О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
София, 14.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№984/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. В. И. срещу решение №2383 от 12.12.2016г., постановено по в.гр.д.№2082/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение №7894 от 18.11.2015г. по гр.д.№7111/2014г. на Софийски градски съд, ГО, 20 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е възприел събраните по делото доказателства за погасяване задължението на длъжника по процесния договор за заем от 17.06.2009г., обезпечен с издадения записа на заповед. Сочи се, че съдът е игнорирал обстоятелствата, сочещи недвусмислено, че касаторът е върнал получената в заем сума. Акцентира се върху следните необосновани изводи на съда: 1. че от доказателствата по делото не се установява, че ищцата Т. Х. е получила сумата 10 000лв. въз основа на представената по делото квитанция от 17.06.2009г.; 2. че от доказателствата не се установява, че ищцата е указала на Х. И. да заплати остатъка от сумите от 20 000лв. на трето лице; 3. че в процесния случай не се установява на кои лица е платил длъжника съобразно процесните квитанция от 18.06.2009г. и на 7.07.2009г. и 4. че не може да се установи за какво са платени сумите от страна на длъжника. В касационната жалба се излагат подробно съображения за неоснователността на исковата претенция, предявена по реда на чл.422 ал.1 ГПК, поради погасяване изцяло на задълженията, произтичащи от договора за заем – чрез изплащане на сумите на трети лица при условията на чл.75 ал.2 ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал следните два процесуалноправни въпроса, за които твърди, че обуславят наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
1.”Каква е доказателствената сила на признанието на факт, изходящ от страната по спора и има ли задължение въззивния съд да обсъди направеното от страната признание на факт във връзка с всички доводи и възражения на страните, както и да изложи ясни и точни мотиви?”. Касаторът поддържа, че въпросът е решен от въззивния състав в противоречие с решение №113/20.01.2016г. по т.д.№995/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и
2.”Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства относими към релевантните за спора факти в тяхната съвкупност, както и всички доводи и възражения на страните и да изложи ясни и точни мотиви по тях?”. Посочено е, че въпросът е решен в противоречие с решение №670/26.11.2015г. по т.д.№3503/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №37/29.03.2015г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, І г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Т. И. Х., в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният състав е обсъдил събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, както и че обстоятелството, че крайните изводи на съда не съвпадат с тези на касатора, не представлява основание за допускане на касация. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на жалбата по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Третото лице-помагач [фирма] – [населено място], не е представило писмен отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. В обстоятелствената част на касационната жалба е посочено, че се обжалва и решение от 2.03.2016г., постановено на основание чл.247 ГПК по същото дело на САС, но очевидно се касае за допусната грешка от касатора, тъй като решението от 2.03.2016г. по чл.247 ГПК е постановено от първоинстанционния съд по гр.д.№7111/2014г. на СГС, по него има произнасяне във въззивното решение и същото не може да бъде предмет на касационното производство.
С обжалваното въззивно решения съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил решение №7894 от 18.11.2015г. по гр.д.№7111/2014г. на СГС, г.о., 20 с-в, /поправено с решение от 2.03.2016г./, с което е признато за установено по иска на Т. И. Х. с правно основание чл.422 ал.1 ГПК против Х. В. И., че съществува изискуемо вземане на Т. Х. против Х. И. в размер на 30 000лв. по запис на заповед, издадена от Х. И. на 17.06.2009г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.03.2012г.
В обжалваното решение е посочено, че по делото не са спорни фактите, че на 17.06.2009г. в София е бил издаден редовен от външна страна запис на заповед от Х. И., по силата на който ответникът се е задължил безусловно и без протест да плати на поемателя Т. Х. сумата от 30 000лв с падеж на 26.06.2009г., както и че записът на заповед е служел за обезпечение изпълнението на сключен на същата дата в писмена форма договор за заем между страните, имащ за предмет предоставяне на парична сума в същия размер от 30 000лв., предадена на заемополучателя изцяло и в брой към момента на подписване на договора, в която част /т.3/ на договора е придадена силата на разписка, служеща за установяване получаването на сумата. Съобразявайки се от една страна с валидния менителничен ефект на записа на заповед и от друга страна с твърдяната от ищцата връзка между ценната книга и договора за заем и посоченото в договора предаване на сумата като заем, съдът е приел за релевантен за спора факта дали длъжникът е върнал заетата сума като е посочил, че в тежест на ответника е доказване погасяване от него на задължението по уговорения в договора начин.
Съдът е отразил, че ответникът е представил три броя приходни ордери с дати 17.06.2009г., 18.06.2009г. и от 07.07.2009г. като според съда първият приходен ордер от 17.06.2009г. свидетелства за плащане на сумата от 10 000лв. от Х. И. с посочено основание „аванс”, а в графа организация фигурира отбелязването „Б. БГ. Г..”, от която абревиатура би могло да се приеме, че се касае за търговското дружество [фирма], чиито управител към този момент е бил Е. Д., а адреса на управление на дружеството съвпада с мястото на плащане, посочено в записа на заповед – [населено място], [улица]. С втория приходен ордер от 18.06.2009г. е удостоверено плащане на сумата от 10 000лв. от Х. И., с основание „върната сума”, без посочен издател на ордера, в който фигурира само подпис в графа „гл.счетоводител”. Третият ордер от 17.07.2009г. е оформен по същия начин и удостоверява плащане на сумата от 10 000лв. от Х. И. с посочено основание – „остатък по договор за заем” с подпис под графа ”главен счетоводител”.
Във връзка с възражението на ответника за погасяване на задължението по договора за заем, за което са представени трите броя приходни ордери, въззивният състав е обсъдил основното и допълнителното заключение на вещото лице Ч. по назначената и извършена съдебно-почеркова експертиза и показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели Д. Ш., Р.Д. и Е. Д.. Посочил е, че след съвкупната и самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът стигна до извода за липсата на ангажирани по делото в съответствие с процесуалното правило на чл.154 ГПК убедителни доказателства, че извършените плащания по приходните документи са в изпълнение на задължението на длъжника по чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на процесната сума по договора за заем, за обезпечение на което служи ценната книга.
Въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че и в трите представени приходни документи Т. Х. не е посочена като титуляр на изпълнението, за да се приеме, че извършените плащания са в погашение на дълга по договора за заем. Посочил е, че макар от почерковата експертиза да се установява, че текста в ордера от 17.06.2009г е изпълнен от Т. Х., меродавно за спора е, че в горната му част в графа „организация” е изписано „Б. БГ. Г..”, което противно на твърденията на ответника, свидетелства за плащане на сумата на посоченото дружество, като „аванс”. Съдът е акцентирал и върху факта, че категорично по делото е установено, че подписът под цитирания ордер не е положен от Т. Х., който има удостоверително значение за авторството на документа като доказателство за извършено плащане по договора до този размер.
Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че със съставянето на текста на квитанцията от Т. Х., последната е установила авторството си и волята да удостовери с нея получаването на сумата. Посочил е, че дори да се приеме с оглед съвпадане в датата на ордера /17.06.2009г/ с датата на сключване на заемния договор и че този документ му е предаден от ищцата, това само по себе си не означава, че последната е целяла да удостовери получаване на плащане по договора. Според съда възражението на ответника не се подкрепя от съдържанието на документа, в който като титуляр на плащането е посочено „Б. БГ. Г..”, а като основание „аванс”, което обичайно се тълкува като предварително частично плащане на цената на стока или услуга и би могло по- скоро да индицира съставянето му във връзка с правоотношения между дружеството и ответника, за което свидетелстват и цифровите обозначения на счетоводни сметки, констатирани от вещото лице при съпоставката на копието на този документ с неговия оригинал и установени като налични в последния.
Съдът е направил извод, че съставянето на ордера от Т. Х. с цел да удостовери получаване на частично плащане по договора за заем се явява нелогично не само с оглед на посоченото основание, но и поради съвпадането в датата на издаване на ордера и датата на сключване на договора за заем – т.е. не е логично писменото оформяне на договора за заем от страните и фактическото предаване на сумата от 30 000лв. на 17.06.2009г в офиса на дружеството на адрес [улица]да е станало непосредствено преди или едновременно с частичното погасяване на задължението по същия този договор. Според съда признанието на ищцата за липсата на други договорни правоотношения с ответника не изключва наличието на такива между последния и обозначеното чрез абревиатура търговско дружество. Въззивният състав не е кредитирал показанията на свидетеля Е. Д. за липсата на правоотношения между ответника и представляваното от него дружество към онзи момент с оглед категоричните данни за влошени отношения между свидетеля и ищцата и възникналите между тях съдебни спорове. Съдът е посочил, че другите развити от въззивника съображения, че въпросната сума не е била осчетоводена по сметки на дружеството освен, че не са категорично подкрепени с доказателства, се явяват и неотносими към основния подлежащ на доказване факт – плащане на сумата лично на ищцата като кредитор или на посочено от нея трето лице, чрез което да се погаси дълга спрямо нея.
В обжалваното решение е посочено, че за да се приложи разпоредбата на чл.75 ал.2 ЗЗД е необходимо обективните условия, които да подвеждат длъжника да изпълни на трето лице, да бъдат недвусмислени и при нормално проявена грижа от длъжника, той да има основание да приеме, че престира на надлежния кредитор или негов представител. Според съда в случая не е установено ответникът да е извършил плащане на сумата от 10 000лв. по приходния ордер от 17.06.2009г. на третото лице [фирма] по нареждане на ищцата или дружеството да е било овластено да получава плащания от нейно име като по останалите приходни ордери дори не се установява на кои точно лица е извършено плащане, поради липсата въобще на посочен титуляр на изпълнението. Съобразявайки се с изводите на почерковата експертиза, че ръкописните текстове в квитанциите към ПКО от 18.06.2009г и 07.07.2009г. са изпълнени от Д.Ш., която е положила подпис под графата „касиер” в ордера от 18.06.2009г., въззивният състав е приел за по-вероятно тези суми да са били предназначени за дружеството. Акцентирал е върху факта, че по делото не е установявено въпросните суми и по трите ордера да са отишли в полза на ищцата или тя да е потвърдила получаването на сумите от нейно име като е посочил, че разпитаните свидетели Д.Ш. и Р.Д. са отрекли при разпита си в съдебно заседание да са приемали суми предназначени за Т. Х. или да са и предавали такива.
Съдът не е възприел тезата на ответника за приложението на чл.75 ал.2 ЗЗД и с оглед обстоятелството, че е налице съвпадание в адреса на офиса на дружеството с мястото на изпълнение по записа на заповед. Според съда добросъвестността на длъжника, предполага преди всичко проявяване на дължимата грижа в конкретната ситуация, която не се установява с оглед липсата на минимално изискване от негова страна за оформяне на документите, в който липсва получател на сумите или за такъв се посочва различно от кредитора лице, без да е посочено качеството, в което получава сумите, респ. данни, индивидуализиращи договора по който се плаща, с изключение на основанието в последния ордер „ остатък по договор за заем”, което обаче не е достатъчно, за да се приеме валидно погасяване на задължението.
В заключение въззивният състав е обосновал извода си, че
ответникът не е провел доказване на възраженията си за погасяване на дълга при условията на главно и пълно доказване, което би могло да стане не само с преки, но и с косвени доказателства, отнасящи се до странични обстоятелства, стига те в своята съвкупност да установяват осъществяването на основния факт. Посочил е, че в случая, не би могло да се приеме проведено пълно доказване само въз основа на изолирани косвени доказателства за съвпадане на общия размер на дълга с посочените суми по трите ордера, мястото на изпълнение по записа на заповед с адреса на управление на дружеството Бизнес БГ Г.” Е. и данните за изпълнявани финансово –консултантски услуги във връзка с дейността на това дружество от ищцата.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният от касатора въпрос №1: ”Каква е доказателствената сила на признанието на факт, изходящ от страната по спора и има ли задължение въззивния съд да обсъди направеното от страната признание на факт във връзка с всички доводи и възражения на страните, както и да изложи ясни и точни мотиви?” не е значим за конкретния правен спор и като такъв не притежава характеристиката на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящ наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Доказателствената стойност на признанието на факт е регламентирана в разпоредбата на чл.175 ГПК, предвиждаща преценяването от съда на направеното признание на факт с оглед всички обстоятелства по делото. В случая въззивният съд е посочил като признание от страна на ищцата Х. само на факта, че тя като физическо лице не е имала други облигационни отношения с ответника, но е приел, че този факт не е релевантен за спора, тъй като плащането е извършено от ответника на трето лице – [фирма], което обстоятелство предполага възможност за погасяване на друго задължение към това дружество. Съдът не е констатирал наличие на признание от страна на ищцата, че третото лице не е имало свои правоотношения с ответника, респ., че дружеството е получило сумите с мандат на ищцата. От изложеното следва, че въпросът за доказателствената сила на направеното от ищцата признание на факт (че тя не е имала друго вземане от ответника) в случая не е обусловил решаващите изводи, нито е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение и вторият въпрос, формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: ”Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички доказателства относими към релевантните за спора факти в тяхната съвкупност, както и всички доводи и възражения на страните и да изложи ясни и точни мотиви по тях?”. В обжалваното решение въззивният състав е изложил изчерпателно съображения и аргументи по всички направени от въззивника оплаквания във въззивната жалба. Съдът е решил спора след обсъждане на събраните по делото доказателства като е дал отговор на възраженията на ответника, включително чрез анализ на противоречията в свидетелските показания и след коментар на правните изводи при наличие на разписка, изготвена от заемодателя, но неподписана от него. Независимо дали са правилни или не, доводите на съда са ясни и са отразени в логическа последователност.
Следва да се има предвид, че в производството по чл.288 ГПК компетентността на касационният състав е ограничена до проверка за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК посоченият от касатора правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане събраните по делото доказателства. В случая оплакванията както в касационната жалба, така и в изложението към нея, пряко се отнасят до твърдението, че съдът неправилно е обсъдил събраните по делото доказателства, поради което е направил необосновани изводи относно фактическата обстановка, а оттам, че е постановил едно неправилно решение. Ето защо и доколкото от мотивите на въззивното решение не следва извода, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и че не е обсъдил доводите и възраженията на страните, настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос не обуславя наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът Х. И. следва да бъде осъден да заплати на Т. Х. разноски в размер на 2 000лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за касационната инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2383 от 12.12.2016г., постановено по в.гр.д.№2082/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в.
ОСЪЖДА Х. В. И. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.4 ап.12 да заплати на Т. И. Х. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ап.5 сумата 2 000лв. /две хиляди лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: