О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
София, 18.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1953/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационните жалби на Д. Ж. Д. и на ЕТ„Сото 08 Петър Николов” срещу решение №53 от 16.03.2018г., постановено по в.т.д.№54/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
В касационната жалба на Д. Ж. Д. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че незаконосъобразно въззивният състав не е уважил направеното възражение за давност като се акцентира върху обстоятелството, че в петгодишен срок от датата на издаване на заповедта за изпълнение и получаването на изпълнителен лист взискателят не е предприел каквито и да е действия, прекъсващи давността. Твърди се също, че неправилно апелативният съд е приел, че касаторът – поръчител по договора за кредит, е останал задължен, въпреки че кредиторът не е спазил шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД като в тази връзка се излагат доводи, че вземането на банката е станало изискуемо на 03.08.2008г. Отделно се поддържа, че въззивният състав не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, свързани с възражението, че длъжникът не е учредил уговореното обезпечение върху активите, придобити със средствата по кредита, както и възражението по чл.83, ал.1 и ал.2 ЗЗД за освобождаване на поръчителя от отговорност поради неполагане от страна на кредитора на грижата на добър стопанин. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, респ. отхвърляне на предявените искове с присъждане на разноски в полза на касатора за всички инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Д. е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно: 1. „Тече ли давност по отношение на вземане на кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение на основание чл.417 ГПК и изпълнителен лист и е образувал изпълнително дело срещу длъжника, но не предприема изпълнителни действия?”. и 2. „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди исканията и възраженията на страните?”. Сочи, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №149/03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на Д. Д. от „Банка ДСК” ЕАД – гр. София, в който се поддържа, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касация. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора
В касационната жалба на ЕТ„Сото 08 Петър Николов” се поддържа, че въззивното решение е неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорват се изводите на съда, че към датата на постановяване на решението за ищеца е съществувало вземане към длъжника, което не е погасено по давност. Твърди се, че въззивният състав не е отчел извършеното плащане от трето лице-гарант в хода на заповедното производство. Сочат се допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при вземане и при оформяне на решението по чл.235 и чл.236 ГПК. Същевременно се твърди, че едноличният търговец не е бил редовно призоваван за производствата пред двете инстанции и не му е било съобщено първоинстанционното решение. Претендира се отмяна на въззивното решение и предоставяне възможност на касатора да докаже твърденията си, направени в касационната жалба, включително и да бъде прието като доказателство приложеното към жалбата извлечение от сметка.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поставени са следните два процесуалноправни въпроса, за които се сочи, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.9 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК и в решение №307/20.03.2012г. по гр.д.№284/2011г. на ВКС, ІІ г.о., решение №389 от 18.10.2011г. по гр.д.№1672/2010г. на ВКС, ІV г.о. и решение №16 от 07.02.2014г. по гр.д.№1187/2013г. на ВКС, ІІ г.о., а именно: 1. „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на факти, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?” и 2. „Следва ли съдът да дава указания за кои факти и обстоятелства страната не сочи доказателства, въпреки че се навеждат твърдения за наличие на такива доказателства, когато последните са от съществено значение за решаването на спора?”.
Постъпил е писмен отговор на касационната жалба на ЕТ„С. 08 П. Н. от „Банка ДСК” ЕАД, в който се твърди, че жалбата е недопустима, тъй като третото лице-помагач въвежда възражения срещу иска едва с касационната жалба, които възражения са преклудирани. Отделно се сочи, че поставените въпроси не са относими за спора, тъй като при предвидения в чл.269 ГПК ограничен въззив, въззивният състав не следи служебно за евентуални процесуални нарушения от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК.
Третото лице – помагач на ответника Д. – Министерство на труда и социалната политика на Република България, не представя отговор на касационните жалби.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационнате жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №29/04.12.2017г., постановено по т.д.№85/2017г. по описа на Разградски окръжен съд е признато за установено, че ответникът Д. Ж. Д. – солидарно отговорен в качеството си на поръчител, дължи на ищеца „Банка ДСК ” ЕАД сумата 30 000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2010г. до пълното изплащане на дълга и сумата 5 430.83лв. – лихви за периода от 27.06.2008г. до 29.08.2010г., дължими по договор за банков кредит №0107-BL-037 от 27.06.2008г., за което е издадена Заповед №4259/ 01.09.2010г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№1410/2017г. на Районен съд [населено място]. С решението е отхвърлен установителния иск за разликата от 5 430.83лв. до 5 43278лв. – лихва за периода от 27.06.2010г.- до 29.08.2010г.
В първоинстанционното решение е прието за установено, че между ищецът „Банка ДСК ” ЕАД и участващият в производството като третото лице-помагач на ответника Д. Д. ЕТ„Сото 08 Петър Николов”, е бил сключен договор за кредит № 0107- BL-037/27.06.2008г., според който на едноличният търговец е предоставен кредит от 30 000 лв., предназначен за закупуване на оборудване за компютърна зала, ремонт на помещения и за оборотни средства. Кредитът е предоставен по реда и условията за предоставяне и обезпечаване на кредити по Проект „Гаранционен фонд за микрокредитиране“ като договорът е подписан от трима поръчители – ответникът Д. Д. и лицата Н. К. и М. С.. Прието е, че непогасената главница по кредита към датата на падежа преди обявяване на предсрочната му изискуемост е в размер на е 30 000лв., а общата дължима по договора наказателна лихва за периода от 25.07.2009г. до 29.08.2010г. е в размер на 5 430, 83 лв.
Окръжният съд е изложил изчерпателно съображения защо счита за неоснователно възражението на ответника,, че искът е предявен от ищеца извън едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК /в редакцията му към 27.10.2017г./, като е акцентирал върху обстоятелството, че на 18.01.2017г. е връчено на заявителя „Банка ДСК ” ЕАД разпореждането на съда с указание, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и че искът е предявен с искова молба вх.№ 528/16.02.2017г. Първоинстанционният съд е приел за неоснователно и възражението, че банката е предявила претенцията си след изтичане на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, като е посочил, че изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем по чл.60, ал.2 ЗКИ е отправено и получено от кредитополучателя на 02.07.2010г. и че заявлението по чл.418 ГПК е подадено в Районния съд в 6-месечния срок на 30.08.2010г. Отделно в решението на първата инстанция е обоснован извода, че от подаването на заявлението до завеждане на иска по чл.422, ал.,1 ГПК давност не тече на основание чл.115, б. „ж“ ЗЗД, поради което е неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност, въпреки, че е извън всякакъв разумен срок изминалия период от време от подаване на заявлението по чл.417 ГПК до връчване на ответника на поканата за доброволно изпълнение и предявяване на иска по чл.422 ГПК.
В първоинстанционното решение е даден отговор на възражението на ответника-поръчител за освобождаването на длъжника от отговорност на осн. чл.83, ал.1 и ал.2 ЗЗД поради бездействието на кредитора в продължение на две години от отпускане на кредита и нарушение на задълженията му по т.10.1, т.10.2 и т.17.2 от договора, предвиждащи целево отпускане на кредита и парично обезпечение, предоставено от МТСП по сметка на кредитора в размер на 100% от размера на кредита. Според съда спецификата на създадените облигационни отношения между кредитора и кредитополучателя е такава, че правопораждащия факт е договорът за банков кредит като същественото в случая е наличието на главно задължение по договора за кредит, което не е изпълнено от длъжника в определения в договора срок, а след изтичане на определения срок за изпълнението длъжникът е изпаднал в забава. Окръжният съд е посочил, че след като банката е престирала точно и пълно изпълнение на задълженията си по договора за банков кредит, то и длъжникът е следвало в уговорения срок да погасява месечните си вноски по договора, поради което следва да се приеме, че в случая единствено и само виновното неизпълнение на срочното задължение е обусловило изпадането на кредитополучателя в забава, без да е налице от страна на кредитора допринасяне за неизпълнението на посочените от ответника основания, като за банката не е съществувало задължение да прояви поведение, свързано с полагане на грижи за интересите на длъжника, да не изпадне в забава.
С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му от Д. Д. част. Апелативният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за погасяването по давност на вземането на банката спрямо ответника–поръчител по договора за банков кредит, обявен за предсрочно изискуем на 02.07.2010г. Посочил е, че доколкото изпълнението по образуваното от кредитора–ищец изпълнително производство по издадената заповед за изпълнение е само предварително, тъй като все още заповедта не е стабилизирана, давност относно вземането не тече докато не се стабилизира заповедта (което става или след като изтече срокът за подаване на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, без такова да постъпи от длъжника пред заповедния съд, или при постъпило в срок възражение – след като влезе в сила решението по чл.422, ал.1 ГПК, с което се уважава иска на кредитора за установяване на вземането му спрямо длъжника). Въззивният състав е посочил, че когато е подадено възражение по чл.415, ал.1 ГПК и е предявен в срок иск по чл.422, ал.1 ГПК се счита, че давността относно вземането е била прекъсната към датата на подаване на заявлението до заповедния съд, в случая – 30.08.2010 г., към която дата се счита предявен и искът съгласно ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС. Според въззивния съд до приключване на прерасналото в исково заповедно производство давността се счита спряла на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД – докато трае съдебният процес относно вземането, и само ако исковото производство бъде прекратено или искът по чл.422, ал.1 ГПК бъде отхвърлен, давността не се счита прекъсната.
Апелативният съд е отразил, че възражение за давност може да се прави в процеса по отношение на периода от съществуването на правото преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, но не и за период след този момент като и изложил довод, че ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС е приложимо при нормално изпълнително производство, започнато на съдебно изпълнително основание – издаден изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение, а не и за предварително изпълнение, започнато въз основа на невлязла в сила заповед за изпълнение. Посочил е, че в първия случай давността не спира да тече и се прекъсва с всяко следващо изпълнително действие, от което започва да тече нова давност, докато във втория случай давността спира да тече, тъй като изпълнителното основание е нестабилизирано и се стабилизира едва след като се развие процесът относно съществуването на вземането, за което се отнася.
В обжалваното решение въззивният състав е изложил аргументи за неоснователност на възражението на ответника за изтекъл 6-месечен срок по чл.147, ал.1ЗЗД като е посочил, че след като предсрочната изискуемост на кредита е обявена спрямо основния длъжник – кредитополучател на 02.07.2010г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено на 30.08.2010г., поръчителят се счита задължен и отговаря солидарно с длъжника, тъй като отговорността на последния е ангажирана в рамките 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Позовавайки се на разясненията в на ТР №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е обосновал извода, че без значение за изхода на спора е дали в предходен момент са били налице условията за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, а меродавен е моментът, когато банката – кредитор го е обявила за такъв на длъжника, като от този момент тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД. Приемайки, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено, въззивният състав е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Д. Д..
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Формулираният от касатора Д. материалноправен въпрос: „Тече ли давност по отношение на вземане на кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение на основание чл.417 ГПК и изпълнителен лист и е образувал изпълнително дело срещу длъжника, но не предприема изпълнителни действия?”, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът не е обусловил решаваща воля на въззивния състав да приеме, че претенцията на кредитора не е погасена по давност с оглед приложението в случая на разпоредбата на чл.115, б.”ж” ЗЗД. Във въпроса на касатора не са отчетени съображенията на съда за разликата относно това дали тече давност в случая, при който взискателят е инициирал изпълнително производство въз основа на издаден изпълнителен лист по чл.418 ГПК при приключило с влязла сила заповед заповедно производство (при липса на възражение в срок по чл.415 ал.1 ГПК, респ. непредявен в срок иск по чл.422, ал.1 ГПК) и в случая, при който заповедта не е стабилизирана поради висящ правен спор по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Отделно следва да се отбележи, че въпросът на касатора (с оглед направеното по-горе уточнение за наличието на редовно образувано висящо производство по чл.422, ал.1 ГПК), не е решен в противоречие с постановките в Тълк.решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013, ВКС, ОСГТК, на които се е позовал въззивния състав.
Не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация и поставеният от касатора процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди исканията и възраженията на страните?”. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба, свързани с възраженията за изтекла погасителна давност, включително и по въпроса за началния момент на срока по чл.147, ал.1 ГПК, приемайки че за конкретния случай 6-месечния срок започва да тече от момента на уведомяване от банката на кредитополучателя за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Що се отнася до твърдението на касатора, че въззивният състава не е обсъдил възражението му за наличие на обстоятелства, освобождаващи го от отговорност на основание чл.83 ЗЗД, следва да се отбележи, че в мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният състав е направил препращане по чл.272 ГПК, обстойно са изложени аргументи за неоснователността на посоченото възражение. Доколкото във въззивната жалба единствено са повторени доводите на ответника за наличието на предпоставки за освобождаването му от отговорност по чл.83 ЗЗД, без да се сочат конкретни оплаквания срещу изводите на първата инстанция, следва да се приеме, че препращайки към мотивите по чл.272 ГПК, въззивният състав не се е отклонил от практиката на ВКС за задължението на въззивния съд да обсъди доводите, исканията и възраженията на страните, които намира за относими за спора.
Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ЕТ„Сото 08 Петър Николов”.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на ЕТ„Сото 08 Петър Николов”. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не поставя процесуалноправен въпрос, свързан с оплакването му, че не е бил уведомен за решението на първата инстанция, нито че не е бил редовно призоваван за заседанията в двете съдебни инстанции. При липсата на основание за допускане на касационно обжалване, свързано с участието на третото лице – помагач в процеса и в частност със съобщаването на първоинстанционното решение, поставените от касатора ЕТ„Сото 08 Петър Николов” процесуалноправни въпроси: „Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на факти, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?” и „Следва ли съдът да дава указания за кои факти и обстоятелства страната не сочи доказателства, въпреки че се навеждат твърдения за наличие на такива доказателства, когато последните са от съществено значение за решаването на спора?”, се явяват неотносими за конкретния правен спор, защото възраженията на касатора за необсъждане в хода на производството по чл.422, ал.1 ГПК на настъпили правопогасителни факти, както и за допуснати пропуски в доклада по чл.146, ал.1 ГПК, са направени за пръв път в касационна жалба и са преклудирани. Позоваването в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касация е неоснователно, тъй като не може да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Твърдението на касатора, че дългът е погасен в хода на производството, което не е отчетено от въззивния съд, не обуславя очевидна неправилност на решението доколкото този факт не е установен по предвидените в ГПК процесуални способи.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №53 от 16.03.2018г., постановено по в.т.д.№54/2018г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: