О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 24.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври септември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1440/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК и чл.274 ал.2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], И. Д. Д. и М. Д. Д. срещу допълнително решение №24 от 01.2.2017г., постановено по т.д.№401/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 1 с-в. в частта му, с която е оставена без уважение молбата на [фирма], И. Д. и М. Д. за допълване на решение №342/02.11.2016г., постановено по същото дело.
В касационната жалба се поддържа, че допълнителното въззивно решение в обжалваната му част е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че във въззивното решение от 02.11.2016г. апелативният съд не се е произнесъл по въззивната жалба на [фирма], И. Д. и М. Д. в частта й, с която се обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата 8 609.42евро. Правният интерес за обжалване на първоинстанционното решение в частта, с която частично е отхвърлен предявения от [фирма] установителен иск поради частично плащане, се обосновава с неуваженото главно възражение на ответниците за недължимост на исковата претенция поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита и поради предявяване на иска против поръчителите след изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД. Твърди се, че доколкото с въззивната жалба е поискано отмяна на първоинстанционното решение и в отхвърлителната му част и постановяване на ново решение за отхвърляне на иска поради погасяването му на основание чл.147 ал.1 ЗЗД, първоинстанционното решение в тази му част не е влязло в сила. В тази връзка се обосновава основателността на молбата на въззивниците по чл.250 ГПК за допълване на въззивното решение. Иска се отмяна на допълнителното решение от 01.02.2017г. и допълване от състава на ВКС на въззивното решение съобразно петитума на молбата по чл.250 ГПК или връщане на делото за ново произнасяне от въззивния съд по молбата за допълване на решението.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните два процесуалноправни въпроса, за които се твърди, че обуславят наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1. „Когато съдът отхвърля предявен установителен иск за съществуване на парично вземане поради плащане на вземането от ответника или от трето лице, следва ли съдът да посочва изрично това основание за отхвърляне на иска (поради плащане) в диспозитива на решението;съдържащото се в диспозитива на съдебното решение основание за отхвърляне на иск за съществуване на парично вземане – поради плащане на това вземане, представлява ли допусната от съда в решението очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК?” и
2. „Когато ответникът по предявен установителен иск за съществуване на парично вземане е релевирал евентуални възражения по иска: главни възражения – за недължимост на вземането поради изтекъл преклузивен срок по чл.144 ал.1 ЗЗД на отговорността на ответника в качеството му на поръчител на ищеца и недължимост поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземането, евентуално възражение – недължимост на вземането поради плащане от ответника, а в първоинстанционното решение съдът отхвърли иска поради плащане на вземането и остави без уважение главните възражения на ответника, в резултат на което решението засяга претендираното от ответника материалноправно положение, има ли ответникът интерес и право да обжалва решението на първоинстанционния съд?; Когато искът бъде отхвърлен не на заявеното главно възражение – което не е уважено от съда, а на заявеното от ответника и уваженото от съда евентуално възражение за неоснователност на иска, с което се отричат материални права на ответника, които той защитава и брани чрез поредността на заявените възражения, има ли право ответникът да обжалва решението?”.
Сочи се, че поставените от касаторите въпроси не са анализирани и разглеждани от ВКС, поради което допускането на касационно обжалване ще доведе до формиране на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, която ще гарантира точното прилагане на закона при решаване на релевираните процесуални въпроси, както и ще допринесе за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от [фирма], в който се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на допълнителното въззивно решение поради липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба с твърдението, че въззивният състав не е допуснал пропуск като се е произнесъл по цялото искане във въззивната жалба.
Постъпила е и касационна жалба от [фирма] срещу същото допълнителното решение №24 от 01.2.2017г. по т.д. №401/2016г. на Пловдивски АС в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката с правно основание чл.248 ал.1 ГПК за изменение на решение №342/2.11.2016г. по т.д.№401/2016г. на Пловдивски АС в частта за разноските.
По своята правна същност допълнителното решение в частта му, с която се оставя без уважение молбата по чл.248 ал.1 ГПК, представлява определение, което подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл.274 ал.2 ГПК (в този смисъл са указанията, дадени в т.24 от Тълк.решение №6/6.11.2013г. по т.д. №6/2012г. на ВКС, ОСГТК). Ето защо настоящият състав дължи произнасяне по касационната жалба на [фирма] като по частна жалба по реда на чл.274 ал.2 ГПК (без необходимост от наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК).
В частната жалба на [фирма] се поддържа, че въззивният съд неправилно не е уважил молбата по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Сочи се, че с оглед конкретните обстоятелства по делото – депозираните възражения от ответниците против заповедта за незабавно изпълнение по чл.414 ГПК, приети от заповедния съд за подадени в законоустановения срок и дадените указания от съда към [фирма] по чл.415 ал.1 ГПК за предявяване на иск в едномесечен срок за установяване съществуване на вземането, следва да се приеме, че причина за завеждането на иска по чл.422 ал.1 ГПК е поведението на ответниците, което от своя страна обуславя възлагане на разноските по делото върху ответниците на основание чл.78 ал.2 ГПК (по аргумент за противното). Същевременно в жалбата се застъпва становището, че първоинстанционното решение не е обезсилено в частта му, с която е признато за установено вземане на банката за дължими редовни и наказателни лихви и комисионни задължения, обстоятелство което следва да се вземе предвид при разпределяне разноските по делото.
По касационната жалба [фирма], И. Д. Д. и М. Д. Д. срещу допълнително решение №24 от 01.2.2017г., постановено по т.д. №401/2016г. по описа на Пловдивски АС, в частта му, с която е оставена без уважение молбата по чл.250 ГПК за допълване на решение №342/2.11.2016г., постановено по същото дело.
С решение №327/8.02.2016г. по т.д.№327/2014г. на Старозагорски окръжен съд е уважен установителния иск на [фирма] по чл.422 ал.1 ГПК против [фирма], И. Д. и М. Д. до размер на сумата 18 359.23 евро – признато задължение на ответниците като поръчители по договор за кредит, ведно с лихви и комисионно възнаграждение, като е отхвърлен установителния иск за разликата до претендирания размер на главницата от 26 968.65евро поради плащане. Първоинстанционното решение е обжалвано от ответниците както в частта му, с която е уважен установителния иск за сумата 18 359.23евро с лихви и комисионно възнаграждение, така и в отхвърлителната му част с искане за изменение на решението и отхвърляне на установителния иск за разликата от 18 359.23 евро до 26 968.65 евро поради изтичане на преклузивния шестмесечен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД за предявяване на иска срещу поръчителите.
С решение №342/02.11.2016г. по т.д.№401/2016г. на Пловдивски АС е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено по отношение на [фирма], И. Д. и М. Д. съществуване на вземане на [фирма] в размер на сумата 18 359.23евро като в тази му част въззивният съд е прекратил производството поради недопустимост на иска. В диспозитива на решението е отразено, че в останалата отхвърлителната част решението на окръжния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
С допълнителното решение №24 от 01.2.2017г., постановено по същото дело, е оставена без уважение молбата на [фирма], И. Д. и М. Д. за допълване на въззивното решение №342/02.11.2016г. Съдът е обосновал неоснователността на молбата с липсата на възможност за самостоятелно обжалване на мотивите на първоинстанционното съдебно решение. Въззивният състав е посочил, че страната няма правен интерес да обжалва това решение в отхвърлителната му част с оглед постигнатият от нея краен резултат от правния спор като се е позовал на задължителната практика на ВКС в т.18 от Тълк.решение №1 от 04.01.2001т. по т.гр.д. №1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Според апелативния съд съдържащият се в диспозитива на обжалваното решение на Старозагорския окръжен съд израз, че искът за разликата се отхвърля „поради плащане“ не може да бъде отстранен по реда на чл.250 ГПК за допълване на решението от въззивната инстанция, но може да бъде предмет на друго производство по отстраняване на допусната от съда очевидна фактическа грешка, доколкото по възражения за погасяване на вземането съдът се произнася единствено в мотивите на решението.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на допълнителното въззивно решение до касационно обжалване.
Според задължителните указания в т.1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт.
Формулираният от касаторите Медицински център-К.” О., И. Д. и М. Д. вх.№19143/22.12.2016г. първи въпрос не попада в очертаното в чл.280 ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Изразеното в мотивите на допълнителното решение становище, че отразената в дизпозитива на първоинстанционното решение причина за отхвърляне на иска „поради плащане” може да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК, не е основният аргумент на съда за отхвърляне на молбата по чл.250 ГПК. Както бе посочено по-горе решаващата воля на съда, обусловила извода за неоснователност на молбата, е задължителната практика на ВКС за необжалваемост на решението от страната, когато то я удовлетворява като резултат, както и че по направените възражения от ответниците съдът се произнася в мотивите. Що се отнася до втория въпрос – същият е зададен каузално чрез повтаряне на становището на касаторите в молбата по чл.250 ГПК, поради което следва да се приеме, че същият е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторите не обосновават наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 ал.3 ГПК за допускане на касация. За да е осъществено основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, разрешеният в обжалваното въззивно решение правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според задължителните указания в т.4 от Тълк. решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Твърденията на касаторите, че по поставените въпроси липсва трайно формирана или задължителна съдебна практика, не съставляват надлежна аргументация на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, позволяваща на касационната инстанция да се произнесе дали е изпълнена специфичната за това основание допълнителна предпоставка.
По частната жалба (неправилно наименована касационна жалба) на [фирма] срещу допълнителното решение №24 от 01.2.2017г. по т.д. №401/2016г. на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката по чл.248 ГПК за изменение на решение №342/2.11.2016г., постановено по същото дело в частта за разноските.
С въззивното решение №342/02.11.2016г. по т.д.№401/2016г. по описа на Пловдивски АС, с което е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен установителния иск иска на банката до размер на сумата 18 359.23евро и с което в тази му част производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска по чл.422 ГПК, е осъден ищеца [фирма] да заплати на ответниците разноските по делото. С допълнителното решение №24 от 01.2.2017г., постановено по същото дело, е оставена без уважение молбата на [фирма] по чл. 248 ГПК за изменение на решението от 02.11.2016г. в частта за разноските. В тази му част допълнителното решение има характер на определение.
За да остави молбата на банката по чл.248 ГПК без уважение въззивният състав е посочил, че е присъдил направените от ответниците по иска разноски на основание чл.78 ал.4 ГПК. Според съда неприложима към конкретният случай е разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК, в която хипотеза разноските се присъждат в тежест на ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска и в тази връзка е посочил, че неправилно молителят се позовава на поведението на насрещната страна по спора. Въззивният състав не е възприел съображението на молителя за изменение на решението в частта за разноските и с оглед липсата на диспозитив за обезсилване на първоинстанционното решение относно лихвите (редовни и наказателни) и комисионното възнаграждение като е посочил, че във въззивното решение е прието, че в частта за лихвите и възнаграждението искът е отхвърлен от първоинстанционния съд и че в тази му част решението на окръжния съд е влязло в сила. Апелативният съд е отразил, че е обвързан от постановеното от него решение и не може да го променя като за молителя остава правната възможност да атакува решението по реда на касационното обжалване по чл.280 и сл. ГПК или да иска тълкуване на решението на първата инстанция по реда на чл.251 ГПК.
Настоящият състав намира, че жалбата на [фирма] е неоснователна. Съгласно чл.78 ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото. Липсва процесуална норма, която да възлага разноските върху ответника в случай, че с поведението си същият е дал повод или е станал причина за завеждане на иска. Ето защо без значение за конкретния правен спор са обстоятелствата, свързани с причините за завеждане на иска по чл.422 ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК, регламентираща възлагане на разноските върху ищеца ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, не може да се тълкува нито по аналогия, нито по аргумент за противното. Това е така, тъй като чл.78 ал.2 ГПК предвижда изключение от правилото в чл.78 ал.1 ГПК, а изключение от конкретно правило не може да се тълкува по аналогия или по аргумент за противното относно други правила, каквито са тези по чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК (необходима е изрична норма). Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че с първоинстанционното решение е признато съществуване на вземане на банката за лихви и комисионно възнаграждение и че в тази му част решението не е обезсилено, както и че неправилно в допълнителното решение въззивният съд е приел обратното, следва да се има предвид, че оплакванията, свързани с неправилност или непълнота на въззивното решение, не са предмет на производството по чл.248 ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на допълнително решение №24 от 01.2.2017г., постановено по т.д.№401/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 1 с-в. в частта му, с която е оставена без уважение молбата на [фирма], И. Д. и М. Д. за допълване на решение №342/02.11.2016г., постановено по същото дело.
ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение №24/01.2.2017г., постановено по т.д.№401/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, т.о., 1 с-в. в частта му (която по своя характер е определение), с която е оставена без уважение молбата на [фирма] по чл.248 ГПК за изменение на решение №342/2.11.2016г., постановено по същото дело в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: