О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 630
София, 03.11.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 2770/2015г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК. образувано:
1. по частната касационна жалба на Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. против Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски окръжен съд за определяне на допълнителна държавна такса в размер на 23 426.70 лв., както и
2. по частната касационна жалба на [фирма]-гр.Н. против същото Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е отменено определението №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС за определяне на допълнителна държавна такса за разликата от 23 426.70 лв. до 154 821.50 лв.
Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски АС, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение , с което е оставена без уважение молбата на ищците за освобождаване от заплащане на държавна такса по реда на чл.83 ал.2 ГПК, не е обжалвано от ищците и не е предмет на настоящото касационно производство.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК по частната касационна жалба на Апостол Б., С. Б. и П. Д. са подали отговори ответниците [фирма] и [фирма]-гр.П.. По частната касационна жалба на [фирма] са подали отговори ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д. и ответника [фирма].
В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частните жалби и съображенията, изложени в отговорите на частните жалби, намира следното:
С разпореждане от 23.01.2015г., постановено по т.д.№591/2014г. по описа на Бургаски ОС е прието, че предявените искове от Апостол Б., С. Б. и П. Д. против [фирма] и [фирма] с правно основание чл.135 ЗЗД са три / а не един, както е посочено в исковата молба/, поради което на ищците указано да довнесат допълнителна държавна такса в размер на 84 061.40 лв. С разпореждането е прието, че предявените от ищците отрицателни установителни искове по чл.124 ал.1 ГПК срещу ответника [фирма] – [населено място] и срещу ответника [фирма] – [населено място], са общо шест иска/ по три срещу всеки ответник, а не общо два както е посочено в исковата молба /, поради което е указано на ищците да бъде довнесена сумата 70 760.10 лв. – допълнителна държавна такса. С определение №261 от 18.02.2015г., постановено по същото дело, Бургаският ОС е оставил без уважение молбата на ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д. за отмяна на разпореждането от 23.01.2015г. и е дал допълнителен седмодневен срок на ищците да довнесат определената допълнителна държавна такса общо в размер на 154 821.50 лв.
С обжалваното с двете частни касационни жалби определение от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, въззивният състав е отменил определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС в частта му, с която на ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д. е определена допълнителна държавна такса за разликата над 23 426.70 лв. до пълния размер на търсената от Бургаски ОС държавна такса от 154 821.50 лв. Потвърдено е първоинстанционното определение в частта му, с която на ищците е определена допълнителна държавна такса в размер на 23 426.70 лв.
По частната касационна жалба на ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д..
В частната касационна жалба на ищците се поддържа, че Определението №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски окръжен съд за определяне на допълнителна държавна такса в размер на 23 426.70 лв. е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че предявените като евентуални искове с правно основание по чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.135 ал.1 ЗЗД не са оценяеми, тъй като с тези искове нито се оспорват вещните права на последващите приобретатели, нито се цели правна промяна по отношение на самите сделки, нито се оспорва съществуването или действителността на последващите сделки. Според жалбоподателите предявените като евентуални искове против ответника [фирма] и против ответника [фирма] не са от категорията на тези, визирани в чл.69 ал.1 т.4 във вр. с чл.69 ал.1 т.2 ГПК и за тях дължимата такса е като за неоценяеми искове.
С изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите поддържат наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК с поставени следните два въпроса: „Има ли материална стойност /цена/, т.е оценяем, или неоценяем е искът на кредитор срещу последващ приобретател, недобросъвестно придобил права преди вписването на исковата молба за относителна недействителност на увреждащата сделка, за установяване със сила на пресъдено нещо „засягането” на тези недобросъвестно придобити права върху нейния предмет от обуславящата относителна недействителност?” и „Как се определя в такива случаи дължимата държавна такса?”
С отговора на частната касационна жалба ответникът [фирма] оспорва допустимостта на частната касационна жалба, поради липсата на предпоставките по чл.274 ГПК. Отделно се твърди, че самото определение на Бургаския АС, предмет на частната касационна жалба е недопустимо. Излагат се съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението в обжалваната му от ищците част, както и че по същество частната касационна жалба е неоснователна. В отговора на частната касационна жалба ответникът [фирма] също поддържа, че жалбата е недопустима, както и е недопустимо самото определение на въззивния съд, който не разполага с правомощие за определяне размера на държавната такса за искова молба. Същевременно се излагат съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В., ТК, ІІ-ро т.о., намира че частната касационна жалба на Апостол Б., С. Б. и П. Д. е допустима като предявена в срока по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да приеме, че е компетентен за разгледа частната жалба на ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д. против определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС, въззивният състав е приел, че допустимостта на обжалването по чл.70 ал.2 ГПК е обусловено от характера на определението на първоинстанционния съд, с което косвено е увеличена цената на иска. След анализ на характера на разпореждането на първоинстанционния съд от 23.01.2015г., настоящият състав споделя аргументите на въззивния съд за обжалваемост на определението от 18.02.2015г., с което е оставено без уважение искането на ищците за отмяна на разпореждането от 23.01.2015г.
Действително с разпореждането от 23.01.2015г., /след получаване на отговорите на исковата молба/ Бургаският ОС за пръв път определя както цената на исковете, така и размера на дължимата държавна такса. В този смисъл разпореждането може да бъде характеризирано като акт на съда по определяне цената на иска по см. на чл.70 ал.1 ГПК, който не подлежи на обжалване. Спецификата в случая обаче е свързана с обстоятелството, че с разпореждането от 23.01.2015г. съдът приема, че всички предявените от ищците искове са три пъти повече наброй от тези, съобразно посочените искове в исковата молба – според съда, както главният, така и евентуално съединените искове, представляват кумулативно съединени искове на всеки един от ищците. По този начин първоинстанционният съд не само определя цената на предявените с исковата молба искове, но и увеличава цената им / определя цената на главния и на евентуалните искове и ги умножава по 3/. Без изрично да постанови увеличаване цената на иска по чл.70 ал.2 ГПК, с разпореждането от 23.01.2015г. се постига този резултат. В тази връзка законосъобразно и обосновано съставът на Бургаски АС е приел допустимост на въззивното обжалване. Касационното обжалване на определението на Бургаски АС е допустимо с оглед разпоредбата на чл.274 ал.3 т.1 ГПК, по същите съображения, по които се приема допустимост на касационното обжалване на въззивно определение, с което се отказва освобождаване от държавна такса а именно, че тези определения могат да се окажат преграждащи за по-нататъшното развитие на делото.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта му, обжалвана от Апостол Б., С. Б. и П. Д..
Макар и поставеният от жалбоподателите първи въпрос „Има ли материална стойност /цена/, т.е оценяем, или неоценяем е искът на кредитор срещу последващ приобретател, недобросъвестно придобил права преди вписването на исковата молба за относителна недействителност на увреждащата сделка, за установяване със сила на пресъдено нещо „засягането” на тези недобросъвестно придобити права върху нейния предмет от обуславящата относителна недействителност? да е значим за спора / наличие на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК/, в случая не са налице допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1, респективно по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Видно от мотивите към обжалваното определение въззивният състав е приел, че предявените от ищците против ответника [фирма] и против ответника [фирма] евентуални искове, с които се иска да бъдат отречени със сила на пресъдено нещо правата на третите лица, последващи приобретателите върху имотите, предмет на прехвърлителните сделки по оспорваните нотариални актове, по своята правна същност тези искове са установителни, свързани с установяване собствеността върху недвижимите имоти. На тази база съдът приема, че евентуалните искове са оценяеми и по тях се дължи държавна такса в размерите по чл.69 ал.1 т.4 във вр. с чл.69 ал.1 т.2 ГПК. Настоящият състав споделя квалификацията на евентуалните искове като установителни, свързани със съществуването на договори, прехвърлящи право на собственост върху недвижими имоти. / в същия смисъл Определение №466 от 11.07.2012г. на ВКС, т.о, І–во отд., по т.д.№364/2012г./. Съгласно чл.124 ал.1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено или да установи съществуването на едно правоотношение или на едно право, когато има интерес от това. Установяване със СПН на „засягането на придобити права” не е нещо различно от установяването съществуването на едно правоотношение или на едно право, което в случая е оценяемо. В тази връзка направеното от ищците позоваване на противоречива практика на ВКС, свързана с негаторния иск /определение по гр.д.№672/2009г. на ВКС, І-во гр.отд./ е неотносима за твърдяното наличие на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като съществува трайноустановена практика по исковете по чл.69 ал.1 т.4 ГПК във вр. с чл.69 ал.1 т.2 ГПК, както по отношение на обстоятелството, че същите за оценяеми, така и по отношение на начина на определяне цената на иска. Въззивният състав нито се е отклонил от константната съдебна практика по чл.69 ал.1 т.4 ГПК, нито е налице необходимост от нейната промяна или осъвременяване.
Вторият въпрос „Как се определя в такива случаи дължимата държавна такса? не отговаря на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК да е значение за формирането на решаващата воля на съда. Отговорът на този въпрос е изцяло обусловен от отговора на първия въпрос и доколкото съдът е приел, че държавната такса е дължима в размера, определен по чл.69 ал.1 т.4 във вр. с чл.69 ал.1 т.2 ГПК, поставеният въпрос не касае конкретното дело.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на Определението от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски окръжен съд за определяне на допълнителна държавна такса в размер на 23 426.70 лв.
По частната касационна жалба на ответника [фирма]
В частната касационна жалба на [фирма] се поддържа, че Определението №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е отменено определението №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС за определяне на допълнителна държавна такса за разликата от 23 426.70 лв. до 154 821.50 лв., е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Излагат се изчерпателно съображения за недопустимост на обжалваното въззивно определение на Бургаски АС, с оглед необжалваемостта на първоинстанционното определение на Бургаския ОС. Сочи се, че в случая не е имало спор за определяне цената на иска, а само спор дали тримата ищци дължат отделно три такси. Аналогично на съображенията, посочени в отговора на частната касационна жалба на ищците, [фирма] сочи и в своята частна касационна жалба, че определянето на цената на иска в по-висок от посочения от ищеца размер, не представлява увеличение на цената на иска по см. на чл.70 ал.2 ГПК. В тази връзка се иска допускане на касационно обжалване, поради недопустимост на обжалвания акт и постановяване от касационната инстанция на определение, с което да бъде обезсилено въззивното определение. Същевременно се излагат съображения и за незаконосъобразността на определението в обжалваната му от ответника част.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК са постъпили отговори на частната касационна жалба от ищците Апостол Б., С. Б. и П. Д. и от ответника [фирма]. В отговора, изготвен от ищците, са излагат съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователността на жалбата. В отговора си ответникът [фирма] се присъединява към аргументите, изложени в частната касационна жалба на [фирма].
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поставят два въпроса, свързани пряко с допустимостта на въззивното определение, а именно: „Подлежи ли на самостоятелен инстанционен контрол определението /разпореждането/ на първоинстанционния съд, с което се определя дължимата за разглеждане на исковата молба държавна такса или същото се обжалва при евентуално връщане на подадената искова молба от първоинстанционния съд, като въззивната инстанция ще осъществи косвен контрол досежно указанията за внасяне на държавна такса?” и „Произнасянето /увеличаването/ по размера на първоначално определената държавна такса включва ли неизменно произнасяне или „косвено” увеличаване цената на иска?”.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълкувателно дело №1/2009г. ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване не е обвързано от посочените от касатора основания, що се отнася до допустимостта на обжалвания акт. По отношение на допустимостта на въззивното определение, свързана с обжалваемостта на определението №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС, настоящият състав изцяло поддържа съображенията си, изложени по-горе в мотивите на настоящото определение по възражението за недопустимост, направено от [фирма] в отговора на частната касационна жалба на ищците. С разпореждането от 23.01.2015г. първоинстанционният съд не само е определил цената на предявените с исковата молба искове, но и е увеличил цената им. Начинът, по който първоинстанционният съд е определил, че ищците следва да довнесат държавна такса общо в размер на 154 821.50 лв. – умножавайки цената на исковете по 3, следва да бъде приравнено на увеличение на цената на исковете. В настоящия случай компетентността на въззивният състав произтича от разпоредбата на чл.70 ал.2 ГПК. С оглед изложените аргументи за допустимостта на обжалваното определение / в мотивите по произнасянето по частната касационна жалба на ищците/, поставените два въпроса от жалбоподателя [фирма] се явяват неотносими за допустимостта на обжалваното въззивно определение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК [фирма] поставя други два въпроса, за които твърди, че обуславят възможност за допускане на касация на обжалваното определение по чл.280 ал.1т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: „Как се определя държавната такса при обективно и субективно кумулативно съединени искове?” и „Има ли значение за определяне на дължимата държавна такса / респ. за цената на иска/ основанието, от които произтича кредиторовия интерес, а именно дали ищците са легитимират като кредитори въз основа на активна солидарност или разделност?”.
И по отношение на двата поставени въпроса не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решаващите си мотиви, както по отношение на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, така и по отношение на установителните искове по чл.124 ал.1 ГПК, въззивният съд посочва, че съгласно разпоредбата на чл.71 ал.1 ГПК, държавната такса се определя върху имуществения интерес от воденото дело, независимо от броя на предявените искове и от начина на съединяването им. Ако по делото се претендира едно благо – таксата е една, колкото и да са основанията, от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които да го претендират или от които това благо се претендира при наличие на общност на основанието. При определяне размера на държавната такса при конститутивния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, респ. по установителния иск за вещни права по чл.124 ал.1 ГПК, въззивният съд акцентира върху стойността на договора, който се атакува или чиито последствия се иска да бъдат установени, а не от броя на кредиторите или от основанията, легитимиращи ищците като кредитори. В тази връзка поставените от жалбоподателя въпроси биха могли евентуално да обосноват неправилност на определението, но не представляват въпроси по см. на чл.280 ал.1 ГПК, които са формирали решаващата воля на съда.
Независимо от горното по отношение и на двата въпроса не са налице нито едно от релевираните от жалбоподателя допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Некоректно и неточно е позоваването от страна на жалбоподателя на т.18 от Тълкувателно решение №6/6.11.2013г. по тълк.дело №6/2012г ОСГТК на ВКС. В посочената точка се дават разяснения за начина на определяне на дължимата държавна такса при кумулативно съединени искове за установяване на вземания. Това тълкуване е неотносимо по отношение на конститутивния иск по чл.135ал.1ЗЗД, респ. по установителен иск за собственост, при които искове при наличие на няколко кредитори няма кумулативно съединяване на искове – претендираното благо е едно за всички кредитори. Не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото няма противоречива практика по начина на определяне на държавната такса по искове по чл.135 ал.1 ГПК, респ. по установителни искове за последиците от уважаване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, която практика да обуславя необходимост от нейната промяна или осъвременяване.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е отменено определението №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС за определяне на допълнителна държавна такса за разликата от 23 426.70 лв. до 154 821.50 лв.
Водим от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски окръжен съд за определяне на допълнителна държавна такса в размер на 23 426.70 лв., както и
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на същото Определение №163 от 15.05.2015г., постановено по в.ч.т.д.№111/2015г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта му, с която е отменено определението №261/18.02.2015г. по т.д.№561/2014г. на Бургаски ОС за определяне на допълнителна държавна такса за разликата от 23 426.70 лв. до 154 821.50 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.