1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 617
гр. София, 27.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Е. Василева т. дело № 1195 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Г. Г. срещу решение № 300 от 07.02.2017г. по т. дело № 1440/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 95 от 13.01.2016г. по т. дело № 7263/2014г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-8 състав и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 26 058,38 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с правно основание чл. 59 ЗЗД /с посочена от въззивния съд правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД/ за сумата 1 440 000 лв., представляваща незаконосъобразно усвоена и неоснователно задържана авансова сума по чл. 29, ал. 1 и 2 от Закона за енергията от възобновяеми източници, обезпечена с банкова гаранция с изх. номер № 961DGI1111961201 от 15.07.2011г., издадена от [фирма] съгласно § 6, ал. 2, т. 1 от ПЗР на Закона за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/ по договор от 30.01.2012г. за присъединяване на производител на електрическа енергия към преносната електрическа мрежа № 12ЕП-Х19А012; чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 838,40 лв. – законна лихва върху главницата от 27.10.2014г. до 27.10.2014г., както и законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2014г. до окончателното й плащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 44 115 лв. – разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС и материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Каква е доказателствената стойност на изявления, съдържащи признания за неизгодни за страната, която ги прави, факти, в случай, че признанията съвпадат с твърденията на ищеца и следва ли съдът да съобрази доказателствената стойност на признанията на неблагоприятни факти при преценка на основателността на иска?“ – противоречие с решение № 271/03.10.2014г. по гр. д. № 66/2014г. на ВКС, ГК, решение № 65/30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, решение № 199/05.10.2011г. по гр. д. № 1171/2010г. на ВКС, ГК, решение № 146/08.05.2014г. по гр. д. № 4442/2013г. на ВКС, ГК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „В случай на общо правоприемство при преобразуване /отделяне на част от търговско предприятие и преминаване на тази част към съществуващо дружество/, кой от субектите след преобразуването носи юридическа отговорност за връщане на неоснователно усвоена непрехвърлима банкова гаранция: праводателят, на чието име е гаранцията, формално издадена, или правоприемникът, към когото са преминали всички права /и задължения/, т. е. съответната част от търговското предприятие на правоприемника, във връзка с гаранцията по силата на правоприемството?“ – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като се отнася до сложна система от правоотношения, при които е налице приложимост в съвкупност на няколко правни института – правоприемство, преобразуване чрез отделяне, банкова гаранция и възможност за прехвърляне на права по банкова гаранция, които не се регламентират директно с изцяло покриваща случая правна норма, нито е формирана задължителната практика на ВКС.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт К. С. И. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната неоснователност и липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че първият въпрос не е важен за изхода на спора, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, както и че изводът за неоснователност на иска е обоснован с преценката на признанието с оглед на останалите доказателства по делото, от които се установява, че праводателят [фирма] е получил плащането по банковата гаранция не преди, а след датата на вписване на преобразуването по ТЗ в търговския регистър. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Предвид изложените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, формиращи основанието на исковата претенция, и заявеното в петитума искане за защита, въззивният съд е определил правната квалификация на предявения главен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Поради това, че в първоинстанционния съдебен акт СГС се е произнесъл по заявените факти, съдебният състав е приел, че решението е допустимо, но е посочено грешно правно основание по чл. 59 ЗЗД. Въззивната инстанция на основание чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на първоинстанционния съд, но е изложила и свои мотиви във въззивното решение.
Във въззивното решение е прието, че между страните не се спори по следните факти и обстоятелства: На 31.01.2012г. между [фирма] / [фирма]/ и [фирма] като производител е сключен договор за присъединяване на производители на електрическа енергия към преносната мрежа № 12ЕП-Х19А013 за обект – вятърна електрическа централа, който е прекратен на 30.06.2013г. Въз основа на Решение № Р-205 от 18.12.2013г. на ДКЕВР и Решение от 11.12.2013г., Протокол № 71-2013 на [фирма] – едноличен собственик на капитала на [фирма] и ответника, е извършено преобразуване чрез отделяне от [фирма] – преобразуващо се дружество, на част от имуществото му по смисъла на чл. 262в, ал. 1 ТЗ, представляващо съвкупност от правата и задълженията, свързани с дейността „пренос на енергия“, което имущество преминава към [фирма] / [фирма]/ – приемащо дружество, което преобразуване е вписано в търговския регистър на 02.04.2014г. Банковата гаранция, издадена от [фирма], обезпечаваща вземане на [фирма] към [фирма] по договор за присъединяване към мрежата на [фирма] № 12ЕИ-Х19А013 от 31.01.2012г., със срок на валидност до 28.02.2014г., е усвоена от [фирма] на 18.02.2014г.
Спорните според въззивния съд въпроси са следните: налице ли е имуществено разместване в размер на 1 440 000 лв. без основание, предвид обстоятелството, че към датата на усвояване на банковата гаранция между ищеца и [фирма] не е имало правоотношение поради прекратяване на договора, както и че към същата дата не са били налице основания за усвояване на сумата по гаранцията, тъй като не са направени разходи във връзка с изграждането и присъединяването на обекта, а отговорността на ответника се ангажира, като следствие на правоприемството между него и [фирма]; в забава ли е ответникът да заплати претендираната сума.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че ищецът не е доказал при условията на главно и пълно доказване имуществено разместване без основание в патримониума на ищеца и ответника, т. е. пасивната материалноправна легитимация на ответника, произтичаща от получаване на сумата по гаранцията от ответника без основание. Изводът, че ответното дружество не може да отговаря за връщане на претендираната главница, е аргументирал с няколко обстоятелства:
1/ Процесният договор от 31.01.2012г. за присъединяване на производители на електрическа енергия към преносната мрежа № 12ЕП-Х19А013, сключен между [фирма] и [фирма], е прекратен на 30.06.2013г. поради изтичане срока на договора, съгласно уговореното в чл. 14.1 от договора, т. е. прекратяването на правоотношението е настъпило преди 11.12.2013г. – датата на решението на [фирма] за преобразуване на [фирма] чрез отделяне на част от имуществото му – съвкупност от правата и задълженията, свързани с дейността „пренос на енергия“, което преминава към [фирма], и преди датата на вписване на преобразуването в търговския регистър – 04.02.2014г.
2/ Банковата гаранция е усвоена от [фирма] на 18.02.2014г. – след вписване на преобразуването в търговския регистър, т. е. сумата по гаранцията не е преминала в патримониума на ответното дружество по силата на вписаното в търговския регистър правоприемство на 04.02.2014г., имащо конститутивно действие от момента на вписване в търговския регистър, съгласно чл. 263ж, ал. 1 и чл. 263и, ал. 3 ТЗ.
Възраженията във въззивната жалба, че получаването на процесната сума от ответника не е спорен факт между страните по смисъла на чл. 153 ГПК и че ищецът не носи доказателствена тежест, са приети от въззивния съд за неоснователни по следните съображения: посоченият факт не е от категорията на фактите и остоятелствата по чл. 141, ал. 1, т. 4 и чл. 155 ГПК, неподлежащи на доказване; неподаването на отговор на исковата молба в сроковете по чл. 131 и чл. 367, ал. 1 ГПК, съответно неоспорването на обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си в отговора на исковата молба, не прави иска основателен и не освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК; признанието на факт по смисъла на чл. 175 ГПК следва да бъда преценено с оглед всички доказателства по делото и в конкретния случай не може да обоснове пасивната материалноправната легитимация на ответното дружество, тъй като праводателят му не е получил сумата по гаранцията преди вписаното преобразуване в търговския регистър.
Съдебният състав е посочил, че решението по т. 3.2.4 от Протокол №71-2013 на [фирма] не променя извода за неоснователност на иска, тъй като се отнася за преведени по сметка на [фирма] депозити и аванси към датата на решението – 11.12.2013г., евентуално към датата на вписване на преобразуването в търговския регистър. Изложил е и евентуални аргументи, че дори да се приеме, че към момента на вписване на преобразуването /04.02.2014г./ правата по процесния договор за присъединяване са преминали към ответното дружество и че след получаване на сумата по гаранцията [фирма] /18.02.2014г./ я е превело по сметка на ответника в изпълнение на решението на едноличния собственик на капитала, това не ангажира отговорността на ответника по отношение на ищеца, тъй като в случая това са фактически действия, извършени след вписване на преобразуването в търговския регистър, основани на вътрешни отношения между участващите в преобразуването дружества, а след вписване на преобразуването в търговския регистър ищецът може да претендира връщане на сумата само от дружеството, получило я без основание, по аргумент за противното от чл. 263л, ал. 1 ТЗ.
Въззивният съд, позовавайки се на разпоредбите на чл. 263ж и чл. 263и ТЗ, е приел, че в случаите на общо правоприемство /сливане, вливане, преобразуване, наследяване/ гаранцията преминава върху правоприемника, поради което е заключил, че след вписване на преобразуването в търговския регистър правата по процесната гаранция са преминали към ответника, но след като той не е получил сумата, не може да отговаря за връщането й. Възраженията, основани на твърденията, че единствено легитимиран да направи искането пред банката за усвояване на гаранцията е [фирма], а ответникът е легитимиран да получи и задържи сумата, са приети за неоснователни.
Предвид изхода на спора по иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е приет за неоснователен и иска за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от него процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /например решение № 1037 от 30.12.2009г. по гр. д. № 3399/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 117 от 8.07.2011г. по т. д. № 1076/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 70 от 29.05.2013г. по гр. д. № 579/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т. д. № 1656/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 113 от 31.07.2015г. по т. д. № 929/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и други./. В посочените съдебни актове различни съдебни състави на ВКС еднозначно са приели, че признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатия факт за ненуждаещ се от доказване. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които подлежат на преценка според правилото на чл. 175 ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото. Настоящият състав възприема напълно даденото разрешение по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдил твърдените от страните факти и релевирани възражения, събраните по делото доказателства и е отчел всички обстоятелства по делото, като е съобразил доказателствената тежест на страните по чл. 154 ГПК и липсата на изрично признаване на факта на преведена от [фирма] на ответника по исковата молба и усвоена от последния сума по банковата гаранция. Дори и да се приеме, че ответникът с изявленията си в допълнителния отговор на исковата молба и в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство на 20.10.2015г. е признал факта, че е усвоил банковата гаранция на неговия праводател, въззивният съд, като е обсъдил всички относими доказателства, не е процедирал в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 175 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Отговорът на този въпрос зависи от конкретните факти и обстоятелства и събраните по делото доказателства – предвиденото в договора или плана за преобразуване разпределение на правата и задълженията на преобразуващото се дружество; кога и кое дружество е усвоило банковата гаранция; постъпила ли е сумата по банковата гаранция в патримониума на правоприемника и др. В настоящия случай въззивният съд въз основа на събраните доказателства е приел, че банковата гаранция е усвоена от праводателя [фирма] след вписване на преобразуването в търговския регистър и сумата не е преминала в патримониума на ответника [фирма] по силата на вписаното правоприемство. Доколко при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към обосноваността/необосноваността на въззивния съдебен акт, като преценката в тази насока не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а е предмет на производството по чл. 290 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 300 лв., изчислено на съгласно чл. 37 ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 300 от 07.02.2017г. по т. дело № 1440/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]-143, бизнес – център „С.“, ет. 2 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.