О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
София, 15.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №1648/2019г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. К. И. срещу определение №1516 от 19.04.2019г., постановено по ч.т.д.№361/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено определение №11270/05.10.2018г. по гр.д.№12858/2018г. на Варненски районен съд, 35 с-в.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по гр.д.№12858/2018г. на Варненски РС, е неправилно. Оспорва се извода на въззивния състав за недопустимост на производството поради наличие на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение спрямо наследодателката на касатора А. С. като се твърди, че изобщо липсва връчване на заповедта, което от своя страна обуславя неприложимост в конкретния случай на разпоредбата на чл.423,ал.1 ГПК, визираща възможност за оспорване на вземането в едномесечен срок от узнаването й. Според касатора от доказателствата по делото не може да се направи извод, че А. С. е получила покана за доброволно изпълнение по образуваното въз основа на заповедта и издадения изпълнителен лист изпълнително производство. Претендира се отмяна на въззивното определение и на потвърденото с него прекратително определение и връщане на делото на първата инстанция за последващи процесуални действия по гр.д.№12858/2018г. на Варненски РС.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК, а именно:
1. „Връчена ли е заповедта за незабавно изпълнение на частния жалбоподател при липса на оригинален документ/ призовка да доброволно изпълнение, удостоверяващ връчването”?
2. „С какви доказателствени средства се установява връчването на заповедта и кой носи доказателствената тежест?”
3. „От кой момент започва да тече срокът за подаване на възражение – от момента на връчването на П. на длъжника, от момента на узнаването за заповедта или от друг момент, в който той е узнал за нея – например справка с изпълнителното дело?”
4. „При липса на твърдение, че е налице нередовност на връчване на П., а се твърди изначална липса на връчване на П., какъв е способа за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК – този по чл.414 ГПК или този по чл.423 ГПК?
Отделно в изложението се поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Депозиран е писмен отговор на частната касационна жалба от Б. В. А., в който се твърди, че не са налице твърдените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на жалбата като се акцентира върху обстоятелството, че поканата за доброволно изпълнение е била получена от наследодателката на касатора на 09.10.2010г.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК и на данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното определение въззивният състав от Варненски окръжен съд е потвърдил определение №11270/05.10.2018г., постановено по гр.д. №12858/2018г. на Варненски районен съд, с което исковата производство е прекратено поради недопустимост на предявения от Б. В. А. по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск против И. К. И. за установяване съществуване на вземането му по заповед за изпълнение на парично задължение №3057/14.04.2010г., издадена по ч.гр.д.№4787/2010г. на Варненски РС срещу А. Я. С..
Въз основа на данните по гр.д. №12858/2018г. на Варненски РС, 35 с-в, и по приложеното към него ч.гр.д.№4787/2010г. на Варненски РС, 14 с-в, въззивният състав е приел, че: 1.) в полза на Б. А. срещу А. С. и други длъжници на осн. чл.417, т.9 ГПК е била издадена заповед за изпълнение №3057/14.04.2010г. за вземания, произтичащи от издаден на 20.05.2009г. запис на заповед за сумата 11 000 евро като на основание чл.418, ал.1 и 2 ГПК е било допуснато незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение и е бил издаден изпълнителен лист; 2.) изпълнителният лист е бил представен и приложен към изп.дело№20087190400109 по описа на ЧСИ С. Я. като в хода на това изпълнително производство на А. С. е връчена покана за доброволно изпълнение с изричното посочване, че към нея са приложени копия от изпълнителните листи и заповедите по чл.417 от ГПК, издадени по четири дела на Варненски РС, сред които и ч.гр.д.№4787/2010г. Връчването е осъществено лично на А. С. на 09.12.2010г., на посочения по делото неин адрес; 3.) в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, изтекъл на 23.12.2010г., А. С. не е подала възражение срещу заповедта за изпълнение; 4.) на 23.10.2014г. длъжниците по изпълнителното дело, включително А. С. са подали жалба вх.№03160/23.10.2014г. против действия на ЧСИ Ст. Я., рег. №719, по изп.д. №[ЕГН] като във въззивното решение по гр.д. №2789/2015г. на Варненски ОС е прието, че поканата е била връчена лично на А. С. на 09.12.2010г.; 5.) А. С. е починала на 01.04.2015г., като ответникът И. И., след отказ от наследство на други наследници, е единствения останал неин наследник по закон и 6.) до смъртта си А. С. не е провела успешно производство по чл.423 ГПК.
Въззивният състав е посочил, че от изисканото и получено в оригинал изп.дело№20177120400880 по описа на ЧСИ С., се установява, че приложената по него покана за доброволно изпълнение до А. С. изх.№00666/09.12.2010г., връчена на същата дата лично на адресата, е в копие. Съдът е акцентирал върху, обстоятелството, че изрично е удостоверено от съдебния изпълнител в издадено от него удостоверение изх. №7196/12.04.2019г., че към 22.11.2017г. поканата за доброволно изпълнение с изх. №00666/09.12.2010г. е била налична в оригинал в кориците на изпълнителното дело. Няколкократно през 2018 година делото е било изпращано в оригинал и цялост на Районен съд – Варна за послужване като след връщане на делото от В. съдебният изпълнител е констатирал, че оригинала на П. е изчезнал и не се намира по делото, след което е заменил с принтирано копие на П. изх. №00666/09.12.2010г. от сканирания файл на делото (пазен в PDF формат), направен по повод и във връзка с жалба вх. №28231/01.11.2017г., по която е било образувано в. гр. д. №2523/2017г. по описа на Окръжен съд Варна.
При тези фактически констатации въззивният състав е приел, че към датата на смъртта на А. С. – 01.04.2015г., издадената в полза на кредитора Б. А., заповед за изпълнение на парично задължение №3057/14.04.2010г. по ч.гр.д.№4787/2010г. на Варненски РС, е влязла в законна сила (още на 24.12.2010г.), поради което посочените в нея задължения са част от пасива на наследството, преминало у наследника И. И.. Посочвайки, че влязлата в сила заповед за изпълнение съставлява стабилен съдебен акт, въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция, че в случая за кредиторът не е налице правен интерес от предявяването на специалния установителен иск по чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение.
Според въззивния състав дори при нередовност на връчването на поканата за доброволно изпълнение на А. С. искът по чл.422, ал.1 ГПК е недопустим и с оглед липсата на оспорване по чл.423 ГПК в едномесечния срок от узнаването на заповедта на изпълнение. Молбата до въззивния съд следва да е подадена в едномесечен срок от момента, когато длъжникът е узнал за издадената срещу него заповед за изпълнение. Съдът е посочил, че в настоящия случай надлежно се установява факта на узнаване от страна на А. С. за издадената срещу нея заповед за изпълнение и изпълнителен лист към 23.10.2014г. (предвид подадената жалба на 23.10.2014г. срещу извършени от ЧСИ С. Я.). В обжалваното определение е направен извод, че този момент следва да се свърже с началото на едномесечния срок по чл.423, ал.1 от ГПК, но нито в този срок (изтекъл в края на м. ноември 2014г.), нито до смъртта си (на 01.04.2015г.), А. С. не е упражнила предоставените от процесуалния закон права на защита срещу заповедта за изпълнение, поради което и същите са преклудирани. В заключение въззивният състав е посочил, че след като длъжникът не е оспорил съществуването на претендираните от кредитора вземания, посочени в издадената му заповед за изпълнение, неговият наследник, приел наследството, не може на собствено основание да отрича тяхното съществуване както по основание, така и по размер.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Нито един от формулираните от касатора четири правни въпроса не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първият въпрос: „Връчена ли е заповедта за незабавно изпълнение на частния жалбоподател при липса на оригинален документ/ призовка да доброволно изпълнение, удостоверяващ връчването”? не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, защото в него не са отчетени констатираните от съда обстоятелства, обусловили решаващия му извод, че поканата за доброволно изпълнение е редовно връчена на А. С. на 09.12.2010г., а именно: че съдебният изпълнител писмено е удостоверил, че поканата за доброволно изпълнение с изх. №00666/09.12.2010г. е била налична в оригинал в кориците на изпълнителното дело, след което е изчезнала при изпращането на изпълнителното дело в съда, и че копието е направено от сканирания файл на делото (пазен в PDF формат), направен по повод и във връзка с жалба вх. №28231/01.11.2017г., по която е било образувано в.гр д №2523/2017г. по описа на Окръжен съд – Варна. Поставеният хипотетично втори въпрос: „С какви доказателствени средства се установява връчването на заповедта и кой носи доказателствената тежест?” също не е значим за конкретния правен спор доколкото в него не е отчетена спецификата в хипотезата, при която съдебният изпълнител е констатирал и удостоверил наличие за оригинал от поканата, който междувременно е сканирал и запазил на електронен носител. От изложеното следва, че по начина, по който са формулирани, и двата въпроса не засягат пряко извода на съда, че с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото, следва да се приеме, че е била налична поканата за доброволно изпълнение в оригинал, чието копие е приложено към изпълнителното дело.
Въпросите №3: „От кой момент започва да тече срокът за подаване на възражение – от момента на връчването на П. на длъжника, от момента на узнаването за заповедта или от друг момент, в който той е узнал за нея – например справка с изпълнителното дело?, макар и относим за конкретния правен спор, няма характеристиката на въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В ГПК ясно за разграничени възможностите, реда и сроковете за оспорване на заповедта за изпълнение по чл.414, ал.1 ГПК и по чл.423, ал.1 ГПК, съответно – в двуседмичен срок от връчването на заповедта (чл.414, ал.2 ГПК) и в едномесечен срок от узнаването (чл.423, ал.1 ГПК). Посочените законови разпоредби са ясни и не се нуждаят от тълкуване или осъвременяване. Що се отнася до начина на узнаване по чл.423, ал.1 ГПК, законът е предоставил преценката за това на съда с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото.
Въпрос №4: „При липса на твърдение, че е налице нередовност на връчване на П., а се твърди изначална липса на връчване на П., какъв е способа за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК – този по чл.414 ГПК или този по чл.423 ГПК?”, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като е зададен некоректно. На първо място фактът дали са спазени сроковете по чл.414, ал.2 и чл.423, ал.1 ГПК не зависи от твърденията на страните, а от конкретните обстоятелства. На второ място без значение за приложението на чл.423, ал.1 ГПК са причините, поради които заповедта за изпълнение не е била връчена на длъжника (не е изпращана или липсва редовно връчване).
Неоснователно е становището на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по съображенията, изложени в самата частна касационна жалба, доколкото по този начин касаторът е допуснал смесване на оплакванията за неправилност на въззивното определение като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК с твърдение за очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касация. Отделно следва да се има предвид, че въззивното определение, както в частта му, с което е прието пропуснат срок по чл.414, ал.2 ГПК, така и в частта му, с която е прието като евентуално допълнително основание за недопустимостта на иска пропуснат срок по чл.423, ал.1 ГПК, не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С отговора на частната касационна жалба е представен договор за правна помощ и съдействие, удостоверяващ заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 400лв. за процесуална защита по частното производство пред ВКС. Посоченото сума не може и не следва да бъде присъдена като разноски на ответника по частната жалба, тъй като в писмения отговор липсва искане за присъждане на разноски – искането за присъждане на разноски е процесуална предпоставка за тяхното присъждане съгласно чл.80 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1516 от 19.04.2019г., постановено по ч.т.д.№361/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: