О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
София, 28.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и трети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 1291/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал.3 т.1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Б. Н. С. срещу определение № 5438 от 2.03.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 1631/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ – В с-в, с което е оставена без уважение частната жалба на Б. Н. срещу определение от 20.10.2015 г. по гр. д. № 16482/2014 г. на СРС, 49 с-в.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че за касаторката Б. С. съществува правен интерес от установяване прекратяването на Договора за жилищен кредит от 29.08.2008 г. по вина на ответната банка, което от своя страна обуславя допустимостта на иска по чл. 124 ал.1 ГПК във вр. с чл. 87 ал.1 ЗЗД.
Претендира се отмяна на въззивното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поставя следния процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 253/18.05.2010 г. по ч.гр.д. №233/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., а именно: „Следва ли при наличие на правен интерес да се приеме, че е допустимо да се установи по исков път дали определен договор не поражда права и задължения между страните, тъй като е прекратен по вина на една от тях?”.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника [фирма].
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото и доводите на касаторката по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на основание и по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
С обжалваното пред касационната инстанция определение от 2.03.2016г. въззивният състав от СГС е оставил без уважение частната жалба на Б. Н. срещу определението от 20.10.2015г. по гр.д.№16482/2014г. на СРС, 49 с-в., с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата й молба. За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба, въззивният съд е приел, че предявеният от Б. С. против [фирма] иск за признаване за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.87 ал.1 ЗЗД, че Договор за жилищен кредит от 29.08.2008г. е прекратен, поради виновно неизпълнение от страна на ответника, е недопустим. Въззивният състав е възприел мотивите на районния съд относно липсата на правен интерес за установяване по исков ред на факта на прекратяване на договор по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД. Отделно е посочил, че развалянето на договор по чл.87 ал.1 ЗЗД, поради виновно неизпълнение, е правна последица от упражнено преобразуващо право на изправната страна, като пораждането или непораждането на тази последица, не може да бъде предмет на установяване по исков ред. В подкрепа на тезата си за недопустимост на исковата претенция въззивният състав се е позовал на съдебна практика на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „Следва ли при наличие на правен интерес да се приеме, че е допустимо да се установи по исков път дали определен договор не поражда права и задължения между страните, тъй като е прекратен по вина на една от тях?” не може да обоснове допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като въпросът не е обусловил решаващата воля на съда по конкретното дело. На първо място във въпроса не е отчетен решаващия аргумент на въззивния състав, че прекратяването на договора по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД е реализация на субективно потестативно право на изправната страна, като самото прекратяване /разваляне/ не може да бъде предмет на самостоятелен установителен иск. На второ място поставеният въпрос предполага твърдението на касаторката за наличие на правен интерес от завеждане на иска, какъвто правен интерес е отречен от въззивния съд. Следва да се има предвид, че правният интерес от иск по чл.124 ал.1 ГПК е винаги конкретен за конкретния спор, а не съществува a priori – само защото ответната страна оспорва прекратяването.
На последно място не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация. Цитираното от касаторката Определение №253/18.05.2010г. по ч.гр.д.№233/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., разглежда въпроса за установяване по съдебен ред на съществуването на трудовоправно отношение, който въпрос е неотносим за въпроса, свързан с допустимостта на иска за установяване законосъобразността на едностранното прекратяване действието на облигационен договор. Напротив, постановеното от въззивният състав решение е съобразено с посочената във въззивното решение съдебна практика и в частност с Решение №127 от 29.10.2010г. по т.д.№20/2010г. на ВКС, І-во т.о.
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 ал.1 ГПК във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №5438 от 2.03.2016г., постановено по ч.гр.д.№1631/2016г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :