О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
София, 01.02.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №2237/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №117 от 30.05.2017г., постановено по в.т.д.№125/2017г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о, с което е потвърдено решение №141 от 20.12.2016г. по т.д.№213/2016г. на Шуменски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че е налице неяснота в атакувания съдебен акт относно заплатените наемни вноски за „втората стопанска година” от 01.10.2015г. до 30.09.2016г. Оспорва се извода на съда, че в договора липсва разпоредба за възможност на наемателя едностранно да прекрати наемния договор като се акцентира върху клаузата на чл.13 от договора. Сочи се, че наемодателят е бил своевременно уведомен за прекратяването на договора, което се установява, както от поведението на [община], така и от предприетите действия от наемателя след уведомлението за прекратяване на договора с писмото от 17.12.2015г. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани пет въпроса, които според касатора се решават противоречиво от съдилищата. Като съдебна практика са посочени едно решение и три определения на търговската колегия на ВКС, без да е уточнено кой от съдебните актове, към кой въпрос е относим.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [община], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на противоречиво решаване на въпросите в цитираната от касатора практика. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалби по съществото на спора. С отговора се претендират направените от общината разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №141/20.12.2016г. по т.д.№213/2016г. на Шуменски окръжен съд, с което в производство по чл.422 ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът [фирма] дължи на ищеца [община] сума в общ размер 43 855.14лв., от които сумата 42 210.34лв. – неплатен годишен наем по договор №0012/17.02.2014г. за отдаване под наем на земеделски земи от общинския поземлен фонд и сумата 1 644.80лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 01.09.2015г. до 18.01.2016г., за които вземания е издадена заповед №68/29.01.2016г. за изпълнение на парично задължение на основание чл.417 ГПК по ч.гр.д.№186/2016г. на Великотърновски районен съд.
Въззивният състав е приел за установено, че между страните е възникнало валидно правоотношение по писмен договор №0012 за отдаване под наем на земеделски земи от общинския поземлен фонд, по силата на който ищецът [община] се е задължил да предостави на ответното дружество [фирма] за временно и възмездно ползване имот №028002 в землището на [населено място] за срок от 01.10.2013г. до 30.09.2016г., срещу задължение на наемателя да заплаща годишен наем в размер на 42 210.34 лв. за съответната стопанска година, в срок до 30-то число на месец август на всяка календарна година, предхождаща годината, за която се дължи. Съдът е приел за безспорно между страните, че за предоставената му за ползване земеделска земя ответникът е заплатил първия годишен наем в размер на 42 210.34лв. и съответно, не е заплатил дължимия авансово, до 30.08.2015г., наем за втората стопанска година, обхващаща периода 01.10.2015 г. – 30.09.2016 г.
Апелативният съд е посочил, че спорният въпрос по делото е дали процесният договор за наем на земеделска земя е действащ до края на уговорения срок – 30.09.2016г., или е бил предсрочно прекратен за втората стопанска година – 01.10.2015г. – 30.09.2016г., като е посочил възраженията на ответника: 1.) че с настъпването на обективния факт на неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на наемна цена за втората стопанска година до изтичане на уговорения в договора срок – 01.09.2015г., без да е необходимо волеизявление на някоя от страните, отправено към другата страна, 2.) че с едностранно изявление на наемателя до наемодателя, обективирано в писмо вх.№26-00-353/17.12.2015г., на основание чл. 13, раздел ІV от договора и 3) че след като наемателят не е ползвал имота в периода 01.10.2015 г. – 30.09.2016 г., не дължи наемна цена.
Въззивният състав е обосновал извода, че в процесния срочен договор за наем липсва разпоредба, която да дава право на наемателя едностранно и безвиновно да прекрати наемното правоотношение. Посочил е, че при липсата на специална правна уредба в ЗОС и ЗСПЗЗ по отношение на сключването и прекратяването на договорите за наем на земеделски земи от общинския поземлен фонд, са приложими разпоредбите на договора, доколкото не противоречат на закона, както и правилата на ЗЗД .
В решението е посочено, че от събраните по делото доказателства и съобразно възприетата от първата инстанция фактическа обстановка, не може да се обоснове извод за осъществяване на нито една от предвидените в закона и в в чл. 14 ал. 1 от договора хипотези на прекратяване на процесното наемно правоотношение преди изтичане на уговорения срок, а именно: 1.) изтичане на срока за който е сключен; 2.) преди изтичане на срока, по взаимно съгласие на страните, извършено в писмена форма 3.) едностранно, от наемодателя, при неспазване датата на внасяне на наема, без писмено предизвестие и 4.) едностранно от наемодателя при неспазване на условията по раздел ІV от договора. Според съда всички твърдения на ответника за това, че общината чрез различни конклудентни действия – провеждане на търг за същия имот, и поради други обстоятелства – неиздаване на фактура за втория годишен наем, е приела предложението на наемателя за прекратяване на договора по взаимно съгласие, или че е считала същия за прекратен на друго основание – автоматично, с факта на неплащане на наемната цена, са неоснователни, тъй като от една страна няма постигнато съгласие за предсрочно прекратяване на договора в писмената форма, а от друга – промяната на срока може да стане само с нов писмен договор (анекс), както е уговорено в чл. 14 ал. 1, б.„б“ и чл.16 от процесния договор.
В решението са изложени съображения, че преценката дали да бъде развален договора и кога това право ще бъде упражнено, принадлежи на изправния кредитор. Посочено е, че предвидената в чл.14 ал. б. „в“ възможност „при неспазване от наемателя на датата на плащане на наема, наемодателят да прекрати едностранно договора, без писмено предизвестие”, не означава, че предсрочното прекратяване на договора може да настъпи автоматично, без упражняване на потестативното право от титуляра с едностранно изявление, в писмена форма, достигнало до неизправната страна. Съдът е приел за ирелевантни за спора обстоятелствата дали през стопанската година 2015г.– 2016г. наемателят реално се е възползвал от предоставеното му право да ползва наетата земеделска земя, както и какви изявления във връзка с ползването е правил към Общинска служба „ Земеделие“ за същата стопанска година. Посочил е, че от значение за спора биха били обстоятелства, довели до невъзможност за наемателя да ползва наетия имот, и то при защитно възражение за вреди от невъзможност за обработване и извличане на приходи от наетата земя, но подобни обстоятелства не се установяват в процеса.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Нито един от поставените от касаторите пет материалноправни въпроса няма характеристиката на въпрос, попадащ в общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпрос №1: „Погрешно възприетото „безспорно” установено обстоятелство за липса на плащане за втората година /2014г.-2015г./, би ли дала основание на въззивния съд да достигне до различни правни и фактически изводи относно дължимостта на наемната цена за този период?”; въпрос №2: „При наличие на изрично договорена възможност – чл.13 от наемния договор, за едностранно предсрочно прекратяване на срочния договор от страна на наемателя, скрепена със санкция на същия в чл.8 от същия – 10% неустойка, на какво основание и коя правна норма от кой закон предопределя нищожността на тази двустранна уговорка? Не противоречи ли този извод на диспозитивното начало в ЗЗД и на равенството на страните по договора?” и свързания с него въпрос №3: „При отрицателен отговор на предходния въпрос, в какъв случай би се задействал ефекта на чл.8 от договора?”, са въпроси по правилността на съдебния акт, свързани с тълкуване на конкретните клаузи на договора в контекста на приетата за установена конкретна фактическа обстановка. Въпросите следват защитните тези на касатора и неговите виждания, а не решаващите мотиви на въззивния съд. В решението няма изразено становище на съда, че двустранната уговорка за неустойка в размер на 10% от стойността на договора, е нищожна.
Въпрос №4: .„Съществува ли разлика между едностранно прекратяване на срочен наемен договор и едностранно разваляне на същия този договор, във връзка с решаващите мотиви на стр.4 абз.2 от атакуваното решение?” не е значим за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, защото въпросът не е обусловил решаващата воля на съда. За да приеме, че прекратяването на действието на договора не настъпва автоматично с факта на неизпълнение на задълженията на наемателя, съдът е посочил, че както потестативното право по чл.87 ал.1 ЗЗД за разваляне на договора, така и възможността за неговото прекратяване, предвидена в клаузата на чл.14 ал. б. „в“ от договора, се реализират чрез едностранно волеизявление на кредитора. Изводът на съда не е обусловен от наличието или липсата на разлика между едностранното прекратяване на срочния наемен договор или едностранното му разваляне, а напротив, съдът е приел, че и в двата случая за прекратяване действието на договора е необходимо волеизявление на изправния кредитор.
Въпрос №5: Налице ли са конклудентни действия от страна на наемодателя –напр. неиздаване на фактура за годишната наемна цена, предсрочно провеждане на търг за отдаване под наем на същия земеделски имот и др., които допълват и доизясняват представите на наемодателя за упражненото право на наемателя по чл.13 от договора?” е въпрос относно обосноваността на решението, свързан с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд, който не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК. Отделно въпросът не е от значение за формиране решаващата воля на съда, който е приел, че в случая предпоставките за прекратяване на договора са изчерпателно посочени в чл.14 ал.1 от договора, което изключва възможността за едностранно прекратяване на договора от наемателя извън хипотезата на неспазване на условията по раздел ІV.
Непосочването на правен въпрос от значение на изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнително основания за това. Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочената от касатора съдебна практика на търговска колегия на ВКС (едно решение по чл.290 ГПК и три определения по чл.288 ГПК) не е относима към поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси с оглед конкретните различни обстоятелства по делото, въведени от касатора в самите въпроси, и не може да обоснове наличието на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на [община] сумата 1 440лв. – заплатен адвокатски хонорар с ДДС за правна защита и съдействие в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №117 от 30.05.2017г., постановено по в.т.д.№125/2017г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [община] с Б.[ЕИК] от [населено място], обл.Шумен, [улица] сумата 1 440лв. /хиляда четиристотин и четиридесет лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: