ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 77
София, 07.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1932/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД – гр. София, срещу решение №848 от 11.04.2018г., постановено по в.т.д.№3710/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в, с което е потвърдено решение №847/04.05.2017г. по т.д.№1161/2016г. на СГС, VI-13 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния състав, че ищецът не е оказал необходимото съдействие на ответника за изпълнение на задълженията му, поети в §5 от споразумението от 19.08.2012г., както и че ищецът е неизправна страна с оглед разпоредбата на чл.320 ТЗ. Сочи се, че от представеното с исковата молба писмо изх.№1146/13.09.2012г. е видно, че ищецът е изпълнил задължението си в 5-дневен срок да поиска издаването на нови нареждания за предаване на неизтеглените изделия по договора и че още през 2009г. ответникът е бил уведомен за готовността на Министерство на отбраната за изтеглянето на стоките от поделенията. Твърди се, че нито в периода на действие на договора, нито след това, (а едва с отговора на исковата молба), ответното дружество не е твърдяло, че неизпълнението се дължи на липса на нареждания до поделенията за експедиране на стоките. Сочи се, че няма причинно-следствена връзка между липсата на доказано връчване на купувача на издадените нареждания и забавата на последния. Излагат се съображения, че в нарушение на разпоредбата на чл.200 ГПК, на практиката на ВКС по нейното приложение и на международните стандарти E. и 1NCOTERMS, въззивният състав не се е съобразил, че в случая задължението е търсимо, а не носимо, което от своя страна обуславя изискване към купувача да търси изпълнение на задължението си, а не обратното. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на исковите претенции за главница и лихви и присъждане на направените по делото разноски. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в случай, че не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.З и ал.2, пр.З ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи, че в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в решение №125/06.06.2017г. по гр.д. №4213/2016г., ВКС, IV г.о. и решение №229/12.07.2011г. по гр.д.№1875/2009г. ВКС, IV г.о. въззивният състав неправилно е заел позицията, че когато задължението е да се предаде вещ или имот, това задължение е търсимо, а не носимо, като задължението за получаване на вещта лежи върху получателя. Наличието на предпоставката по чл.280, ал.1 т.З ГПК се обосновава със значението на въпроса дали продажбите, уговорени при условията на международния стандарт E. – франко ненатоварено превозно средство в складовете на продавача, са търсими или носими задължения. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът свързва с очевидна несправедливост на въззивното решение, с което въпреки допуснатата забава, ответникът е освободен от задължението да плати уговорената неустойка.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Алма-Д“ ЕООД -гр.С., в който се излагат доводи за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като се акцентира, че в изложението по чл.284, ал.З т.1 ГПК касаторът е допуснал отъждествяване на основанията за допускане на касация с основанията за касиране по чл.281,т.З ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №847/04.05.2017г., постановено по т.д.№1161/2016г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявения от „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД против „Алма-Д“ ЕООД иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 39 360.60лв. – неустойка по §5 от споразумението от 07.01.2012г. за неизтеглени през периода 20.08.2012г. -23.01.2014г. боеприпаси по договор №70/10/2008 от 15.10.2008г.
Въззивният състав е приел за установено, че ищецът „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД като продавач, и ответникът „Алма-Д“ ЕООД като купувач, са сключили на 15.10.2008г договор за покупко-продажба №70/10/15.10.2008г. Прието е за безспорно, че през исковия период 20.08.2012г. – 23.01.2014г. купувачът не е предприел действия по натоварване и извозване на следните боеприпасите, предмет на договора: 3 167 бр. 130/50 мм осколочно-фугасен снаряд; 1 439 бр. 130/50 мм полубронебоен снаряд от в.ф. 44320; 3269 бр. 130/50 мм осколочно-фугасен снаряд; 1 157 бр. 130/50 мм полубронебоен снаряд от в.ф. 26420 и 793 бр. 130/50 мм осколочно-фугасен снаряд от в.ф. 44320.
Въззивният състав е посочил, че съгласно договора и подписаните между страните споразумения, за да бъдат получени неизтеглените стоки от съответните военни формирования е било необходимо нареждане, издадено от компетентния орган на Министерството на отбраната (МО), с което се разрешава предаването на „Алма-Д“ ЕООД на описаното в договора имущество от съответните поделения, за получаването на което продавачът е следвало да направи необходимите постъпки. Съдът е акцентирал като относими за иска по чл.92 ЗЗД клаузите на споразумението от 07.01.2012г., с които страните да договорили: 1.) че срокът на договора е изтекъл на 30.06.2011г.; 2.) продавачът е поел задължение в 15- дневен срок да отправи искане до компетентния орган на МО за издаване на нови нареждания за получаване на неполучените изделия; 3.) купувачът е поел задължение да изтегли неполучените изделия не по-късно от шест месеца, считано от датата на издаване на нарежданията от компетентния орган на МО и 4.) в § 5 е предвидена договорна неустойка в размер на 3% от стойността на неизтеглените количества за всеки просрочен започнат месец, дължима от купувача при неизпълнение на задълженията му.
В обжалваното решение е отразено, че по делото са представени заверени копия от нареждания №А.-8/20.02.2012г., №А.-6/20.02.2012г. и №А. -7/20.02.2012г., издадени от компетентния орган, с които се разрешава предаването на „Алма-Д“ ЕООД на описаното в тях имущество от съответните военни формирования, със срок на действие до 20.08.2012г. Апелативният съд е посочил, че с последващо споразумение от 19.08.2012г. страните са договорили: 1.) на основание § 5 от споразумението от 07.01.2012г. купувачът да заплати на продавача неустойка в размер на 3% от стойността с ДДС на неизтеглените количества боеприпаси за всеки месец, а именно 2 315.33лв.; 2.)продавачът е поел задължение в 5 – дневен срок, след извършване на плащането по §3 да направи необходимите постъпки до компетентния орган на МО за издаване на нови нареждания за предаване на неизтеглените изделия по договора. Съдът е приел за установено, че в изпълнение на задълженията по споразумението от 19.08.2012г. на 12.09.2012г. ответникът „Алма-Д“ ЕООД е превел по сметка на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД сумата 2 315.33лв., че компетентният орган на МО е издал нареждания № А.-57/24.09.2012г. и № А.-58/24.09.2012г., с които се разрешава предаването на „Алма-Д“ ЕООД на описаното в тях имущество от съответните военни формирования, със срок на действие до 24.10.2012г.., както и че компетентният орган на МО е издал нареждания № А.-3/23.01.2014г., №А.-4/23.01.2014г. и №А. – 5/23.01.2014г./, с които се разрешава предаването на „Алма-Д“ ЕООД на описаното в тях имущество от съответните военни формирования, със срок на действие до 19.12.2014г.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлена исковата претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД, въззивният състав е приел, че не е налице твърдяното от ищеца виновно неизпълнение на договорното задължение на ответника в срок да изтегли неполучените изделия. Съдът се е позовал на уговореното в §3 от споразумението от 07.01.2012г., съгласно който срокът на действие на споразумението е започнал да тече от 20.02.2012г. и е изтекъл на 20.08.2012г. Посочил е, че в този срок купувачът се е задължил да изтегли неполучените изделия, като след изтичането на този срок страните са уговорили, че купувачът ще дължи неустойка в уговорения размер и при условията по §5 от същото споразумение като в този смисъл е и съдържанието на §2 от споразумението от 19.08.2012г., с което страните се споразумели за забавата от 20.08.2012г. до 19.08.2012г. купувачът да заплати сумата от 2 315.33лв.
Според апелативния състав, въпреки, че след подписването на споразумението от 19.08.2012г. са издадени нареждания от компетентния орган на МО със срок на действие съответно до 24.10.2012г. и до 19.12.2014г., не може да бъде споделено становището на ищеца, че с писмото изх.№ 1146/13.09.2012г. ищецът установява, че е изправна страна по договора. Съдът е посочил, че в договора № 70/10/2008г. от 15.10.2008г. и споразуменията от 07.01.2012г. от 19.08.2012г., не е изрично уговорено по какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че стоката е готова за предаване с оглед предмета на договора и необходимостта от спазване на специални мерки за сигурност, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл. 320 ТЗ, предвид търговския характер на сделката. В тази връзка съдът е обосновал извода, че за продавача е налице задължение да уведоми купувача, че стоката е готова за получаване, т.е. че се изпълнени специалните мерки за сигурност, включително и че са получени необходимите нареждания от компетентния орган на МО, в какъвто смисъл е съдържанието на заповед на Министъра на отбраната на РБ №ОХ-137/06.03.2012г.
В обжалваното решение е отразено, че по делото не са ангажирани доказателства, а и липсват твърдения, че издадените нареждания от компетентния орган на МО №А.-57/24.09.2012г. и №А.-58/24.09.2012г. са достигнали до знанието на „Алма-Д“ ЕООД в срока им на действие – до 24.10.2012г.. поради което не може да се приеме, че продавачът е изпълнил задълженията си по §5 от споразумението от 19.08.2012г., а купувачът – че е изпаднал в забава и дължи уговорената неустойка. Отделно е посочено, че не са ангажирани доказателства за постъпки от страна на продавача за издаване на нареждания от компетентния орган на МО за периода от 24.10.2012г. до 23.01.2014г, които да позволяват на „Алма-Д“ ЕООД да изпълни задължението си по договора, като получи имуществото, предмет на договора, от съответните военни формирования. Според въззивния състав липсата на постъпки в тази насока от страна на продавача го поставят в забава по смисъла на чл.95, ал.1, предл. 2 ЗЗД – тъй като не дава необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, което от своя страна освобождава последния от последиците на неговата забава, включително и от задължението да заплати уговорената неустойка за забава за претендирания период от време от 20.08.2012г. до 23.01.2014г. В заключение съдът е посочил, че този негов извод не може да бъде преодолян от анализа на представените по делото писмени доказателства, съставляващи кореспонденция между страните, тъй като същите не установяват изпълнението на специалните мерки за сигурност и не могат да заместят необходимите нареждания от компетентния орган на Министерство на отбраната, които да позволят на купувача да изпълни задължението си по договора като получи имуществото от съответните военни формирования.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.З на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение твърдението на касатора в изложението по чл.284, ал.З т.1 ГПК, че въззивният състав неправилно и в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в решение №125/06.06.2017г. по гр.д. №4213/2016г., ВКС, IV г.о. и решение №229/12.07.2011г. по гр.д.№1875/2009г. ВКС, IV г.о., е заел позицията, че когато задължението е да се предаде вещ или имот, това задължение е търсимо, а не носимо, като задължението за получаване на вещта лежи върху получателя. В случая липсва формулиран правен въпрос като предпоставка за преценка за наличие на основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Както е посочено в т.1 от т.1 от TP №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда сочената допълнителна предпоставка за това.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК въпросът, с който касаторът обосновава наличие на основание за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.З ГПК, а именно: ,Дали продажбите, уговорени при условията на международния стандарт E. – франко ненатоварено превозно средство в складовете на продавача, са търсими или носими задължения?“. Въпросът не е значим за правния спор, тъй като решаващите изводи на въззивния състав не са обусловени от прилагането в конкретния случай на международни стандарти на договора за продажба ( при решаване на спора съдът се е позовал на разпоредбата на чл.320 ТЗ и на заповедта на Министъра на отбраната на РБ №ОХ-137/06.03.2012г.).
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.З ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.З ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението на касатора в изложението по чл.284, ал.З, т.1 ГПК за явна несправедливост на въззивното решение, също не е основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, пр.З ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
На основание чл.78, ал.1 във вр. с чл.81 ГПК касаторът дължи на ответното дружество, направените от последното разноски за касационната инстанция. Настоящият състав намира за основателно направеното под условие в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. От представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие е видно, че ответното дружество е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 1 750лв. К. състав счита, че в случая са налице предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на разноски в минимално определения размер съобразно с чл.36 ЗА, тъй като в отговора е взето становище само по искането за допускане на касационно обжалване, което от своя страна в конкретния случай не представлява правна сложност. На основание чл.9, ал.З във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД е 1 283.10лв., която сума следва да се присъди в полза на „Алма-Д“ ЕООД.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №848 от 11.04.2018г., постановено по в.т.д.№3710/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в.
ОСЪЖДА „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД – ЕИК[ЕИК] от гр. София, да заплати на „Алма-Д“ ЕООД- ЕИК[ЕИК] от гр. Сливница, сумата 1 283.10лв. (хиляда двеста осемдесет и три лева Ю..) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: