О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 25.05. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№858/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. Учителска срещу решение №166 от 17.01.2017г., постановено по в.гр.д.№1710/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено решение №542/19.01.2016г. по гр.д.№3308/2015г. на СГС, І-3 с-в в частта му, с която е отхвърлен иска на В. К. Учителска по чл.226 ал.1 КЗ (отм.) против ЗК [фирма] за разликата между присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. до претендирания размер на обезщетението от 26 000 лв., е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения в подкрепа на тезата, че справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на исковата претенция. Оспорва се извода на съда, че претенцията за лихви се погасява с тригодишна давност като се сочи, че лихвите за обезщетение от непозволено увреждане са компенсаторни, а не мораторни. Претендира се отмяна на въззивното решение, включително и в частта за разноските, като се претендира уважаване на предявения иск за разликата до предявения пълен размер от 26 000лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на ПТП (14.08.2010г.) и разноски по делото на всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа несъответствие на размера на присъденото обезщетение с критериите за справедливост, въведени в чл.52 ЗЗД и т.12 от Директива 2009/103/ЕО като са формулирани следните два материалноправни въпроса:
1.” Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетение и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.226 КЗ предвид динамиката на последната норма съобразно пар.27 от ПЗР на КЗ? и
2.„Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетение за непозволено увреждане да се отразяват на тези промени?”.
Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и в противоречие със съдебната практика, обективирана в представените шест решения на наказателната колегия на ВКС. Същевременно се сочи наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация по съображение, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен въпрос, се сочи, че въззивният съд неправилно е присъдил претендираната върху обезщетението лихва, считано от 12.03.2012г. (т.е. три години преди завеждане на иска), което противоречи на постановките в решение №1048/18.07.2001г. по т.д.№1022/2000г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК [фирма], в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че в изложението са развити единствено съображения за неправилност и необоснованост на решението като е направен анализ на критериите за справедливост и на приложението на разпоредбата на чл.111 б.в ЗЗД, без да са формулирани въпроси, обусловили решаващите изводи на съда, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. – които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат доводи за нейната неоснователност по съществото на спора и се претендират разноски за касационната инстанция по реда на чл.78 ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С въззивното решение съставът от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №542/19.01.2016г. по гр.д.№3308/2015г. на СГС, І-3 с-в в обжалваната му част, с която е отхвърлен иска на В. К. Учителска по чл.226 ал.1 КЗ (отм.) против ЗК [фирма] за разликата между присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. до претендирания размер на обезщетението от 26 000лв. и е присъдил на основание чл.78 т.8 ГПК разноски в полза на въззиваемото дружество в размер на 330лв.
Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в частта му, с която ответникът ЗК [фирма] е осъден да заплати на В. К. Учителска обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 15 000лв., ведно със законната лихва, считано от 12.03.2012г. до окончателното изплащане на сумата. В решението е отразено, че е формирана е задължителна за въззивната инстанция сила на пресъдено нещо по отношение всички елементи на отговорността на застрахователя по чл.226,ал.1 от КЗ (отм.), които са: извършено непозволено увреждане от водача и собственика на л.а. марка „ВАЗ 21011“ с рег.№ Е 73-02 ВК, чиято отговорност е била застрахована по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилисти в ЗК [фирма] ЗК към датата на на причиняване вредите на В. Учителска – 14.08.2010г.. В тази връзка с въззивното решение съдът се е произнесъл единствено относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно давността, с която се погасява вземането за лихви на третите лица при предявен от тях пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента.
На базата на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел, че в резултат на злополуката ищцата е получила „епифизиолиза на дясната лъчева кост в долната й част”, което е довело до трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок от три месеца. Съдът е отразил, че постадалата е постъпила в болнично заведение, където са й били направени изследвания и е било извършено наместване на разместената дистална епифиза на дясната лъчева кост и гипсиране за срок от 35 дни. След сваляне на гипсовата имобилизация е била назначена физиотерапия и рехабилитация на дясната гривена става. През тримесечния възстановителен период пострадалата е търпяла болки и страдания, които били с по-интензивен характер през първите 30 дни в началото след злополуката, когато ищцата не е могла да си служи пълноценно с дясната ръка. В решението е посочено, че понастоящем състоянието на пострадалата е стабилно като няма данни за някакви остатъчни ограничения или постравматични негативни последици от описаното увреждане.
Въззивният състав е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от В. Учителска неимуществени вреди е в размер на 18 000лв. (присъдено е обезщетение от 15 000лв. след приспадане на платените извънсъдебно 3 000лв от застрахователя). Съдът е посочил, че при определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД се е съобразил със следните конкретни обстоятелства: а) вида и характера на претърпените от въззивницата телесни увреждания, чийто лечебен и възстановителен период приключил за срок до три месеца, получените от тези увреждания болки, страдания и битови неудобства и най-вече констатираното от приетата съдебномедицинска експертиза стабилизирано общо състояние на пострадалата, чийто хрущял бил наместен много добре и зараснал окончателно към компактната част на лъчевата кост, липсата на остатъчни ограничения или посттравматични негативни последици от увреждането; б) изключително младата възраст на пострадалата, която към момента на претърпяната от нея пътна злополука била само на 10 години; в) социално-икономическите условия в страна към момента на увреждането. Съдът е цитирал задължителна практика на ВКС за това, че вземането за лихви при предявен пряк иск на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на увредилия ги деликвент се погасява с кратка тригодишна давност по чл.111, буква „в“ ЗЗД, считано от датата на настъпване на увреждането, поради което е приел, че застрахователят дължи на ищцата законна лихва върху присъдената главница, считано от 12.03.2012г. (за период от 3 години преди завеждане на исковата молба).
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК два материалноправни въпроса: 1.” Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл.226 КЗ, освен принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетение и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл.226 КЗ предвид динамиката на последната норма съобразно пар.27 от ПЗР на КЗ? и 2.„Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетение за непозволено увреждане да се отразяват на тези промени?” са от значение за изхода на делото и попадат в очертаното от чл.280 ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касаторката, че значимите за делото правни въпроси са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, в частност, че са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация и довода в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Що се отнася до нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите”, с чието нарастване касаторката е аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, тези лимити не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. Нормативно определените лимити са част от обществено-икономическите условия в страната към датата на пътнотранспортното произшествие – 7.07.2012г., които видно от мотивите на решението, са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В съответствие на общата разпоредба на чл.45 ЗЗД във вр. с чл.84 ал.3 ЗЗД и константната практика на ВКС въззивният съд е съобразил социално-икономическите условия в страната към датата на увреждането – 14.08.2010г.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен правен въпрос, се излагат доводи за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед твърдението на касаторката, че въззивният съд незаконосъобразно е приложил разпоредбата на чл.111 б.в. ЗЗД като неправилно е приел, че взимането за лихви за забава от деликт се погасява с кратката тригодишна давност.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълк. решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства. Ето защо при липсата на формулиран въпрос твърденията на касаторката в изложението за неправилно приложение на чл.111 б.в. не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Независимо от горното следва да се има предвид, че въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №95/26.06.2014г. по т.д.№3060/2013г. на ВКС, І т.о..
Касаторката В. Учителска следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество ЗК [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №166 от 17.01.2017г., постановено по в.гр.д.№1710/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о, 1 състав.
ОСЪЖДА В. К. Учителска- ЕГН [ЕГН], действаща със съгласието на баща си К. С. Учителски, и двамата от [населено място], [община], [улица] да заплати на ЗК [фирма] –[ЕИК] от [населено място], ул. Юнак” №11-13 сумата 200лв. /двеста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: