О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
София, 10.11.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 317/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. А. срещу решение №2080 от 29.10.2015г., постановено по в.гр.д.№ 2004/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ състав, с което е потвърдено решение от 28.11.2014г. по гр.д.№4131/2013г. на Софийски градски съд, г.о., І-13 състав, в частта му, която са отхвърлени исковете на К. А. за неимуществени вреди за разликата над 22 500лв. до пълния им претендиран размер от 80 000 лв. и за имуществени вреди – за разликата над 1 316.50лв. до пълния претендиран размер от 4 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Сочи се, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът е нарушил критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД като не е отчел възможността за влошаване на здравословното състояние на касатора. Същевременно се излагат съображения за неправилно приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД като се сочи, че допуснатото от касатора нарушение на правилата за движение по пътищата, не е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени исковете против ответника Гаранционен фонд в пълен размер с присъждане на разноските по делото за всички съдебни инстанции.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните два материалноправни въпроса:
1.„Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД” . Сочи се, въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени в т.11 от ППВС 4/1968г. и
2.„Може ли евентуалното нарушаване на правилата за движение по пътищата – чл.21 ал.1 и чл.20 ал.2 ЗДвП от страна на пострадалия, само по себе си да обуслови съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, независимо, че това не е в причинност с настъпването на вредоносния резултат? ”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС №17/1963г., решение №78/10.07.2014г. по т.д.№1982/2013г. на ВКС, І т.о., решение №16/4.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на ВКС, І т.о., решение №45/15.04.2009г. по т.д.№525/2008г. на ВКС, ІІ т.о., решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №58/29.04.2011г. по т.д.№623/2010г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Гаранционен фонд – [населено място], в който се поддържа, че не са налице както предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, така и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба и от третото лице-помагач Е. В. М., в който се излагат съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателя за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл.51 ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 28.11.2014г. по гр.д.№4131/2013г. по описа на Софийски градски съд, г.о. І-13 с-в, е осъден Гаранционен фонд – [населено място], на основание чл.288 ал.1 т.2 б.”а” КЗ да заплати на К. И. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 22 500лв. и за имуществени вреди в размер на 1 316.50лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 19.03.2012г. като исковете са отхвърлени за разликата до претендирания размер на обезщетенията съответно от 80 000лв. – за неимуществени вреди и 4 000лв.- за имуществени вреди. Решението е постановено при участието на Е. В. М. като трето лице-помагач на ответника.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение №2080/29.10.2015г., по в.гр.д.№2004/2015г., въззивният състав от Софийски апелативен съд, е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца К. А. отхвърлителна част. Въз основа на събраните по делото доказателства – протокол за ПТП, материали по досъдебно производство, приложени по преписката, съдържаща се в н.о.х.д. № 147/2011г. по описа на Пернишки ОС и заключение по извършената автотехническа експертиза, въззивният съд е приел за установено, че на 13.11.2010г. в светлата част на денонощието в населено място – [населено място], [община], на прав участък от пътя с добра видимост, е станало пътнотранспортно произшествие между лек автомобил марка „Опел К.”, управляван от третото лице-помагач Е. М. и мотоциклет „Сузуки”, управляван от ищеца К. А.. Водачът на лекия автомобил Е. М. е предприела забранена маневра – завой наляво, като е започнала пресичане на непрекъсната осева линия на платното със скорост 19-20 км.ч. В същото време мотоциклетът се е движел в своята пътна лента с висока скорост между 108 и 115 км.ч., поради което не е могъл да реагира на завиващия автомобил. Позовавайки се на заключението на вещото лице, въззивният състав е приел, че ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка за водача на мотоциклета. В решението е посочено, че ударът е щял да бъде избегнат, ако мотоциклетистът е спазвал задължителната за населено място максимална скорост от 50 км/ч.
Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, въззивният съд е приел, че е ангажирана отговорността на Гаранционен фонд по предявения от К. А. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпилото ПТП. Аналогично на първата инстанция, въззивният състав е приел, че мотоциклетистът е съпричинил вредоносния резултат с 1/2, посочвайки че ако пострадалият е бил карал с разрешената за населено място скорост от 50 км/ч., то ударът е бил предотвратим. Отразил е също, че К. А. въобще не се е опитал да спре /няма никакъв спирачен път/ или да промени посоката на движение. Посочил е, че е налице не само противоправно поведение на ищеца- нарушение на нормата на чл.21,ал.1 и чл.20,ал.2 от ЗДвП , но и причинна връзка между това поведение и настъпилите увреждания . Изложил е довод, че ако скоростта е била по-ниска, то уврежданията са щели да бъдат значително по-малки.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е прието, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 45 000 лв. /без отчитане на съпричиняването/, въззивният съд е посочил, че в резултат на ПТП ищецът е получил следните увреждания: контузия на главата с разкъсно -контузни рани в областта на дясната вежда, горна и долни устни; мозъчна контузия с постравматична енцефалопатия, изразяваща се в психоорганичен синдром с когнитивен дефицит; контузия на дясната раменна става и мишница и разкъсно- контузна рана на палеца на дясната ръка. В решението е отразено, че ищецът е бил в болнично заведение 10 дни, след което лечението е продължило амбулаторно. През първите осем дни след произшествието К. А. не е можел да се движи сам, да говори, не е знаел къде се намира. Постепенно започнал да си възвръща ориентацията, като в средата на м.декември 2010г. вече можел да става, но първоначално не можел да пази равновесие.
Въззивният състав е посочил, че възстановителния период е протекъл за период от около 4 месеца. Активните движения на дясната раменна става и движенията на палеца са възстановени в пълен обем, като крайните фази са леко болезнени. Черепно- мозъчните нерви са без увреда, но по отношение на висшите корови функции се констатира лек когнитивен дефицит, изразяващ се в леки нарушения на фиксационната памет и ретроградна амнезия, както и бърза уморяемост /постраваматична енцефалопатия/. В решението е взето предвид становището на вещото лице-психолог,че пострадалият е с негативна нагласа към себе си и към вероятността да възвърне предишния си здравословен статус, както и че липсата на желание у него да заеме активна позиция за лечението си, е пречка за пълноценния оздравителен процес.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправен въпрос: „Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД”, е от значение за изхода на делото и попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към въззивното решението твърдението на касатора, че значимият за делото правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и в частност – че е решен в отклонение на разясненията, дадени в т.11 ППВС 4/1968г. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Съдът е обсъдил вида и характера на получените от К. А. увреждания, обема на търпените болки и страдания, времето на болнично и на амбулаторно лечение, прогнозата, свързана с възстановителния процес, както и въздействието на получените увреждания върху всекидневната дейност на пострадалия. В тази връзка определеното обезщетение за вредите, резултат от злополуката, станала през 2010г., е съобразено със задължителната практика на ВКС относно критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и с оглед поставения от касатора втори материалноправен въпрос: „Може ли евентуалното нарушаване на правилата за движение по пътищата – чл.21 ал.1 и чл.20 ал.2 ЗДвП от страна на пострадалия, само по себе си да обуслови съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, независимо, че това не е в причинност с настъпването на вредоносния резултат?” Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, обусловил правните му изводи по конкретния правен спор. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви в подкрепа на становището, че допуснатите от ищеца К. А. нарушения на чл.21 ал.1 и чл.20 ал.2 ЗДвП, са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, както по отношение и с оглед на неговото настъпване, така и спрямо размера на вредите. В тази връзка поставеният въпрос, включващ твърдение на касатора за липса на „причинност” между нарушението на правилата за движение от пострадалия и вредоносния резултат, не е обусловил правния извод за наличие на съпричиняване и не се явява значим за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Липсата на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касация, без да се разглежда соченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че нарушенията на правилата за движение по пътищата, свързани с управление на МПС от пострадал водач с превишена скорост или с несъобразена скорост, „сами по себе си могат да обусловят съпричиняване” и че представената от касатора съдебна практика, не е в противоречие с решаващите изводи на обжалваното решение относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД.
На основание чл.78 ал.3 във вр. с чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба в размер на сумата 1 716лв., представляваща 75% от минимално възнаграждение съгласно разпоредбата на чл.9 ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2080 от 29.10.2015г., постановено по в.гр.д.№ 2004/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., ІІ състав.
ОСЪЖДА К. И. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк]бл.31 вх.В ет.11 ап.130 да заплати на Гаранционен фонд от [населено място], [улица], сумата 1 716лв. / хиляда седемстотин и шестнадесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: