О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София, 12.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №196/2020г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Х. –Х.” АД – [населено място] срещу определение №379/24.09.2019г., постановено по в.ч.т.д.№462/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което, след отмяна на определение №705/04.06.2019г. по т.д.№358/2017г. по описа на Старозагорски окръжен съд, е прекратено производството по т.д. №358/2017г. на Старозагорски ОС поради неподведомственост на спора пред българския съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че редът за обжалване на въззивното определение не е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, от което следва че за произнасянето от касационния състав по съществото на процесуалния спор, не е необходимо наличието на селективните критерии по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Оспорва се извода на въззивния състав, че съдържащият арбитражна клауза договор, не е прекратен с изтичането на уговорения в него 12 – месечен срок на действие, като се излагат съображения в подкрепа на тезата, че поръчките и доставките по процесните фактури са направени и изпълнени след изтичане на уговорения в договора срок. Сочи се, че съдът неправилно е приел приложимост на австрийското материално право, както и че в случая е налице хипотезата по чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА, при която арбитражното споразумение е изгубило сила, което обуславя продължаване хода на делото пред Старозагорски ОС. Претендира са отмяна на въззивното определение, връщане на делото на Старозагорски ОС за по-нататъшни процесуални действия по исковете на Х. –Х.” АД и присъждане на разноски за настоящото частно производство.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК изчерпателно се излагат доводи за „очевидна неправилност” на въззивното определение – основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като се акцентира върху нарушаването на правилата на формалната логика при тълкуването на договора, очевидно нарушение на чл.20 ЗЗД и очевидно неправилно приложение на разпоредбите на чл.44, ал.1 КМЧП и на чл.8, ал.1 ЗМТА. Отделно са формулирани следните правни въпроси с твърдението, че същите обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Следва ли да се приеме за безсрочен договор, по който страните изрично са договорили срок на действие, липсва клауза за автоматичното му продължаване и липсва изменение или допълнение относно срока, което да е направено в уговорената между страните оригинална писмена форма?”
2. „Представлява ли процесуално нарушение от съда необсъждането на приложението на чуждо право, след като той вече е приел, че самата арбитражна клауза, препращаща към чуждото право, е изцяло неприложима?”.
Твърди се, че въпросите №1 и №2 за от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
3. „Следвало ли е въззивния съд да тълкува волята на страните относно срока при наличие на пределно ясни и точно формулирани клаузи на договора за срок и изменение и допълнение на същия, както и при липса на клауза за автоматичното му продължаване?”. Сочи се, че въпросът е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС,, обективирана в решение №67/30.07.2014г. по т.д.№1843/2013г. на ВКС, ІІ т.о.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от „М. Б. Г. & КГ” – Н. на М., ФР Германия, в който се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Сочат се доводи за неоснователност на твърдението за „очевидна неправилност” на определението, както и за липсата на общата и на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация с оглед формулираните от касатора въпроси. Същевременно се излагат съображения за правилността на обжалваното определение по съществото на процесуалния спор и се претендират разноски съобразно представен списък.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното определение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отменил определение №705/04.06.2019г. по т.д.№358/2017г. на Старозагорски ОС, с което е било оставено без уважение възражението на „М. Б. Г. & КГ” за неподведомственост на спора и вместо това е постановил прекратяване на производството по т.д.№358/2017г. на Старозагорски ОС поради неподведомственост на спора пред българския съд с оглед наличието на валидна арбитражна клауза, определяща, че компетентен на реши спора е М. арбитражен съд към Търговската камара на В., А..
За да приеме липса на компетентност на българския съд да разреши спора по иска на „Х. –Х.” АД против ответника „М. Б. Г. & КГ” – ФР Германия, въззивният състав е посочил, че в договора за сътрудничество между „Х.–Х.” АД и „М. Б. Г. & КГ” от 23.04.2014г. се съдържа клауза с наименование „Арбитражен съд“, в която страните са уговорили, че „ всички спорове или претенции от или във връзка с настоящия договор, включително и споровете относно неговата валидност, нарушаване, прекратяване или нищожност, се решават окончателно съгласно правилника на Международния арбитражен съд към Търговската камара във В., А. по правилата на В. Конвенция, от трима арбитражни съдии, назначени съгласно този правилник“, както и че „приложимо право е австрийското материално право”.
Приемайки, че основният спорен въпрос е дали договорът за сътрудничество е прекратен или не е, и дали продължава действието си, съдът се е позовал на клаузата в договора, съгласно която „договорът се сключва първоначално за срок от 12 месеца от подписването му, като всяка една от страните може да го прекрати с шестмесечно предизвестие в края на всеки пълен месец”. Според въззивния състав от съдържанието на цитираната клауза става ясно, че изтичането на 12-те месеца не води автоматично до неговото прекратяване, тъй като всяка от страните може да прекрати действието на договора, но трябва да отправи до другата страна шест месечно предизвестие за прекратяване. Съдът е обосновал извода, че договорът за сътрудничество продължава своето действие и обвързва страните, тъй като в договора не е предвиден краен срок като фиксирана дата и с оглед обстоятелството, че никоя от страните не е упражнила своето право след изтичането на 12 месеца да поиска прекратяване действието на договора с шестмесечно предизвестие.
Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че договорът за сътрудничество от 23.04.2014г. е рамков договор, сключен между страните за създаване на трайни търговски взаимоотношения, което напълно обяснява защо страните не са уговорили срок за прекратяване на договора. В подкрепа на виждането за липсата на уговорен краен срок на действие на договора за сътрудничество, съдът е посочил, че ако страните са желаели крайния срок да е 12 месеца, същите изрично са щели да предвидят, че всички изработки и доставки на съдове, предназначени на хранително-вкусовата промишленост, трябва да се осъществят през първоначалните 12 месеца, каквато очевидно не е била волята им с оглед факта , че след изтичането на 12 – те месеца, доставките на съдове и оборудване са продължили. За да обоснове извода, че договорът е продължил своето действие съдът се е позовал и на съдържанието на исковата претенция на „Х.–Х.” АД, която включва заплащането от „М. Б. Г. & КГ”на цена на доставките, извършени от ищеца след изтичането на 12-те месеца по фактури, издадени от изпълнителя след 23.05.2015г..
Според въззивния състав от значение за правилността на обжалваното пред него определение на Старозагорския окръжен съд е и факта, че при постановяване на първоинстанционното определение, съдът не е коментирал въпроса за приложимостта на австрийското материално право. Апелативният съд е посочил, че първоинстанционният съд е тълкувал договора без да се съобрази с чуждото материално право, което е в нарушение на чл.44, ал.1 КМЧП. Посочвайки, че арбитражната клауза не е загубила своето действие, съдът е приел, че е налице предпоставката по чл.8, ал., ЗМТА за прекратяване на производството поради липса на подведомственост на българския съд с оглед валидната арбитражна клауза.
Неоснователно е становището на частния касатор, че разглеждането на жалбата му следва да бъде по реда на чл.274, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК без да се изисква наличието на предпоставките за допускане на касация по чл.274, ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Меродавно за характера на частната жалба и съответно за процедурата по обжалване на определението е обстоятелството, дали определението е постановено от въззивен съд, произнасяйки се по правилността и допустимостта на първоинстанционно определение (касационно обжалване в хипотезите на определение по чл.274, ал.3, т.1 и 2 ГПК) или дали определението на въззивния съд е постановено в хипотецзине по чл.274, ал.1 т.1. и т.2 ГПК (обжалване с частна жалба). Касаторът е представил като съдебна практика определения на ВКС, постановени по частни жалби срещу определения на въззивни съдилища, с които е прекратено въззивното производство и е върната частната въззивна жалба, които определения попадат в кръга на определенията по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. В настоящия случай предмет на обжалване е въззивно определение, с което въззивният състав се е произнесъл по правилността на първоинстанционното определение. С определението на Пловдивски АС, след отмяната на първоинстанционното определение, съдът е прекратил исковото производство, а не въззивното производство, и по отношение на това определение е приложима разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, предвиждаща наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият касационен състав намира, че не е налице „очевидна неправилност” на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Приемайки, че арбитражното споразумение не е загубило силата си, доколкото доставките са извършени във връзка с договора от 23.04.2014г., въззивният съд не е постановил решение в противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.1 ЗМТА. Няма очевидно нарушение на правилата на формалната логика в извода на съда, че договорът, съдържащ арбитражната клауза, има характер на рамков договор, с оглед на който са могли да се бъдат извършвани доставки и да бъдат изготвяни фактури и след изтичането на 12-те месеца, посочени като първоначален срок на договора.
Липсата на „очевидна неправилност” на обжалваното определение се обуславя и от обстоятелството, че в самата искова молба ищецът се позовава на търговските отношения възникнали между страните по спора по силата на сключения между тях рамков договор. Ищецът не твърди, че поръчките на оборудването след 23.04.23015г. и съответно техните доставки са направени въз основа на друг договор, по ред и при цени различни от тези в рамковия договор. При наличието на връзка между исковата претенция и договора, в който е обективирано арбитражно споразумение, съгласно което арбитражът е компетентен да се произнесе по споровете относно неговата валидност, нарушаване, прекратяване или нищожност, е налице самостоятелност на арбитражната клауза като арбитражното споразумение е в сила дори когато материалноправният договор е прекратен (Ж.С. „Арбитраж по частноправни спорове”изд.1997г.,стр.63). В тази връзка не е очевидно неправилно становището на въззивния съд, че компетентен да се произнесе по валидността на рамковия договор е Международния арбитражен съд към Търговската камара във В., А., което от своя страна е от значение и за компетентността, респ. за липсата на компетентност на българския съд да разгледа исковите претенции на „Х.–Х.” АД.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Не притежава характеристика на въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпрос №1: Следва ли да се приеме за безсрочен договор, по който страните изрично са договорили срок на действие, липсва клауза за автоматичното му продължаване и липсва изменение или допълнение относно срока, което да е направено в уговорената между страните оригинална писмена форма?”, тъй като във въпроса не е отчетено обстоятелството, прието за установено от съда, че се касае за рамков договор с предвиден първоначален 12-месечен срок за изпълнение. Въпрос №2: „Представлява ли процесуално нарушение от съда необсъждането на приложението на чуждо право, след като той вече е приел, че самата арбитражна клауза, препращаща към чуждото право, е изцяло неприложима?” не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващите изводи на въззивния състав, а касае правилността на първоинстанционното определение, което не е предмет на частната касационна жалба. Въпрос №3: „Следвало ли е въззивния съд да тълкува волята на страните относно срока при наличие на пределно ясни и точно формулирани клаузи на договора за срок и изменение и допълнение на същия, както и при липса на клауза за автоматичното му продължаване?”, не е решен от апелативния съд в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като клаузата на договора за сътрудничество относно срока на договора предполага нейното тълкуване.
Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на „М. Б. Г. & КГ. С отговора на частната касационна жалба се претендират (с представен списък) разноски в размер на 1 221.91лв., направени от ответното дружество за процесуална защита пред въззивната инстанция. К. състав може да присъжда разноски, направени за въззивната инстанция в случая, когато отменя акта на въззивния съд и пререшава спора и то когато тези разноски са били поискани своевременно пред въззивната инстанция. Когато не се допуска касационно обжалване на въззивния акт, на компенсиране подлежат разноските на ответната страна, направени за касационната инстанция (каквито разноски не се претендират с отговора на частната касационна жалба).
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №379/24.09.2019г., постановено по в.ч.т.д.№462/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: