Определение №31 от 16.1.2017 по ч.пр. дело №2637/2637 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 31

София, 16.01.2017 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на десети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова

Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 2637/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Г. Н. срещу определение № 78 от 27.01.2016г., постановено ч.т.д. № 47/2016г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение №4378/28.12.2015г. по т.д.№1338/2015г. на Варненски окръжен съд, ТО.
В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че причина за неотстраняване в срок на недостатъците на исковата молба е неполучаването в рамките на удължения от съда срок на необходимите за определянето на дължимата държавна такса писмени доказателства от две банки, за което са били издадени съдебни удостоверения. Излагат се съображения, че за да бъдат изпълнени указанията на съда е необходимо страната да разполага с възможност да изпълни тези указания. В тази връзка се твърди, че първоинстанционният съд е бил длъжен отново да удължи срока за отстраняване недостатъците на исковата молба по реда на чл.63 ал.1 ГПК. Същевременно в частната касационна жалба се поддържа, че на 14.12.2015г. ищците са направили искане за освобождаване от държавна такса, по която първоинстанционният съд не се е произнесъл преди прекратяване на производството, което обстоятелство е следвало да бъде съобразено от въззивния състав при постановяване на обжалваното определение. Претендира се отмяна на въззивното определение и връщане на делото на Окръжен съд Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по т.д.№1338/2015г.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди, че обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК , а именно:
1.„ Длъжен ли е съдът при правилно определяне предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди освен всички доказателства по делото относно наличието на уважителна причина по смисъла на чл.63 ал.1 ГПК, така и доводите на страните в тази връзка- за наличието на уважителна причина, по смисъла на чл.63 ал.1 ГПК, когато тези доводи имат значение за произнасяне по делото?”.
2.„Уважителна причина по смисъла на чл.63 ГПК ли е невъзможността на страната да изпълни в срок задълженията си за отстраняване на нередовностите на исковата молба, ако това задължение е обусловено от действия на трето лице /отказ на лицето да представи по делото писмени доказателства/, за които действия третото лице е задължено по силата на издадено съдебно удостоверение по реда на чл.186 ГПК, респ. третото лице е задължено по реда на чл.186 ГПК изр.2? В тази връзка длъжен ли е съдът да отчете обстоятелството дали неизвършването в срок от ищците на съответното процесуално действие, се дължи на причини, които ищецът не би могъл да предвиди и отстрани?” Счита ли се за редовно проведена процедурата по чл.66 ГПК, при която съдът се е произнесъл с разпореждане, вместо с определение? Представлява ли валиден съдебен акт такова разпореждане, в което не са обособени мотиви /ако се приеме, че такива са налице/ и диспозитив?”
3.„ Уважителна причина ли е по смисъла на чл.63 ал.1 ГПК, искането за удължаване на срока, за заплащане на държавните такси по предявените искове ако неизпълнението на това задължение се дължи на неяснота относно техния размер, съответно липса на определен от съда размер на дължимите държавни такси?”
4.„Длъжен ли е съдът да се произнесе по искането за освобождаване от държавни такси по чл.83 ал.2 ГПК преди да прекрати производството по делото?”
Твърди се, че въпросите са решени от въззивния състав в противоречие с задължителната практика на ВКС, обективирана в посочени в изложението съдебни решения.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото и доводите в частната касационна жалба, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна – Г. Н. в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на основание на чл.274 ал.3 ал.1 ГПК. Частната касационна жалба е подадена от всичките ищци, посочени в исковата молба, но впоследствие с влезли в сила разпореждания №1854/ 13.09.2016г. по т.д.№47/2016г. / потвърдено с определение на ВКС, ІІ т.о. по ч.т.д№2636/2016г./, разпореждане №2221/6.11.2016г. . по т.д.№47/2016г. и разпореждане №2287/22.11.2016г. по т.д.№47/2016г., частната касационна жалба е върната спрямо всички частни жалбоподатели с изключение на Г. Н..
С определение №4378/28.12.2015г. по т.д.№1338/2015г., Варненски окръжен съд е оставил без уважение искането на ищците, обективирано в молба от 14.12.2015г. за удължаване на срока на осн. чл.63 ал.1 ГПК за изпълнение на дадените указания и е прекратил производството по делото. С обжалваното пред касационната инстанция определение № 78 от 27.01.2016г., по ч.т.д. № 47/2016г., въззивният състав на Варненски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение.
За да потвърди определението, с което е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел, че ищците не са отстранили в срок и в цялост недостатъците на исковата молба, въпреки многократно дадената възможност след допуснатото от съда трето по ред удължаване на срока за това. Според съда не е имало основание за допускане на поисканото от ищците четвърто удължаване на дадения срок, тъй като страната следва да е в състояние за изправи редовността на исковата молба в разумен срок, а именно: да уточни предмета и размера на претенциите, както и петитума на исковете по чл.134 ЗЗД, а не тепърва да иска събирането на доказателства за установяването им като поддържа делото висящо с месеци.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Нито един от формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК четири въпроса /цитирани по-горе в настоящото определение/ няма характеристиката на значим за спора въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, нито попада в допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Във всеки един от първите три въпроса се съдържа твърдението, че предоставеният от първоинстанционния съд срок /и след неколкократното му удължаване/ е недостатъчен за отстраняване на недостатъците на исковата молба, свързани с определянето на цената на исковете и със задължението за внасяне на държавна такса. За да могат да обосноват основанията за допускане на касация, въпросите следва да обхващат всички решаващи аргументи на съда, обусловили крайния извод. От мотивите на въззивното определение е видно, че съдът е приел, че в предоставените срокове ищците не са отстранили и други недостатъци на исковата молба, свързани с уточняване предмета на спора, както по основните осъдителни искове, така и по отношение на евентуално съединените косвени искове по чл.134 ЗЗД. Отделно в поставените въпроси не е отчетено решаващото съждение за потвърждаване на първоинстанционното определение, а именно, че не следва ищците да събират тепърва доказателства с цел уточняване предмета на спора. Аналогично не е обусловил решаващите изводи на съда и четвъртият въпрос, доколкото производството по делото не е прекратено единствено във връзка с неизпълнението на задължението за внасяне на държавна такса.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009 на ВКС,ОСГТК, непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това следва да се отбележи, че практиката на ВКС, на която се позовава касаторката, е неотносима за настоящия правен спор, тъй като от една страна се цитират решения относно задълженията на съда във връзка със събирането на доказателства и тяхното обсъждане при разглеждане на спора по същество /а не при отстраняване на недостатъци на исковата молба/, и от друга страна се посочват съдебни решения неотносими за приложението на разпоредбата на чл.63 ал.1 ГПК, даваща дискреция на съда за преценка на основателността на молбата за удължаване на срока.
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 ал.1 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 78 от 27.01.2016г., постановено ч.т.д. № 47/2016г. на Варненски апелативен съд,
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ :

Scroll to Top