О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 26.06. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2676/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Република Сърбия срещу решение №1452 от 12.06.2018г., постановено по в.т.д. №670/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решение №1709/23.10.2015г. по т.д. №378/2014г. на СГС, VІ-2 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че е очевидно неправилно. Твърди се, че апелативният съд е нарушил императивната разпоредба на чл.294, ал.1 ГПК като се е произнесъл по въпроси, които са били решени от касационната инстанция с решението №180/02.02.2018г. на ВКС, І т.о. Отделно се сочи, че в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд не е подложил на съвкупна преценка всички доказателства по делото и не е обсъдил всички искания и възражения на страните. Излагат се доводи, че въззивният състав неправилно не е приложил чл.120, ал.2 КМЧП, която разпоредба според касатора по дефиниция не изключва извънредните способи за контрол върху чуждестранното съдебно решение. Твърди се, че в случая ответникът е имал уреден в чуждия закон процесуален способ за защита чрез искане за отмяна на решението пред чуждия съд, която възможност не е била изчерпана от него. Претендира се отмяна на обжалваното решение, признаване и допускане изпълнение на територията на Република България на съдебно решение №32 П3057/14.06.2010г., постановено от Стопанския съд в [населено място], Република Сърбия, с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. „Какви са правомощията на въззивни съобразно чл.294, ал.1 ГПК в производство след отмяна на решение от ВКС и връщане на делото за повторно разглеждане и задължителни ли са указанията на касационния съд по тълкуването и прилагането на материалния закон?”. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обективирана в решение №88/09.05.2011г. по гр.д. №1062/2009г. на ВКС, ІI г.о., решение №193/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение №18/22.07.2014г. по т.д.№25/2013г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №28/27.06.2017г. по т.д.№3416/2015г. на ВКС, І т.о.
2. „Приложима ли е разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП в производства по екзекватура на чуждестранни съдебни решения при наличието на действащ международен договор за правна помощ, и конкретно по отношение на искания за признаване и допускане до изпълнение на територията на Република България на съдебни решения по граждански дела, постановени от сръбски съдилища (при действието на ДВПП между НРБ и ФНРЮ от 1956г.)?”. Твърди се, че въпросът обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК с твърдение, че същият е решен от въззивния съд в противоречие с решение 101/09.02.2010г. по гр.д.№919/2010г. на ВКС, ІІI г.о. и определение №432/05.06.2018г. по гр.д. №563/2018г. на ВКС, ІІІ г.о.
3. „Кои средства за защита е имал предвид законодателят при преценката за приложимост на правилото по чл.120, ал.2 КМЧП в производството по екзекватура – дали само обжалването на невлязло в сила чуждестранно решение или и извънредните средства за защита срещу влязлото в сила решение на чуждестранния съд, предвидени от правото на държавата, в която решението е било постановено?”. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Същевременно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице предпоставката за допускане на касация по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение, произтичаща от несъстоятелността на тезата на САС за неприложимост в настоящия случай на разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са депозирани два писмени отговора на касационната жалба от пълномощниците на ответното дружество СД „Хелиос-П.-В. и С-ие”, съответно на 26.10.2018г. от адвокатите В. Г. и А. Д. и на 25.10.2018г. от адвокат К. М.. В отговорите се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. И в двата отговора се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №180/02.02.2018г., постановено по т.д.№340/2018г., състав на ВКС, първо търговско отделение, е отменил решение №1872/06.10.2016г. по т.д. № 458/2016г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9 с-в, и е върнал делото на САС за ново разглеждане с указания за служебно събиране на доказателства за установяване съдържанието на чуждото право в изпълнение на задължението по чл.43 КМЧП и за осигуряване възможност на страните да ангажират доказателства във връзка с възражението на ищцовата агенция по чл.120, ал.2 КМЧП.
С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение №1452 от 12.06.2018г. по в.т.д.№670/2018г. на САС, ТО, 11 с-в, постановено по реда на чл.294 ГПК, е потвърдено решение №1709/23.10.2015г. по т.д.№378/2014г. на СГС, с което е отхвърлен предявения от Агенция за приватизация на Република Сърбия (чиито правоприемник е касатора Агенция за водене на спорове в приватизационни процедури на Република Сърбия) иск против СД „Хелиос-П.-В. и С-ие” за признаване и допускане на изпълнение на територията на Република България на съдебно решение №32 П3057 от 14.06.2010г., постановено от Стопанския съд в [населено място], Република Сърбия.
Преди да пристъпи към разглеждане на спора по същество в мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е направил съпоставка на правната уредба за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение съобразно разпоредбите на чл.43-46 от Договора за взаимна правна помощ между НРБ и ФНРЮ от 1956г. – в сила от 26.01.1957г. и правната регламентация за екзекватура на чуждестранно решение в България, съдържаща се в чл.117 – 121 КМЧП. Съдът е посочил, че ако чуждестранното решение е постановено в държава, която не е член на ЕС, но с която Република България има сключен и действащ международен договор, уреждащ екзекватурите по граждански дела (какъвто е настоящия случай), се прилага този международен договор и неговите разпоредби имат примат над вътрешното законодателство, съгласно чл.5, ал.4 Конституцията на РБ и чл. 3 КМЧП. Съпоставяйки двете правни регламентации въззивният състав е обосновал извода, че разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП в случая не е приложима субсидиарно към производствата по екзекватура, реграментирани в ДВПП между НРБ и ФНРЮ, поради което ищцовата агенция не може да се позовава на обстоятелството, че ответникът в производството по признаване и допускане на чуждестранното решение е могъл де изтъкне пред чуждестранния съд нарушенията по чл.117, т.2 КМЧП. Независимо от този извод въззивният състав, съобразявайки се с указанията в отменителното решение на ВКС, е взел предвид и е дал отговор на възраженията на Агенцията, основани на обстоятелствата по чл.120, ал.2 КМЧП.
Въззивният състав е приел за установено, че: 1) процесното искане отговаря на формалните изисквания на чл.45 ДВПП, и по-специално – към искането е представен с пълен препис от процесното решение №32П3057/14.06.2010г. на Стопанския съд – [населено място] и особено удостоверение за влизането му в сила, както и превод на съдебното решение на български език; 2) спазено е изискването на чл.46, ал. 1, буква „а“ ДВПП – разрешеният правен спор не е от изключителната компетентност на българските съдилища; 3) спазено е изискването на чл.46, ал.1, буква „д“ ДВПП – по същото искане, на същото основание и между същите страни по-рано не е постановено влязло в сила решение от български съд; 4) налице е надлежна легитимация и на двете страни по настоящото искане като възраженията на ответника за липсата на идентичност са окончателно отхвърлени с отменителното решение на ВКС и 5) в развилото се съдебно производство пред Стопанския съд – [населено място] ответното дружество не е взело участие /не е извършвало процесуални действия/ чрез надлежен процесуален представител и не е било редовно призовано – призовавано е при липса на процесуална представителна власт чрез лицето С. Р., което обстоятелство е прието в отменителното решение на ВКС за нарушаващо изискванията на чл. 46, ал.1, буква „г“ ДВПП и чл. 117, т. 2 КМЧП.
Независимо, че от мотивите на отменителното решение следва извода, че според ВКС единственият останал за разрешаване от въззивната инстанция спорен въпрос е дали е спазено изискването на чл.120, ал.2 КМЧП, а именно – дали е могъл ответникът да изтъкне пред сръбските съдилища възраженията си срещу нарушеното му право на участие в процеса, апелативният съд е приел, че е компетентен да извърши служебна проверка и е изложил самостоятелни съображения за наличието на изискванията по чл.46, ал.1 б.”б” и чл.46, ал.1 б.”в” ДВПП, като е приел за установено че процесното чуждестранно решение е влязло в сила и не противоречи на българското законодателство.
Във връзка с дадените указания в отменителното решение на ВКС за проверка дали ответникът СД „Хелиос-П.-В. и С-ие” е могъл да се възползва от редовните способи за инстанционен контрол, предвидени в сръбското гражданскопроцесуално законодателство, издирването на което е възложено на апелативния съд, въззивният състав е анализирал процесуалните разпоредби на действалия към датата на постановяване на процесното решение сръбски „Закон о парничном поступку” (Закон за гражданското производство) ДВ, бр. 125/2004., отменен със „Закон о парничном поступку” ДВ бр.72/2011г. като е посочил, че в процесуалния закон (чл.355-384) като единствено редовно средство за инстанционен контрол е предвидено обжалване на първоинстанционното решение пред второинстанционен съд, докато отделно (в чл.389-429) са уредени като извънредни способи за контрол възможности за атакуване на решението пред Сръбския Върховен касационен съд.
С оглед установеното от ВКС обстоятелство, че процесното решение на Стопанския съд –гр.Б., е връчено на С. Р., чиито действия по приемане на връчването не могат да ангажират правната сфера на ответното дружество, въззивният състав е приел, че в конкретния случай липсва правновалидно връчване на съдебното решение спрямо ответника, което да постави началото на срока за второинстанционно обжалване. Според съда без редовно връчване на решението условието на чл.120, ал. 2 КМЧП не може да се случи, тъй то изисква ответникът да е могъл да изтъкне пред чуждия съд нарушеното му право на защита, а с подобна възможност ответникът разполага само след връчване на решението. Въззивният състав е обосновал извода, че ответникът не би могъл да упражни правата си по редовните способи за инстанционен контрол ако от страна на чуждестранния съд въобще не му е осигурена възможност за това чрез редовното съобщаване на постановеното съдебно решение.
Въззивният състав е приел за неоснователни доводите на ищеца, че ответникът е узнал за решението в хода на настоящото производство по екзекватура и не се е възползвал от правото си на отмяна по чл.422 ЗПП. Съдът е акцентирал върху указанията в отменителното решение на ВКС, че извънредните средства за защита са ирелевантни при преценката по чл.120, ал.2 КМЧП, а меродавни са само редовните способи за инстанционен контрол, т.е. тези предхождащи влизането в сила на решението. Отразил е, че узнаването на решението от отгветника в настоящото производство не може да се приравни по последици на връчване на решението от постановилия го съд, за да бъде поставено началото на срока на редовното му обжалване. Като допълнителен аргумент за неоснователност на иска съдът е посочил, че и понастоящем не съществува пречка сръбският съд да връчи процесното решение на ответното дружество на адреса му на управление в България, вкл. използвайки способите за правна помощ по ДВПП, и едва тогава – при липса или неуспешно обжалване от ответника, да иска екзекватура на това решение в Република България.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не покрива общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК въпрос №1 на касатора: „Какви са правомощията на въззивни съобразно чл.294, ал.1 ГПК в производство след отмяна на решение от ВКС и връщане на делото за повторно разглеждане и задължителни ли са указанията на касационния съд по тълкуването и прилагането на материалния закон?”. На първо място отговорът на въпроса се съдържа в разпоредбата на чл.294, ал.1 ГПК, предвиждаща ясно и недвусмислено, че указанията на ВКС по прилагане и тълкуване на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, т.е. въпросът, по общотеоретичния начин, по-който е формулиран, би могъл да има единствено отношение към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че в мотивите на обжалваното решение, въззивният състав категорично и неколкократно застъпва становището, че указанията на ВКС по тълкуването и приложението на чл.120, ал.2 КМЧП са задължителни за него, поради което и въпреки изразеното несъгласие, съдът е обсъдил като релевантен и решаващ за спора по признаване е допускане изпълнение на чуждестранното решение факта дали ответникът е могъл за изтъкне пред чуждия съд нарушенията по чл.117, ал.2 КМЧП. Обстоятелството, че във въззивното решение съдът е изложил самостоятелни съображения за това, че процесното чуждестранно решение е влязло в сила – изискване на чл.46, ал.1 б.”б” ДВПП, както и че решението не противоречи на българското законодателство – изискване по чл.46, ал.1 б.”в” ДВПП, в случая не представлява отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.294, ал.1 ГПК, тъй като в случая изводите на съда, че са налице формалните предпоставки за признаване и изпълнение на чуждестранното решение по чл.46, ал.1 б.”б” ДВПП и чл.46, ал.1 б.”в” ДВПП, не противоречат на мотивите на отменителното решение на ВКС, с което също принципно е прието че са спазени формалните изискванията в ДВПП и КМЧП за екзекватура, извън изискването за връчен препис от исковата молба, редовно призоваване и осигуряване правото на защита на ответника.
Не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване въпрос №2: „Приложима ли е разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП в производства по екзекватура на чуждестранни съдебни решения при наличието на действащ международен договор за правна помощ, и конкретно по отношение на искания за признаване и допускане до изпълнение на територията на Република България на съдебни решения по граждански дела, постановени от сръбски съдилища (при действието на ДВПП между НРБ и ФНРЮ от 1956г.)?”. Както бе посочено по-горе, поставеният от касатора въпрос е решен положително с отменителното решение на ВКС, поради което и с оглед разпоредбата на чл.294, ал.1 ГПК въззивният състав е обсъдил по същество възражението на Агенцията по чл.120, ал.2 КМЧП. Обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение са изразени аргументи за недопустимост на възражение по чл.120, ал.2 КМЧП при действието на ДВПП, сключен между НРБ и ФНРЮ, се явява неотносимо за решаващия извод на въззивния състав зе неоснователност на иска, а именно – че в конкретния случай не са налице обстоятелствата по чл.120, ал.2 КМЧП, лишаващи ответника от правото да се позове на нарушенията, свързани с изискването за връчване на препис от исковата молба, редовно призоваване и осигуряване правото на защита.
Не може да обоснове наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация въпрос №3: „Кои средства за защита е имал предвид законодателят при преценката за приложимост на правилото по чл.120, ал.2 КМЧП в производството по екзекватура – дали само обжалването на невлязло в сила чуждестранно решение или и извънредните средства за защита срещу влязлото в сила решение на чуждестранния съд, предвидени от правото на държавата, в която решението е било постановено?”. От една страна отговор на този въпрос е даден в отменителното решение на ВКС, в което изрично е посочено, че при направено възражение от ищеца по чл.120, ал.2 КМЧП, „от значение е установяване съдържанието на чуждото право относно редовните способи за инстанционен контрол, в рамките на които ответникът пред чуждия съд може да упражни оплакванията си срещу нарушено право на участие в процеса, завършил с постановяване на чуждестранното съдебно решение”, т.е. според задължителните указания на ВКС релевантни за приложението на разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП са единствено възможностите на ответника да се позове на нарушенията по чл.117, ал.2 КМЧП в рамките на редовното съдебно производство. От друга страна, поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като законът ясно дефинира като предпоставка за признаване и допускане на изпълнение, чуждестранното решение да е влязло в сила – чл.119, ал.2 КМЧП, като без значение за екзекватурата е обстоятелството дали влязлото в сила решение е могло да бъде атакувано по реда на извънредни способи. От изложеното следва, че от значение за прилагането на разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП, е установяване дали чуждестранното решение е влязло в сила и дали в рамките на редовното производство ответникът е могъл за изтъкне пред чуждия съд нарушенията по чл.117, ал.2 КМЧП.
Неоснователно е становището на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по съображенията, изложени касационна жалба, за несъстоятелност на тезата на САС за неприложимост в настоящия случай на разпоредбата на чл.120, ал.2 КМЧП, доколкото по този начин касаторът е допуснал смесване на оплакванията за неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК с твърдение за очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касация. Отделно следва да се има предвид с оглед изложените по-горе съображения по въпрос №3, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона(extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество, тъй като с отговорите на касационната жалба не се представят доказателства за направени разноски за разглеждане на делото пред настоящата касационна инстанция. Разноските на ответника за делото пред ВКС по първата касация са присъдени от въззивния съд по реда и на основание чл.294, ал.2 ГПК с обжалваното пред настоящия състав въззивно решение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1452 от 12.06.2018г., постановено по в.т.д. №670/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: