР №1/2010 на ОСТК относно присъщите функции на неустойката (обезпечителна, обезщетителна и санкционна), както относно дефинирането на понятието „добрите нрави”, както и относно преценката за тяхното накърняване.
В обжалваното решение е посочено, че в случая при преценката си за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД, съдът е изходил от характерните особености на договора между страните и на уговорените насрещни престации. Според апелативния състав касае се за договор, сключен за срок от една година, по силата на който ищецът се е задължил срещу заплащане от ответника да достави на последния общо 4 455 тона разсол, като закрепеното в договора взаимно съгласие на страните е да се осъществят отделни доставки на заявени количества в 8-дневен срок от писмената заявка на ответника. Имайки предвид, че в договора е предвидено, че дължимото от ответника заплащане ще се осъществява за всяка доставка поотделно в срок до 30 дни след получаването й, съдът е приел, че клаузата на т. 11.3 от договора, съгласно която ответникът дължи неустойка в размер на 0.5% от общата стойност на договора, за всеки ден закъснение, но не повече от 20% от тази стойност, противоречи на добрите нрави, тъй като размерът на дължимата неустойка е обусловен не от размера на неизпълнението на длъжника (за заплащането на цената на отделната доставка), а от общата цена на договора, определена за всички доставки на общото договорено количество разсол. Според съда налице е уговорка, при която неустойка може да се дължи и върху изпълненото в срок задължение за заплащане на цената – по отношение на плащане на цената на доставки, което не е забавено като в решението е посочено, че този характер и размер на уговорената неустойка за забавено плащане, при които същата не е обусловена от неизпълнението на длъжника, създава условия за недопустимо неоснователно обогатяване на кредитора в противоречие с принципа за справедливост. Апелативният съд е преценил, че в случая е налице несъответствие между размера на неустойката и очакваните при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от забавеното изпълнение на задължението за заплащане на цената отделната доставка на стоката по договора, и излизане на неустойката извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване се предопределя от поставянето от касатора на правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело като по отношение на този въпрос следва да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите два въпроса (обобщени от касатора във въпрос №1): „Ако е договорена неустойка при забава на плащане, което следва да се извърши в определен срок и размерът на неустойката е договорен като процент върху стойността на целия договор на ден и този размер е ограничен до достигане на определен процент, то може ли да се счете, че е договорена неустойка върху изпълнена част от договора, а оттам, че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави? Може ли да се слага знак на равенство между математическото изчисление и базата на това изчисление на неустойката и това, че след като изчислението се прави върху стойността на договора, то санкцията се простира върху изпълнената част от договора, респ. неустойката губи своите функции?” не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са въпроси изцяло по правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Съдът е приел че в конкретния договор между страните с оглед уговорения начин на престиране, неустойката по т.11.3 излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което е въпрос на обоснованост (правилност) на обжалваното решение.
Настоящият състав намира, че въпросът (част от въпрос №1): „Може ли да им нищожност поради противоречие с добрите нрави, защото неустойката е формулирана като размер върху стойността на целия договор без съдът да е счел, че така формулирания размер е прекомерен?” е значимият въпрос за правния спор и като такъв попада в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. В случая обаче не са налице твърдените от касатора допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касация.
В т.3 от Тълк.решение №1/15.06.20110г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК, е прието, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора като са посочени примерно изброени критерии с възможност да се използват и други критерии с оглед конкретните факти и обстоятелства за всеки един отделен случай. За разлика от хипотезата на уговорена неустойка без краен предел или без фиксиран срок (при която неустойката не е нищожна), в цитираното тълкувателно решение не е направено обвързване между уговорката за изчисляване размера на неустойката на база на целия договор, вместо на базата на всяка отделна неплатена изискуема цена на всяка отделна доставка, и нищожността, респ. валидността на неустоечната клауза. Ето защо в случая не може да се приеме, че поставеният от касатора въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.3 на ТР №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСТК. По така формулирания въпрос не е допуснато касационно обжалване и няма формирана практика и в цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: №88/22.06.2010г. по т.д.№911/2009г. на ВКС, І т.о. и решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, І т.о. С изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са представени влезли в сила противоречиви съдебни решения, обуславящи допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Аналогично, дори да се приеме, че въпросите под №4: „Допустимо ли е да бъде правен извод за основанието на неустойката (и върху какво се простира –неизпълнението или изпълнението) на база единствено начина на изчисление на нейния размер? Ако в договора бе записано, че неизправната страна дължи сума в размер на 1 400лв. за всеки ден забава, но не и повече от 2 000лв. на ден, дали съдът би стигнал до извода, че страните за договорили при автономия на волята неустойка върху изпълнения договор?” са значими за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, в случая не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Както бе посочено по-горе в своята задължителна практика ВКС не обвързва нищожността, респ. валидността на неустойката, с начина на изчисление на нейния размер. Преценката дали уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е предоставена на решаващия съд при спазване на посочените с тълкувателното решение критерии.
На следва да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване с оглед поставените от касатора въпроси: въпрос №2 „Ако за двете страни е уговорен един и същ механизъм на изчисление на неустойката и едната е получавала така определената неустойка в хода на действие на договора между страните, то може ли да се счете по отношение на другата страна, че в нарушение на справедливостта би се допуснало недопустимо неоснователно обогатяване, ако бъде уважен искът й?, въпрос №3: „След като страните са охранили чрез неустойката спазването на сроковете за доставка (в полза на ответника) и спазване на сроковете за плащане след определен срок (в полза на ищеца) – налице ли е несъответствие между размера на неустойката и очакваните при сключването на договора вреди за кредитора от неизпълнение като се отчете и факта, че се касае за договор по ЗОП?” и въпрос №5: „Няма ли да бъдат накърнение добрите нрави като е нарушена справедливостта ако страната, която по закон предлага договора и която се възползва от договорените неустойки, избягва договорените неустойки, защото съдът приема, че противоречат на справедливостта? Доколко лишаването на едната страна да получи решение и изпълнителен лист за неустойка ще бъде в унисон на добрите нрави, след като другата страна вече е покривала своите вреди със същата неустойка и след като по силата на закона тази друга страна е съставителя на договора между страните?”.
Цитираните по-горе въпроси не са значими за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващия извод на въззивния съд, че неустойката по т.11.3 от договора е нищожна на осн. чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД. Апелативният съд не е обсъждал противоречието на неустойката с добрите нрави в контекста на наличие на уговорена в договора реципрочна неустойка в полза на купувача (възложител) и на извършено прихващане на цената с нея, нито с оглед обстоятелството, че договорът е сключен по реда на ЗОП и е бил предложен от възложителя. Следва да се има предвид, че апелативният съд е направил извод за нищожност на клаузата за неустойка и е приложил служебно (при липса на такова оплакване във въззивната жалба) императивната разпоредба на чл.26 ал.1 ЗЗД, без да е предоставил възможност на страните да изразят становище и за изложат доводи относно действителността на клаузата (решение №208/08.11.2016г. по гр.д.№1290/2016г. на ВКС, І г.о.). В касационната жалба липсва оплакване за неправилност на въззивното решение, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, както и липсва поставен процесуалноправен въпрос в тази връзка в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
На основание чл.78 ал.8 ГПК във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество възнаграждение за процесуалната защита от юрисконсулт в касационната инстанция в размер на 100лв.
Мотивиран от горното, ВКС, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №731 от 31.03.2017г., постановено по т.д.№6218/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 9 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [жк]бл.18 вх.1 да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], сумата 100лв. /сто лева/- разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: