О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 16.11. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1525/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б. срещу решение №220 от 24.01.2017г., постановено по в.гр.д.№4567/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав, в частта му, с която е потвърдено решение №3243/21.04.2016г. по гр.д.№6969/2015г. на СГС за отхвърляне на иска на Б. Б. против „ЗК О. – клон България” К. за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 96 000лв. до 150 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД за претърпените от касатора неимуществени вреди е в размер на исковата претенция от 150 000лв. като се акцентира се върху естеството и интензитета вредите, причинени на касатора от смъртта на неговата наследодателка. Сочи се, че пострадалото лице е било лишено от възможността на съпричини вредоносния резултат по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на предявения иск в пълен размер, ведно със законната лихва върху главницата от датата на увреждането (23.12.2013г.) и присъждане на разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси:
1.” Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки критерий (признак), при определяне размера на обезщетението?”
2.„Доколко и при каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „гражданска отговорност”?
Сочи се, че поставените по-горе въпроси са решени в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и с решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на ВКС, І т.о., решение №78/07.05.2013г. по т.д.№490/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, ІІ т.о.
3.„Какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при смърт на член от семейството при иск по чл.226 ал. 1 КЗ (при отчитане на характерните особености на случая)?”
4. „Какъв е максимумът, който може да се присъди за обезщетение за неимуществени вреди при смърт на член от семейството при иск по чл.226 КЗ и какви са границите, в рамките на които следва да се присъждат тези обезщетения?”.
Твърди се, че въпрос №3 се решава противоречиво от съдилищата, а въпрос №4 – че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Застрахователна компания О. – клон България” К., в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според процесуалния представител на дружеството въззивното решение е съобразено с критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и с формираната съдебна практика по тяхното приложение. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат доводи за нейната неоснователност по съществото на спора и се претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С въззивното решение съставът от Софийски апелативен съд е отменил частично решение №3243/21.04.2016г. по гр.д.№6969/2015г. на СГС в частта му, с която е бил отхвърлен иска на Б. Б. против „ЗК О. – клон България” К. за обезщетение за неимуществени вреди над 56 000лв. до 96 000лв. като е осъдил застрахователното дружество на основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) да заплати допълнително на ищеца сумата от 40 000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.01.2014г. В тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Със същото решение на САС е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на Б. Б. против „ЗК О. – клон България” К. с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) за разликата от 96 000лв. до пълния претендиран размер от 150 000лв.
Въззивният съд е приел за установено, че ответникът „ЗК О. – клон България” К. е материалноправно легитимиран да отговаря пред ищеца Б. Б. за неимуществените вреди от ПТП, настъпило на 23.12.2013г, причинено от застрахования водач при ответното дружество по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” – И. С. М., в резултат на което на 31.12.2013г. е починала майката на ищеца К. Т.. Позовал се е на влязлата в сила присъда по н.о.х.д.№41/2015г по описа на Окръжен съд- Перник, с която водачът на л.а. „Пежо 307” И. М. е признат за виновен в това, че на 23.12.2013г. е нарушил правилата за движение по пътищата- чл.20 ал.2 от ЗДвП, и е причинил смъртта на пешеходката К. Т..
Въззивният състав е приел наличие на съпричиняване в размер на 20% от страна на пострадалата, (отчетено на основание чл.51 ал.2 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение), която е предприела пресичане на необозначено за това място. Посочил е, че според заключението по извършената автотехническа експертиза причина за злополуката, освен неправомерното поведение на водача, е и навлизането на пешеходката на пътното платно при наличие на МПС без да се увери, че водачът на автомобила намалява скоростта на движение и че я е възприел на платното, съставляващо нарушение от пострадалата на чл.113 от ЗДвП.
Обсъждайки размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на смъртта на неговата майка, апелативният съд е посочил, че К. Т. е била на 61 години. Съдът се е позовал на показанията на свидетеля Н., според който отношенията между майка и син са били близки, живеели са на един етаж в две съседни стаи. Ищецът е рухнал психически след смъртта на майка си като е посещавал психолог и е ползвал медикаменти по зелена рецепта. В обжалваното решение е взето предвид обстоятелството, че след смъртта на майка му, ищецът се е променил, затворил се е, престанал е да излиза с приятели, не е преодолял тъгата и чувството на липса от нейното отсъствие. За да увеличи определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 90 000лв. на 120 000лв. (без отчитане на съпричиняването) въззивният състав е посочил, че освен с неблагоприятните изживявания и последиците върху психиката на ищеца, съдът се съобразява и със стандарта на живот в страната, конкретните икономически условия в страната, намиращи израз в ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” (лимити на застрахователната отговорност) и конкретното място, където живеят потърпевшите лице,
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос №3: .„Какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при смърт на член от семейството при иск по чл.226 ал.1 КЗ (при отчитане на характерните особености на случая)?”, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът изцяло се отнася до правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не притежава характеристиката на въпрос, обуславящ допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и въпрос №4: „Какъв е максимумът, който може да се присъди за обезщетение за неимуществени вреди при смърт на член от семейството при иск по чл.226 КЗ и какви са границите, в рамките на които следва да се присъждат тези обезщетения?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор – в решението липсват съображения на съда, че в случая следва да се присъжда обезщетение в максимален размер, респ. че съдът е определил обезщетението съобразявайки се с определени гранични стойности.
Формулираните от касатора въпроси под №1 и №2: 1.”Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки критерий (признак), при определяне размера на обезщетението?” и 2.„Доколко и при каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „гражданска отговорност”?” са от значение за изхода на делото и попадат в очертаното от чл.280 ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касатора, че значимите за делото правни въпроси са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, в частност, че са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС. В посоченото постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – конкретните психически изживявания на ищеца и неблагоприятните за него последиците от застрахователното събитие. Не може да обуслови допускане на касация и довода в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, излагайки отделни съображения за всеки критерий, тъй като от една страна този довод не кореспондира с мотивите на решението, а от друга – съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Що се отнася до нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, тези лимити не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. Нормативно определените лимити са част от обществено-икономическите условия в страната към датата на пътнотранспортното произшествие – 23.12.2013г., които видно от мотивите на решението, са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. С оглед изложеното въпросът за значението на нормативно определените лимити на застрахователната отговорност не е решен от въззивния съд в противоречие с решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, ІІ т.о.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, но в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК липсва правен въпрос, относим към приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат.
Касаторът Б. Б. следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество „Застрахователна компания О. – клон България” К. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК (изм. – ДВ бр.8 от 2017г.) във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №220 от 24.01.2017г., постановено по в.гр.д.№4567/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Б. Г. Б. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на „Застрахователна компания О. – клон България” К. – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица]-142А сумата 200лв. /двеста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: