О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
София, 11.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на втори май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №2055/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на З. (ДВ.бр.86/26.10.2017г.), след постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК определение №190/20.04.2018г. по ч.т.д.№740/2018г. на ВКС, І т.о, с което е отменено определение№25/26.01.2018г., постановено по настоящото дело и е върнато делото за продължаване на производството по касационна жалба на [фирма] срещу решение №50 от 30.05.2017г. по в.гр.д.№341/2016г. на Ямболски окръжен съд (поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №218/20.06.2017г. по същото дело),
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, с което е потвърдено решение №330/16.06.2016г. по гр.д.№2751/2015г. на Ямболски районен съд, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди се, че съдът е разместил доказателствената тежест в процеса, в резултат на което неправилно е приел, че не е настъпило прекратителното условие в договора за цесия от 07.08.2015г., а именно – плащане на договорената цена в уговорения срок. Според касатора доказването на положителния факт за извършено плащане по договора се цесия е в тежест на цесионера – ответник по иска по чл.439 ГПК. В касационната жалба се сочи, че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал изслушването на повторна съдебно-почеркова експертиза, нито е обсъдил всички заявени във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства. Претендира се отмяна на обжалваното решение, уважаване на предявения установителен иск и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните седем правни въпроса, за които твърди, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и че по отношение на тях са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно:
1.„Как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №287/08.06.2010г. по гр.д. №4896/2008г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №41/22.04.2010г. по т.д. №575/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №240/15.12.2012г. по гр.д. №1438/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.
2.„Подлежат ли на доказване и как се доказват отрицателни факти в процеса?”. Сочи се, че по въпроса съдът се е произнесъл в противоречие с Т. №6/2013г. на ВКС, ОСГК, решение по в.гр.д.№282/2016г. на Плевенски окръжен съд и решение №394/18.05.2010г. по гр.д. №1584/2009г. на ВКС, ІІІг.о.
3.„Представена по делото обратна разписка без вписано в нея съдържание на пощенската пратка, представлява ли доказателство какво е било съдържанието на пощенската пратка?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с влезлите в сила решения №167/30.04.2014г. по в.гр.д. №108/2014г. на ОС Смолян, решение №2106/19.11.2014г. по д.№3454/2014г. на АС София и решение по в.гр.д. №42/2015г. на Ямболски ОС.
4.„При направено оспорване от длъжника, че с приложената по делото обратна разписка е връчено уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, чия е доказателствената тежест да установи факта, че с това уведомление е връчено именно уведомлението до длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №338/20.07.2015г. по в.гр.д.№399/2015г. на Хасковски ОС.
5.„Уведомяване на длъжника за сключен договор за цесия след образуване на изпълнително дело – в производството по чл.439 от ГПК, представлява ли годно уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД и легитимира ли цесионера като взискател по образуваното изпълнително дело?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение по в.гр.д. №42/2015г. на Ямболски ОС.
6.„Има ли правен интерес длъжника по договор за цесия да се позовава на прекратяване на договора за цесия, поради несбъдването на условието, под което той е сключен?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №260/05.05.2011г. по гр.д.№2331/2010г. на РС Търговище и решение по гр.д.№2375/2014г. на РС Добрич.
7. „Допустимо ли е съдът да презюмира настъпването на едно бъдещо несигурно събитие – плащане на цената по договор за цесия, която е уговорена в същия този договор като прекратително условие по реда на чл.25, ал.1 от ЗЗД, ако по делото липсват твърдения и доказателства за плащане на цената по договора?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда. Същевременно се сочи, че въззивното решение е правилно и е съобразено със задължителната практика на ВКС относно разпределянето на доказателствената тежест и валидността на съобщаването на договора за цесия. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
С обжалваното решение (поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №218/20.06.2017г. по същото дело), въззивният състав от Ямболски окръжен съд е потвърдил решение №330/16.06.2016г. по гр.д.№2751/2015г. на Ямболски районен съд, с което е отхвърлен предявения от [фирма] иск с правно основание чл.439 ГПК против [фирма] за установяване несъществуването на вземането, предмет на ИД №2015870400771 по описа на ЧСИ И. Х..
Въззивният състав е приел за установено, че въз основа на молба, подадена от [фирма] на 15.10.2015г., е било образувано и.д.№771/2015г. по описа на ЧСИ И. Х., с която молба е представен изпълнителен лист от 16.01.2015г. против [фирма] за присъдените разноски по гр.д.№137/2013г. на РС Елхово и решение по в.гр.д.№347/2014г. на ОС Ямбол, в полза на [фирма] – [населено място], общо в размер на 5 317лв. С молбата за образуване на изпълнителното производство са представени договор за цесия от 07.08.2015г., с който вземането на [фирма] към [фирма] за сумата 5 317лв. е прехвърлено на [фирма], заедно с писмо уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД, получено лично от З. на 11.08.2015г. Съдът е приел за установено, че образуваното преди това изпълнително производство от [фирма] против [фирма] е било прекратено по искане на взискателя [фирма]. В обжалваното решение е отразено, че във връзка с оспорване действителността на договора за цесия и уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, пред районния съд е била изготвена съдебно-почеркова експертиза, по която вещото лице е дало категоричен отговор, че подписите, положени в графите „цедент“ и „цесионер“ в договора за цесия, приложение № 1 към договора и уведомление за цесия от 7.08.2015 г. са на лицата представляващи дружествата, съответно Ц. Спахийски и Ц. А..
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на [фирма] с правно основание чл.439 ГПК против [фирма] за установяване несъществуването на вземането, предмет на ИД №2015870400771 по описа на ЧСИ И. Х., въззивният състав е приел за неоснователно твърдението на едноличния търговец, че по отношение на него договорът за цесия не поражда задължение спрямо новия кредитор, след като не му е било съобщено прехвърлянето на вземането. На първо място съдът е приел, че посредством представените от [фирма] уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, заедно с известие за доставяне, получено лично от М. З. и съобщение от Телепоща, се установява именно това уведомяване, което съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД обвързва длъжника по вземането с прехвърляне на задължението на новия кредитор. Според съда са несъстоятелни твърденията на въззивника-ищец за това, че не е ясно каква е доставената пратка с полученото известие за доставяне след като не се сочи от едноличния търговец какво може друго да е получено, както и че не се твърди в периода на получаване между тези търговци да е водена друга кореспонденция с евентуална възможност за получаване на друга пратка.
На второ място според въззивния състав дори да липсва уведомяване на ищеца – длъжник непосредствено след сключване на договора за цесия, съгласно задължителната съдебна практика по решение №3/16.04.2014г. по т.д.№1711/2013г. на ВКС, I т.о – уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера /в случая – представено от него с писмения отговор/ и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Съдът е посочил, че в този случай това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Въззивният съд е приел за неоснователно становището на [фирма] за недължимост на исковата сума поради нищожност на договора за цесия – неясно определен предмет, вследствие на което липсва съгласие за сключването му от страните. Съдът е обосновал извода, че предметът на договора за цесия е пределно ясен, тъй като в договора е посочен произхода на вземането, дължимите суми по пера и период за лихвите. Според съда е неоснователно и възражението, че договорът за цесия е прекратен поради недоказване на плащането на цената му, направено в писмените бележки на въззивника пред първата инстанция. В решението е посочено, че действително страните по договора за цесия са уговорили, че при неплащане на сумата в срок договорът се прекратява, но в случая длъжникът по вземането няма правен интерес да се позовава на неплащане на цената му доколкото по делото не са представени доказателства за прекратяване на договора и с оглед обстоятелството, че няма такива твърдения от въззиваемата страна, която е страна по договора за цесия.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените от касатора два въпроса относно разпределянето на доказателствената тежест в производството по отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК: „Как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК?”и „Подлежат ли на доказване и как се доказват отрицателни факти в процеса?”, не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На първо място въпросите са поставени общотеоретично и като такива не могат да бъдат квалифицирани като въпроси, обусловили конкретните изводи на съда. Отделно следва да се има предвид, че анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд е приел, че ответникът [фирма], чиято е доказателствената тежест, е доказал правнорелевантните факти, установяващи съществуването на оспореното вземане, а именно – че е налице изискуемо вземане в полза на [фирма] спрямо ищеца [фирма] за присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски въз основа на валиден договор за цесия, съобщен на длъжника по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Не следва да бъде допусната касация и с оглед въпросите на касатора относно начина на връчване на съобщението за цесията: .„Представена по делото обратна разписка без вписано в нея съдържание на пощенската пратка, представлява ли доказателство какво е било съдържанието на пощенската пратка?” и „При направено оспорване от длъжника, че с приложената по делото обратна разписка е връчено уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, чия е доказателствената тежест да установи факта, че с това уведомление е връчено именно уведомлението до длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД?”. Въззивният състав е изложил две отделни самостоятелни съображения за връчването на съобщението по чл.99, ал.3 ЗЗД – 1.) чрез известието за доставяне, получено лично от М. З. и съобщението от Телепоща и 2.)чрез отговора на исковата молба, получен от ищцата. Формулираните в изложението въпроси се отнасят само до извода относно редовността на съобщаването чрез писмото-обратна разписка и отговорите на тях не биха могли да променят решаващите мотиви, че в случая цесията е съобщена чрез получаване от ищеца на отговора на исковата молба. Отделно следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил аргументи обосноваващи редовното съобщаване на цесията чрез писмото-обратна разписка с оглед установените конкретни по делото обстоятелства, което е свързано с евентуална необоснованост на решението, която не може да бъде преценявана в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът: „Уведомяване на длъжника за сключен договор за цесия след образуване на изпълнително дело – в производството по чл.439 от ГПК, представлява ли годно уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД и легитимира ли цесионера като взискател по образуваното изпълнително дело”, не е значим за конкретния правен спор съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът за материалноправната легитимация на цесионера е въпрос за правилността на въззивното решение. Във въпроса не е отчетено установеното от въззивния съд обстоятелство, че образуваното от първоначалния кредитор изпълнително производство е било прекратено по негово искане.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение въз основа на въпроса: „Има ли правен интерес длъжника по договор за цесия да се позовава на прекратяване на договора за цесия, поради несбъдването на условието, под което той е сключен?”. Дори да се приеме, че въпросът е обусловил решаващ извод на съда, в случая не е налице поддържаната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.2.ГПК, тъй като няма данни приложените към изложението решение от 05.05.2011г. по гр.д.№2331/2010г. на РС Търговище и решение от 27.02.2015г. по гр.д.№2375/2014г. на РС Добрич, да се влезли в сила. Въпросът „Допустимо ли е съдът да презюмира настъпването на едно бъдещо несигурно събитие – плащане на цената по договор за цесия, която е уговорена в същия този договор като прекратително условие по реда на чл.25, ал.1 от ЗЗД, ако по делото липсват твърдения и доказателства за плащане на цената по договора?” не е значим за конкретния спор доколкото въззивният съд не е аргументирал решението си с оглед относимостта в случая на разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗЗД. Отделно касаторът не излага каквито и да е съображения (съобразно указанията, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС), че така формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
На основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество [фирма] разноски в размер на 640лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №50 от 30.05.2017г., постановено по в.гр.д.№341/2016г. по описа на Ямболски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], да заплати на [фирма]- ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 640лв. /шестстотин и четиридесет лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: