О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
София, 12.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №126/2020г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ю. Н. П. срещу определение №3600 от 31.10.2019г., постановено по ч.гр.д.№5200/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено разпореждане от 26.09.2019г. по т.д.№1472/2017г. на СГС, VІ -2 с-в.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено разпореждането на съдията-докладчик от СГС за връщане на въззивната жалба на Ю. П., е неправилно. Оспорва се определения от СГС и от САС размер на дължимата държавна такса за въззивната жалба срещу решението по т.д.№1472/2017г. на СГС. Излагат се доводи, че съдилищата са тълкували разширително разпоредбата на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси като неправилно са приели, че въззивникът дължи държавна такса в размер на сумата 3 260.79лв., представляваща 2% от обжалваемия интерес., вместо сумата 1 630.40лв., представляваща 50% от присъдената с решението на СГС на основание чл.57, ал.7 З. държавна такса при условията на разделност от по 3 260.79лв. за всеки един от ответниците Ю. П. и К. Т.. Претендира се отмяна на обжалваното определение и на потвърденото с него разпореждане, връщане на делото на СГС за администриране на въззивната жалба на Ю. П. с присъждане на разноски за частното производство.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен въпрос, се поддържа, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с твърдение, че събирането на държавна такса за всяка отделна въззивна жалба, не е в духа на закона. Отделно се застъпва становището за „очевидна неправилност” на определението като основание за допускане на касационното му обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка”АД – в несъстоятелност, в който се поддържа, че липсват инвокираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Същевременно се излагат съображения за правилността на обжалваното определение.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С разпореждане №11538/26.09.2019г. по т.д.№1472/2017г. на СГС, съдията-докладчик на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК е върнал въззивната жалба на Ю. П. с вх.№107218/28.08.2019г., подадена срещу решение №1549 от 08.08.2019г., постановено по същото дело. В разпореждането е посочено, че въззивникът не е изпълнил в едноседмичен срок съобщеното му указание да внесе дължимата за въззивната жалба държавна такса в размер на 3 260.79лв.
С обжалваното пред касационната инстанция определение въззивният състав от САС е потвърдил разпореждането от 26.09.2019г., посочвайки че в случая е било налице основанието по чл. 262, ал.2 ГПК във вр. с чл.278, ал.4 ГПК за връщане на въззивната жалба. Апелативният съд е приел за неоснователно оплакването на частния жалбоподател за неправилно определен размер на дължимата за въззивната жалба на Ю. П. държавна такса от 3 260.79лв. Цитирал е разпоредбата на чл. 18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, предвиждаща, че за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес, като е посочил, че при оценяеми искове (каквито са процесните) обжалваемият интерес е в размер на цената на исковете, които са предмет на жалбата – чл.71, ал.1 ГПК. Акцентирайки върху факта, че в настоящия случай жалбоподателят обжалва изцяло първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете по чл.59, ал.5 З. с обща тяхна цена от 163 039.31лв., съдът е обосновал извода, че дължимата в случая държавна такса за обжалването възлиза на 2% от сумата 163 039.31лв., или 3 260.79лв. – колкото е указал и СГС. Според съставът от САС без значение за определяне на таксата при обжалване е обстоятелството, че процесните искове по чл.59, ал.5 З. са предявени и уважени срещу двама ответници – жалбоподателя Ю. П. и ответницата К. Т., както и че същите са осъдени с първоинстанционното решение да заплатят такса в размер на 6 521.57лв., без да е посочено дали сумата е дължима солидарно или при разделност, тъй като съобразно чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, меродавна основа за изчисляване на таксата за една жалба е обжалваемият интерес, независимо от това дали всички или само част от имащите право на жалба страни в първоинстанционното производство са упражнили правото си на жалба.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Частният касатор не е формулирал конкретен правен въпрос, отговарящ на изискванията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за несъответствие с духа на закона на извода на съда, че се събира държавна такса за всяка отделна въззивна жалба, е относимо към правилността на обжалваното определение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация.
Не e налице „очевидна неправилност” на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, въззивният съд законосъобразно е приел, че съгласно разпоредбата на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, дължимата държавна такса за въззивна жалба срещу решение по оценяем иск е в размер на 2% от обжалваемия интерес. Съобразен с правилата на правната и на формалната логика е изводът на въззивния състав, че обжалваемият интерес на въззивника Ю. П. в случая е в размер на 163 039.31лв. доколкото въззивникът обжалва изцяло първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен отменителния иск по чл.59, ал.5 З. срещу него и солидарния му съдлъжник по договора за кредит К. Т..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3600 от 31.10.2019г., постановено по ч.гр.д.№5200/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено разпореждане от 26.09.2019г. по т.д.№1472/2017г. на СГС, VІ -2 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: