7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 11.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№123/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №1770 от 19.08.2016г., постановено по т.д. №805/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в., с което след отмяна на решение №1961/3.12.2015г. по т.д.№2775/2014г. на Софийски градски съд, VІ-5 състав, е осъдено ответното дружество [фирма] да заплати на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД на ищеца [фирма] сумата 69 991.11лв. ведно със законната лихва, считано от 30.04.2014г. и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 2 396.14лв., както и разноски за въззивната инстанция в размер на 10 823.24лв.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо с оглед недопустимостта на иска по чл.55 ал.1 ЗЗД. Сочи се, че наличието на валиден договор между страните изключва отговорността на електроразпределителното дружество за неоснователно обогатяване на ищеца. Същевременно се твърди се, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждането на всички доказателства по делото, неправилна преценка на доказателствата, нарушение на правилата на доказателствената тежест и липса на позоваване на материалноправни норми, чиито регулиращ ефект съдът е признал и приложил. В касационната жалба се поддържа и оплакване за нарушение на материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност на предоставената услуга. Оспорва се правилността на извода на съда, че основанието за възникване на задължението за плащане на временната цена за достъп до електропреносната мрежа възниква от смесен фактически състав, както и че отмяната на административния акт има погасително действие с обратна сила. Излагат се съображения за недопустимост за намеса в равнопоставени договорни отношения при отмяна на административен акт. Претендира се обезсилване на въззивното решение или евентуално неговата отмяна с отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото, а именно:
1. „Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55,ал.1,т.3 ЗЗД при наличието на действителен валиден договор за спорното задължение и допустим ли е искът за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?” Сочи се, че по отношение на този въпрос е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същият е решен в противоречие с Постановление№1/28.05.1979г. на Пленума на ВС и с цитирани в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
2. „Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл.84,ал.2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване, отчитане, диспечериране, студент резерв и допълнителни услуги)?” Сочи се, че въпросът обуславя допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК като се твърди, че същият е решен в противоречие с посочени и представени решения на СГС, на Пловдивски ОС и на Варненски ОС.
3. „Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55,ал.1,предл. трето ЗЗД по действащ договор за услуга и при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”. Твърди се, че е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като въпросът се решава противоречиво от съдилищата като са цитирани решения на Варненски ОС.
4. „Възможно ли е задължение за заплащане по договор за достъп до ел.разпределителната мрежа да има и друг недоговорен източник – „смесен фактически състав” – договорите между страните и административен акт – решение на ДКЕВР?” като се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
5. „Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?” като се твърди, че е налице основанието за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
6. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителната мрежа на производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл.30,ал.1 и ал.2; чл.31 т.2 и 8; чл.32,ал.1 и ал.2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а ЗЕ?”. Според касатора въпросите се решават противоречиво от съдилищата . чл.280 ар.1 т.2 ГПК и са от значение за точното прилаган на закона, както и за развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
7. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решението на ДКЕВР за определянето на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?”. По отношение на поставените въпроси се сочат всички основания за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
8. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?”. Твърди се, че въпросът обуславя допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
9. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на административния акт от съда поражда и права и по отношение на него?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953г. , ТР №1/4.01.2000г. на ОСГК на ВС и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси не са обсъждани от съда във въззивното решение. Сочи се, че по своето естество формулираните от касатора въпроси представляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, които са относими към касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, но не и към допускането на касация. Отделно се твърди, че въззивното решение не противоречи на създадена задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, която не се налага да бъде променяна. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат съображения за нейната неоснователност по съществото на спора. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, уточнени с молба от 8.03.2017г.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение, постановено по т.д. №2775/2014г. на Софийски градски съд, VІ-5 състав, и за да уважи предявените от ищеца [фирма] против ответника [фирма] искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД съответно за сумите 69 991.11лв. и 2 396.14лв., въззивният състав от Софийски апелативен съд е приел за установено, че ищецът е производител на електроенергия от фотоволтаична централа, присъединена към електроразпределителната мрежа на ответника съгласно договор, както и че ищецът е заплатил на ответника цена за достъп за периода от 18.09.2012 г. до 30.09.2013г. общо в размер на исковата сума от 69 991.11лв., съобразно временните цени за достъп, определени с решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, което решение впоследствие е отменено в съответната част с влезли в сила решения на Върховния административен съд.
Според въззивният състав основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е съществуването на право на получаващия (и кореспондиращото му задължение на даващия) да получи и задържи съответната имуществена ценност. Съдът е посочил, че съгласно новата ал. 2 на чл. 84 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) производителят на електрическа енергия е длъжен да сключи с оператора на съответната мрежа договор за достъп, като за заварените случаи е предвидено задължение за сключване на такъв договор съгласно § 197 ЗИДЗЕ в двумесечен срок до 17.09.2012 г.. При несключване на договор в този срок операторът има право да поиска от ДКЕВР да определи условията за достъп до сключването на договор. Съгласно чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ (ред. ДВ, бр. 54 от 2012 г., действала за релевантния за настоящото дело период) цените за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи подлежат на регулиране от ДКЕВР. На тази база съдът е направил извода, че задължението на производителя на електрическа енергия, притежаващ енергиен обект, присъединен към електропреносната мрежа, да заплаща цена за ползването на мрежата възниква на основание договора между него и оператора на мрежата, а при липса на такъв договор – на основание заместващото решение на ДКЕВР.
В обжалваното решение е посочено, че когато такъв договор е сключен, но в него не е определена конкретна цена като негов съществен елемент, решението на ДКЕВР за определяне на цената се явява задължителен елемент от смесения фактически състав (договор и административен акт), въз основа на който възниква задължението на производителя да заплаща цена за достъп. До издаване на административния акт фактическият състав е недовършен и за производителя не съществува задължение за заплащане на цена за достъп.
Съдът е отразил, че в разглеждания случай между страните не е уговорена конкретна цена за достъп. Такава цена е била утвърдена с процесното решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, поради което и с оглед незабавното действие на същото по чл. 13, ал. 9 ЗЕ, смесеният фактически състав, посочен по-горе, е бил завършен и съответно в тежест на ищеца е възникнало задължението да заплаща определената цена за достъп, което свое задължение ищецът е изпълнявал за процесния период, заплащайки посочените в исковата молба суми съгласно издадените от ответника фактури. Според въззивния състав с отмяната на решението на ДКЕВР по съдебен ред неговите последици са отпаднали с обратно действие, вкл. и възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 18.09.2012г. Погасяването с обратна сила на това задължение представлява именно отпадане на основанието на извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, което обуславя основателността както на предявения главен иск, така и на акцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД .
Въззивният състав е приел за неоснователни доводите на електроразпределителното дружество, свързани с липсата на неоснователно обогатяване на дружеството и с отсъствието на негово виновно неизпълнение на договора. Посочил е, че по исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД обогатяването и обедняването са обстоятелства без правно значение, поради което ищецът носи доказателствена тежест само относно факта на имущественото разместване (плащането) и относно отпадането на основанието (в случаите по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), както и че отсъствието на виновно поведение по чл. 81-82 ЗЗД е неотносимо за спора, доколкото неизправността и вината са без значение за вземанията по чл. 55 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. Искът по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната от Върховния административен съд на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т.о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т.о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС,ІІт.о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т.о., решение №178/14.11.2016г. по т.д.№2543/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е застъпено становището, че „влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД.”
Не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване въпрос №1: „Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55,ал.1,т.3 ЗЗД при наличието на действителен валиден договор за спорното задължение и допустим ли е искът за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”. Въпросът е относим изцяло към допустимостта на предявения иск, респ. е относим за допустимостта на въззивното решение и същият е обсъден от настоящия състав по-горе в мотивите при преценката на евентуалната недопустимост на решението като основание за допускане на касационно обжалване.
Въпрос №2: „Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отмененият административен акт или предвиденият в закона юридически факт по чл.84,ал.2 ЗЕ (договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване, отчитане, диспечериране, студент резерв и допълнителни услуги)? е относим за правилността на обжалваното решение и не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно следва да се има предвид, че в случая не са налице и твърдените от касатора допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, тъй като в създадената практика на ВКС / решение №28/28.04.2016г. по т.д.№353/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др/. се приема, че „законодателно предвидения възмезден характер за достъп, както и регламентираното в чл.84 ал.2 ЗЕ задължение за сключване на договори за достъп, с които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно регламентирано и че основанието за заплащане на тази цена произтича от закона”.
Въпрос №3: „Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55,ал.1,предл. трето ЗЗД по действащ договор за услуга и при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”, въпрос №4: „Възможно ли е задължение за заплащане по договор за достъп до ел.разпределителната мрежа да има и друг недоговорен източник – „смесен фактически състав” – договорите между страните и административен акт – решение на ДКЕВР?”, въпрос №5: „Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?”, както и въпрос №7: „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решението на ДКЕВР за определянето на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?” са значими за конкретния правен спор, но не могат да обусловят допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като с въззивното решение въпросите са решени в съответствие със задължителната за апелативния съд практика, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК относно темпоралното действие на решението на ВАС, с което се отменя решението на ДКЕВР и относно правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор.
Въпрос №6: 6. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителната мрежа на производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл.30,ал.1 и ал.2; чл.31 т.2 и 8; чл.32,ал.1 и ал.2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а ЗЕ?” не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г.по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В решението си съдът не е обсъждал разпоредбите на чл.31 т.2 и 8; чл.32,ал.1 и ал.2 и чл.36а ЗЕ и не е аргументирал изводите си нито с характера на посочените норми като императивни, нито с квалификацията на цените за достъп като пределни или фиксирани.
Процесуалноправните въпроси: – въпрос №8: „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?” и въпрос №9: „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти? Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на административния акт от съда поражда и права и по отношение на него?” не са значими за спора, тъй като нямат отношение към формиране решаващата воля на съда. Във въззивното решение е посочено, че обогатяването и обедняването са обстоятелства без правно значение за конкретния спор по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД и че ищецът носи доказателствената тежест единствено за установяване факта на имущественото разместване (плащането) и отпадането на основанието за плащането. Същевременно не може да бъде споделено prima facie твърдението, съдържащо се във въпрос №9, че съдът е обосновал своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество сумата 3 240лв. – заплатено на 6.03.3017г. адвокатско възнаграждение с ДДС за изготвяне на отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1770 от 19.08.2016г., постановено по т.д. №805/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], Б. Бизнесп Център да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 3 240лв. / три хиляди двеста и четиридесет лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :