О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София, 25.04. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.525/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място], срещу решение №263 от 15.11.2016г., постановено по в.т.д.№405/2016г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №53/4.05.2016г. по т.д.№233/2015г. на Окръжен съд Добрич.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и с процесуалния закон. Твърди се, че в несъответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е приел, че срокът на наемния договор е редуциран до 3 години с оглед липсата на решение на общото събрание на ответното дружество по чл.137 ал.1 т.7 ТЗ като се излагат съображения, че липсата на такова решение не засяга правомощието на представителния орган да изразява воля пред трети лица. Сочи се, че съдът неправилно не е приложил разпоредбата на чл.301 ТЗ при констатирана по делото липса на противопоставяне на ответника на договора веднага след узнаването му. Поддържа се също, че апелативният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не е приел за основателно оплакването на въззивника, че не е било преклудирано искането му пред първата инстанция за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения частичен иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен правен въпрос, се поддържа наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се съображения за несъответствие на обжалваното решение със задължителните указания, дадени с Тълк. решение №3/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в представените с изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, относно приложението на чл.301 ГПК и относно правилата за допустимост на доказателствените искания пред първоинстанционния съд.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се твърди, че не са налице предпоставките по чл.280 ал. ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изложените от касатора твърдения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за неправилност на решението. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора като се акцентира върху обстоятелството, че оплакванията в касационната жалба се отнасят само до второто основание на съда за отхвърляне на иска. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Окръжен съд Добрич, с което е отхвърлен иска на [фирма] против „А.”” ООД за сумата 96 000лв., представляваща част от вземане от 300 000лв. – неустойка по договор за наем от 12.10.2010г., претендиран на основание чл.92 ЗЗД.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е възникнала облигационната връзка на основание договор за наем, сключен на 12.10.2010 г., по силата на който [фирма] като наемодател се задължил да предостави и е предоставил на [фирма] като наемател за срок от пет години следния недвижим имот: магазин – търговски обект с площ 220 кв.м., ведно с допълнителен склад към магазина с площ 55.86 кв.м. срещу месечна наемна цена в размер на левовата равностойност на 1 500 евро, както и че съгласно чл. 13 от договора при предсрочно му прекратяване по вина или по инициатива на наемодателя е уговорена неустойка в размер на 300 000лв.
Съдът е посочил, че наетият имот е започнал да функционира на 29.12.2010г. Приел е за установено, че с нотариална покана от 14.09.2015г. наемодателят е поканил наемателя да освободи на 12.10.2015г. наетия имот поради изтичане срока на наемното правоотношение, на която покана наемателят е отговорил с нотариална покана от 6.10.2015г., че срокът на договора за наем изтича на 29.12.2015г. и че изразява желания да ползва имота до изтичането на този срок. Прието е за безспорно, че на 12.10.2015г. процесният имот е предаден от наемателя на наемодателя като предаването е обективирано в приемо-предавателен протокол.
Въззивният състав е изложил съображения за неоснователност на възражението на ответното дружество за нищожност на неустойката поради противоречието й с добрите нрави по см. на чл.26 ал.1 ЗЗД. Независимо от това съдът е приел, че предявеният като частичен иск за по чл.92 ЗЗД за сумата 96 000лв. като част от вземане общо в размер на 300 000лв. е неоснователен, тъй като според него не са налице елементите от фактическия състав, за да възникне основанието за заплащане на уговорената неустойка при неизпълнение на договора. Апелативният съд е акцентирал върху обстоятелството, че с нотариалната покана от 14.09.2015г. наемодателят е поканил наемателя да предаде имота поради изтичане на срока на договора на 12.10.2015г. – възможност, предвидена в чл.14 т.1 от договора, във връзка с което съдът е стигнал до извода, че цитираната покана няма характер на предизвестие за предсрочно прекратяване на договора. Съдът е взел предвид и факта, че в представения приемо-предавателен протокол от 12.10.2015год. е посочено, че същият се съставя във връзка с изпратената нотариална покана от наемодателя като изразът „предсрочно прекратяване” е бил задраскан. На тази база в обжалваното решение е обоснован извода, че страните са се съгласили доброволно да прекратят действието на договора за наем на посочената дата 12.10.2015г. на основание чл.14 т.1 от договора и тъй като не се установява твърдението на ищеца за предсрочно прекратяване на договорната връзка по вина на ответника, не е възникнала предвидената в чл.13 отговорност за заплащане на неустойка.
Въззивният съд е намерил и допълнително основание за отхвърляне на исковата претенция, свързано с основателността на възражението на ответното дружество за нищожност на основание чл.229 ал.3 във вр. с ал.2 ЗЗД на клаузата в договора, уреждаща срок на действие на договора за наем повече от три години. Съдът е приел за безспорно, че договорът за наем от страна на наемодателя [фирма] е сключен еднолично от управителя на дружеството. Позовавайки се на чл.229 ал.2 ЗЗД, предвиждащ, че лицата, които могат да вършат действия само на обикновено управление, не могат да сключват договор за наем да повече от 3 години, съдът е приел, че в случая за сключване на договор със срок на действие пет години, е било необходимо решение на общото събрание на ответното дружество съобразно изискването на чл.137 ал.1 т.9 ТЗ. Според въззивния състав процесният наемен договор се е превърнал в безсрочен, който подлежи на прекратяване по реда на чл.238 ЗЗД с едномесечно предизвестие на всяка от страните, поради което в случая предаването на имота на 12.10.2015г. е извършено законосъобразно.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за несъответствие на въззивното решение с указанията, дадени от ВКС в Тълк. решение №3/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК относно прилагането на разпоредбата на чл.301 ТЗ и на правилата за допустимост на доказателствените искания пред първата инстанция, по своята правна същност представляват конкретизиране на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, но не и правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата 3 410лв. разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 10.02.2017г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №263 от 15.11.2016г., постановено по в.т.д.№405/2016г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 3 410лв. /три хиляди четиристотин и десет лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :