О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
София, 03.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 1152/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], против определение №531 от 9.02.2016г., постановено по ч.гр.д.№524/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, V с-в, с което е потвърдено определение от 12.05.2014г. по т.д.№33/2011г. по описа на СГС, VІ-3 състав.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е недопустимо и неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл.66 ал.1 ГПК за изпращане на препис от молбата по чл.64 ГПК за отговор от насрещната страна в едноседмичен срок, както и че в нарушение на процесуалните правила молбата за възстановяване на срока е била разгледана в рамките на насрочено открито заседание за обсъждане на доказателствата, които не засягат производството по чл.66 и сл.ГПК. Същевременно се сочи, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията в частната въззивна жалба за това, че първоинстанционният съд се произнесъл по молбата на касатора с разпореждане вместо с определение, както и че в разпореждането на СГС липсва разграничение между мотиви и диспозитив. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил възражението за нищожност на обжалвания пред него акт с оглед наличието на основания за отвод на съдията по чл.22 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя две групи процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а именно: 1.„Счита ли се за редовна процедурата по разглеждане на молбата за възстановяване на срок, без да е бил изпратен препис на насрещната страна, съответно преди изтичане на срока по чл.66 ал.1 ГПК? Допустимо ли е в съдебно заседание, в което се разглежда молбата съдът да предоставя допълнителен срок на насрещната страна, след което да се произнесе по молбата, без да е дал възможност на молителя да се запознае със становището?” и 2.„Счита ли се за редовно проведена процедурата по чл.66 ГПК, при която съдът се е произнесъл с разпореждане, вместо с определение? Представлява ли валиден съдебен акт такова разпореждане, в което не са обособени мотиви /ако се приеме, че такива са налице/ и диспозитив?”
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация [фирма]– [населено място], в който се поддържа, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че поставените от касатора въпроси не са правни, а фактически, както и че същите не са били предмет на разглеждане в обжалваното определение. Претендират се направените разноски във връзка с частната касационна жалба.
Не е постъпил отговор на частната касационна жалба от третото лице-помагач на касатора – Я. З.” АД.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на основание и по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С обжалваното определение от 9.02.2016г. въззивният състав е потвърдил определение от 12.05.2014г. по т.д.№33/2011г. по описа на СГС, VІ-3 с-в, с което е оставено без уважение искането на [фирма] , направено с молба вх.№31385/14.03.2014г. за възстановяване на срок за възражение срещу истинността на представени документи с исковата молба по чл.367 ал.1 и чл.193 ал.1 ГПК, за оспорване на представени с исковата молба документи – фотокопия на платежно нареждане за 998 020 лв. и извлечение от банкова сметка и за откриване производство по оспорване на посочените документи.
За да потвърди обжалваното определение, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.64 ал.2 ГПК във вр. с чл.367 ал.1 ГПК и чл.193 ал.1 ГПК за възстановяване на срока както за подаване на отговор на исковата молба, така и за оспорване на представените с исковата молба документи. Взел е предвид фактите, че описаните в молбата от 14.03.2014г. документи – платежно нареждане и извлечение от банкова сметка, са били представени от ищеца [фирма] с исковата молба, както и че ответникът [фирма] е реализирал правото си на отговор на исковата молба в срока по чл.367 ал.1 ГПК. Отразил е, че от доказателствата по делото не се установява нередовна размяна на книжа, за да може да се приеме, че не е започнал да тече срока за отговор по чл.367 ал.1 ГПК, поради което е обосновал извода, че правото на ответника по чл.193 ал.1 ГПК за оспорване на процесните документи е преклудирано.
Въззивният състав е приел, че първоинстанционният съд е спазил изискванията на чл.66 ал.1 изр.2 ГПК за разглеждане на молбата в открито заседание, което е станало на 17.03.2014г. с участието на страните. Посочил е, че съдът е дал възможност на третото лице-помагач да се запознае с молбата от 14.03.2014г. като след представяне на становището на третото лице, съдът е постановил обжалвания съдебен акт на 12.05.2014г. Изложил е извода, че в ГПК няма изискване съдът да се произнесе по молбата по чл.66 ГПК в открито заседание.
Във връзка с направените оплаквания във въззивната жалба, въззивният състав е приел, че макар и кратки, мотивите в обжалваното определение „че платежното нареждане е представено с исковата молба и не може да има пропускане, което се дължи на особени непредвидени обстоятелства” съвпадат с мотивите на въззивното определение. Въззивният състав не е уважил възражението за нищожност на обжалвания акт, посочвайки, че по делото не е установено наличието на предпоставките по чл.22 ГПК за предубеденост на съда.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Въззивното определение не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускане на касационното му обжалване, тъй като не е налице произнасяне от въззивния състав по нищожен съдебен акт. Въззивният съд е изложил съображения за неоснователността на възражението на жалбоподателя за нищожност, приемайки, че по делото не е установено наличието на предпоставки по чл.22 ГПК за отвод на съдията от СГС. Отделно следва да се има предвид, че дори и при наличие на предпоставки за отвод на съдията, постановеният от него съдебен акт не е нищожен.
Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправни въпроси: .„Счита ли се за редовна процедурата по разглеждане на молбата за възстановяване на срок, без да е бил изпратен препис на насрещната страна, съответно преди изтичане на срока по чл.66 ал.1 ГПК? и Допустимо ли е в съдебно заседание, в което се разглежда молбата съдът да предоставя допълнителен срок на насрещната страна, след което да се произнесе по молбата, без да е дал възможност на молителя да се запознае със становището?”– не представляват значимите за спора въпроси по см. на чл.280 ал.1 ГПК и не обосновават предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Първият въпрос е зададен принципно, без в него да е отчетен фактът, че въззивният съд е приел, че ищецът [фирма] е присъствал на откритото заседание на 14.03.2014г., когато е обсъждана молбата на [фирма] от 14.03.2014г. Този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване и с оглед обстоятелството, че твърдяното от касатора евентуално нарушение на процесуалните правила по чл.66 ал.1 ГПК, изразяващо се в непредоставянето на възможност на ищеца за отговор на молбата на ответника по чл.64 ГПК, не засяга процесуалните права на касатора. Що се отнася до втория въпрос, същият изцяло касае правилността на въззивното определение, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, обуславящ допускането на въззивното решение /определение/ до касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Но дори да се приеме, че вторият въпрос е от значение за конкретния спор /с условието, че следва да бъде перефразиран/, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Касаторът не излага аргументи защо счита, че отговорът на втория въпрос е едновременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Нито в теорията, нито в съдебната практика съществува спор относно виждането, че молбата по чл.66 ал.1 ГПК се разглежда в открито заседание, на което заседание могат да бъдат извършвани и други процесуални действия от съда и от страните по делото.
Не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение и втората група процесуалноправни въпроси: .„Счита ли се за редовно проведена процедурата по чл.66 ГПК, при която съдът се е произнесъл с разпореждане, вместо с определение? Представлява ли валиден съдебен акт такова разпореждане, в което не са обособени мотиви /ако се приеме, че такива са налице/ и диспозитив?”. Това е така, тъй като въззивният съд е приел, че постановеният от първоинстанционния съд съдебен акт на 12.05.2014г. по своя правен характер е определение, което съдържа мотиви /макар и кратки/. В тази връзка поставените въпроси не са обуславящи за изводите на съда, както относно редовността на процедурата по чл.66 ГПК , така и относно валидността на първоинстанционното определение..
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 250 лв. – направени разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция за изготвяне на отговора на частната касационна жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №531 от 9.02.2016г., постановено по ч.гр.д.№524/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, V с-в.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] – ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] ет.4 ап.12 – ЕИК[ЕИК] сумата 250 лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща адвокатски хонорар за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :