О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
София, 30.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№610/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Авто Итал Трейд” ООД- в несъстоятелност – [населено място], срещу решение №2418/22.11.2017г., постановено по в.т.д.№4637/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в частта му, с която след частично обезсилване на решение №1003/30.05.2016г. по т.д.№2678/2015г. на СГС, VІ-4 състав, е прекратено производството по отрицателния установителен иск на „Авто Итал Трейд” ООД (н.) против „Банка ДСК” ЕАД по чл.694, ал.1 ТЗ за разликата от 106 321.57лв. до 108 788лв., както и в частта му, с която след частична отмяна на същото решение, е отхвърлен отрицателния установителен иск на „Авто Итал Трейд” ООД (н.) против „Банка ДСК” ЕАД по чл.694, ал.1 ТЗ до размер на сумата от 73 336.64лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Сочи се, че въззивният състав не е дал правилната правна квалификация на разгледания иск, не е разпределил доказателствената тежест спрямо нея и не е посочил конкретните правни разпоредби, на които обосновава неоснователността на претенцията. Твърди се, че въззивната инстанция неправилно не е кредитирала заключението по извършената в първоинстанционното производство експертиза, като вместо това е възприела заключението, изготвено пред апелативния съд по правния въпрос за силата на пресъдено нещо. Излагат се съображения, че въззивният състав не е проверил възможността на банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем поради липса на достатъчно тежко неизпълнение с оглед срока на кредита и размера на задължението по него. Претендира се отмяна на решението в обжалваните му части, уважаване изцяло на предявения отрицателен установителен иск и присъждане на направените от касатора разноски по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на първо място поддържа предпоставката за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като излага доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Отделно е формулирал следните правни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК:
1. „За задължението на въззивния съд, разглеждащ отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ по същество, да посочи конкретните материалноправни норми, обуславящи основателността (респ. неоснователността) на иска?”. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени в ТР №1/2013г. на ВКС, ОСГТК
2. „Разполага ли въззивният съд с процесуално правомощие да допусне изслушването на съдебно-счетоводна експертиза по правен въпрос, касаещ пределите на разпростиране на силата на пресъдено нещо на съдебно решение, като впоследствие основе въззивното решение изцяло на това експертно заключение?”. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №604 от 4.06.2010г. по гр.д.№26/2010г. ВКС, ІІІ г.о.
3. „За задължението на съда, разглеждащ спор, основаващ се на предсрочна изискуемост на банков кредит, да провери дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответно договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за който се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита?”. Поддържа, че решението противоречи на решение на Съда на Европейския съюз от 14.03.2013г. по дело С-415/11 (C.).
4. „Необходимо ли е съдът, разглеждащ спор, основаващ се на предсрочна изискуемост на банков кредит, да определи кои от дължимите от кредитополучателя вноски са били падежирани преди момента на настъпването на предсрочната изискуемост, като въз основа на това установи дали и по отношение на коя част от вземането е налице забава на заемателя и респективно – дали и за коя част от задължението последният дължи законна лихва, различна от уговорената в договора с банката?”. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №205 от 16.02.2017г. по т.д.№2932/2015г. ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество „Банка ДКС” ЕАД – [населено място], в който се поддържа, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въпросите не са от значение за изхода на конкретното дело, както и че липсват твърдените в изложението допълнителни предпоставки за допускане на касация. Същевременно се излагат доводи за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е обезсилил решение №1003/30.05.2016г. по т.д.№2678/2015г. на СГС в частта му, с която е прието за установено на основание чл.694, ал.1 ТЗ, че „Авто Итал Трейд” ООД (н.) не дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 106 321.57лв. до 108 788лв., представляваща разлика между действително дължимото съгласно влязлото в сила решение №114/20.06.2013г. по т.д.№405/2012г. на ОС- Русе по договор за кредит №289/21.03.2008г. и размера на предявеното в производството по несъстоятелност, прието от съда вземане по т.д.н.№4895/2013г. на СГС, и вместо него е прекратил производството в тази му част. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение, в частта му, с която по същия иск е прието за установено, че „Авто Итал Трейд” ООД (н.) не дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата 73 336.64лв. и вместо него е отхвърлен отрицателния установителен иск до размер на сумата от 73 336.64лв. С обжалваното решение е потвърдено решението на първата инстанция в частта му, с която е прието за установено, че „Авто Итал Трейд” ООД (н.) не дължи на „Банка ДСК” ЕАД разликата от 73 336.64лв до 106 321.57лв. като в тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В хода на въззивното производство апелативният съд е констатирал противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, свързано с обстоятелството, че не всички суми, дължими от Авто Итал Трейд” ООД (н.) въз основа на влязлото в сила решение по т.д.№405/2012г. на Окръежн съд- Р., са били предявени от „Банка ДСК” ЕАД в производството по несъстоятелност, като в същото време в общия размер на предявените вземания от 414 998.11лв. са включени вземания на „Банка ДСК” ЕАД, които не са били предмет на производството по чл.422 ГПК. В тази връзка и с оглед констатацията на съда, че в обстоятелствената част на исковата молба се признава дължимостта на сумите 281 434.47лв. -главница, лихва в размер на 13 400.79лв., такси в размер на 2 110.75лв., както и разноски в размер на 5 938.92лв. и юриск.възнаграждение в размер на 3 419лв. или общо 306 210лв., въззивният състав е оставил исковата молба без движение с указание към ищеца „Авто Итал Трейд” ООД (н.) да уточни в рамките на общата сума 108 788лв., която оспорва като недължима, за кои конкретни вземания, определени по основание и размер, се претендира да бъде установено, че не съществуват. С молба от 29.06.2017г. ищецът е заявил, че сумата 108 788лв. представлява лихви, претендирани от банката и начислени за гратисен 1-годишен период по договора като оспорва и дължимостта на сумата 49 290лв. – сбор от сумите 31 312.53лв. и 17 977.87лв. – част от главницата по договора, платена от дружеството и един от съдружниците след 29.03.2010г., както и на сумата 52 200лв. – от продаден имот на третите лица- ипотекарни длъжници по кредита.
На базата на уточнението на исковата молба и посочвайки, че допустимостта на иска по чл.694, ал.1 ТЗ е обусловена от подаване в срок на възражение по чл.690, ал.1 ТЗ, т.е. че предмет на отрицателния установителен иск са само вземанията, срещу чието включване в списъка на приетите вземания е възразил длъжника, въззивният съд е приел, че исковата претенция по реда на чл.694, ал.1, т.1 ТЗ е за установяване, че не се дължи сумата 108 788лв. – законна лихва върху присъдената с горецитираното решение на Окръжен съд -Русе главница за периода 26.04.2011г.-11.01.2015г. Отчитайки, че в списъка на приетите вземания на „Авто Итал Трейд” ООД (н.) вземането на „Банка ДСК” ЕАД за законна лихва е в размер на 106 321.57лв., апелативният състав е приел, че за разликата от 106 321.57лв. до 108 788лв искът се явява недопустим, поради което исковата молба за сумата 2 466.43лв. следва да бъде върната, а съдебното решение в частта, с която е признато за установено, че не съществува вземане за сумата над 106 321.57лв. следва да се обезсили като недопустимо. По отношение на останалата част за допълнително посочените в молбата суми от 49 290лв. и 52 000лв. съдът е приел, че не е налице уточнение на иска, а предявяване на нови исковете, което е недопустимо, тъй като няма подадено в срок възражение и предявен в законоустановения срок иск по чл.694 ТЗ за недължимост на сума в размер на общо 101 290лв. (49 200лв. плюс 52 000лв.) .
За да отмени първоинстанционното решение, в частта му, с която е прието за установено, че „Авто Итал Трейд” ООД (н.) не дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата 73 336.64лв. и да отхвърли иска до този размер като потвърди решението, в частта с която отрицателния установителен иск е уважен за разликата от 73 336.64лв до 106 321.57лв., въззивният състав е посочил, че с влязлото в сила решение №114/20.06.2013г. на ОС-Русе по т.д.№405/2012г. са уважени предявените от „Банка ДСК” ЕАД искове на основание чл.422 ГПК, като е признато за установено, че „Авто Итал Трейд” ООД дължи на „Банка ДСК” ЕАД на основание договор за кредит от 21.03.2008г. сумата 281 434.47лв. главница, просрочена лихва 13 400.79лв. за периода 19.10.2010г.-25.04.2011г., такси 2 110.75лв., законна лихва върху главницата, считано от 26.04.2011г. до окончателното плащане, както и разноски в размер на 5 938.92лв. и юриск.възнаграждение в размер на 3 419лв., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№3964/2011г. по описа на Районен съд-Русе.
Съдът е акцентирал върху молбата на „Банка ДСК” ЕАД от 25.08.2015г., с която банката признава, че за обезпечаване на вземанията й по процесния договор за кредит №289/21.03.2008г. е била учредена договорна ипотека върху недвижим имот- собственост на трети лица, като в рамките на индивидуалното принудително изпълнение от публична продан на ипотекирания имот на 19.08.2015г., е получена сумата 52 200.20лв. С тази сума са погасени част от задълженията на ищцовото дружество /разноски, заемни такси и законна лихва върху главницата/, като включително е погасена част от законната лихва в размер на 32 600.23лв. Въззивният състав е посочил, че не кредитира заключенията на в.л.К. К., приети от първата инстанция, тъй като експертизите са изготвени без да са съобразени с доказателствата по делото и най-вече с влязлото в сила съдебно решение.
Във въззивното решение е възприето заключението на вещото лице Л. З., изготвено по допусната служебно във въззивното производство ССЕ, от което се установява, че след приспадане на извършените плащания „Авто Итал Трейд” ООД (н.) дължи по процесния договор за кредит към 30.11.2016г. главница в размер на 281 434.47лв., законна лихва – 126 972.57лв., заемни такси и застраховки – 300.68лв., такси и разноски – 6 642.76лв. Законната лихва върху главница в размер на 281 434.47лв. за периода 26.04.2011г.- 11.01.2015г. е в размер на 106 696.90 лева. От тази сума е погасена сумата 760.03лв. на 11.10.2012г. / чрез плащане/ и сумата 32 600.23лв. на 19.08.2015г. /чрез плащане след публична продан/ или общо 33 360.23лв. като в резултат на извършените погашения размерът на дължимата законна лихва, начислена за периода до 11.01.2015г. е 73 336.64лв. /106 696.90лв. минус 33360.26лв./.
Въззивният състав е посочил, че със сила на пресъдено нещо между страните по делото е установено, че ответникът има вземания от ищеца на основание договор за кредит от 21.03.2008г. – сумата 281 434.47лв. – главница, просрочена лихва в размер на 13 400.79лв. за периода 19.10.2010г.-25.04.2011г., такси 2 110.75лв., законна лихва върху главницата, считано от 26.04.2011г. до окончателното плащане, както и разноски в размер на 5 938.92лв. и юриск.възнаграждение в размер на 3 419лв.. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК, съгласно която спорът относно съществуването на тези вземания не може да бъде пререшаван, поради което в настоящото производство е допустимо да се навеждат само възражения за правопогасяващи факти, настъпили след края на съдебното дирене в исковото производство по чл.422 ГПК, както и за факти, настъпили в индивидуалното принудително изпълнение, които не се преклудират, предвид особеностите на исковото производство, образувано по иск за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповед на изпълнение на парично задължение. С оглед изложеното и като е отчел, че към 11.01.2015г. (края на исковия период, за който е начислена законната лихва- предмет на настоящия спор), няма погасяване на дължимата главница, т.е. вземането е в същия размер, установен като дължим с влязлото в сила съдебно решение (281 434.47лв.), съдът е стигнал до извода, че ищцовото дружество дължи след извършеното частично погасяване законна лихва върху главницата в размер на 73 336.64лв.
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване (извън случаите, посочени в чл.280, ал.2 ГПК), предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по следните съображения:
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи незаконосъобразността на въззивния акт, респ. неговата необоснованост, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Въззивният състав е обосновал прекратяването на производството по отрицателният установителен иск за разликата от 106 321.57лв. до 108 788лв., съобразявайки се с направеното уточнение на исковата молба с молбата на „Авто Итал Трейд” ООД (н.) от 26.09.2017г. и след обстоен анализ на приетите вземания на „Банка ДСК” ЕАД и оспорените такива в производството по несъстоятелност. Що се отнася до неоснователността на иска до размер на сумата от 73 336.64лв., въззивното решение е основано на констатираната от въззивния съд сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по т.д.№405/2012г. на Окръжен съд- Русе и на обстоятелството, че до края на исковия период към 11.01.2015г. няма погасяване на дължимата главница. Твърденията в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно съобразно направените по-горе разяснения, тъй като решението (със съдържащите се в него решаващи изводи), не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: За задължението на въззивния съд, разглеждащ отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ по същество, да посочи конкретните материалноправни норми, обуславящи основателността (респ. неоснователността) на иска?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда. Както бе посочено по-горе съдът е приел, че задължението на Авто Итал Трейд” ООД (н.) за законна лихва върху главницата от 281 434.47лв. за периода 26.04.2011г.- 11.01.2015г., е установено със сила на пресъдено нещо с решението по т.д.№405/2012г. на Окръжен съд- Русе, поради което спорът относно съществуването на това вземане не може да бъде пререшаван (т.е. съдът не дължи ново произнасяне по основателността на претенцията за лихви за исковия период).
По същите съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение въз основа на въпросите в изложението, свързани с твърдението на касатора, че договорът за кредит не следва да бъде обявен за предсрочно изискуем и следователно, че не е налице задължение на длъжника за заплащане на законна лихва за забава: „За задължението на съда, разглеждащ спор, основаващ се на предсрочна изискуемост на банков кредит, да провери дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответно договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за който се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита?” и „Необходимо ли е съдът, разглеждащ спор, основаващ се на предсрочна изискуемост на банков кредит, да определи кои от дължимите от кредитополучателя вноски са били падежирани преди момента на настъпването на предсрочната изискуемост, като въз основа на това установи дали и по отношение на коя част от вземането е налице забава на заемателя и респективно – дали и за коя част от задължението последният дължи законна лихва, различна от уговорената в договора с банката?”. В обжалваното решение съдът не е обсъждал основателността на претенцията за законна лихва върху главницата, дължима по договора за кредит поради правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл.422 ГПК по т.д.№405/2012г. на Окръжен съд- Русе, чиято последица се явява непререшаемостта на разрешения спор за главници и лихви.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящ допускане на касационно обжалване, и въпросът: „Разполага ли въззивният съд с процесуално правомощие да допусне изслушването на съдебно-счетоводна експертиза по правен въпрос, касаещ пределите на разпростиране на силата на пресъдено нещо на съдебно решение, като впоследствие основе въззивното решение изцяло на това експертно заключение?”. Въпросът не е значим за спора, тъй като съдът не е поставял правен въпрос на назначената от него допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, нито е възприел правен извод на вещото лице. Пределите на силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№405/2012г. на ОС- Русе са посочени от въззивния състав в решаващите му мотиви, докато заключението на вещото лице З. е ценено в обжалваното решение с оглед констатираните от експерта извършени плащания и погасяване на дълга след постановяване на влязлото в сила решение по чл.422 ГПК.
На основание чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правна помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Банка ДСК” ЕАД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2418/22.11.2017г., постановено по в.т.д.№4637/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав , в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „Авто Итал Трейд” ООД (н.) – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] да заплати на „Банка ДСК” ЕАД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 200лв. (двеста лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: